2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 632
гр. София, 07.06.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 833 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. И. С. срещу решение № 8002/03.11.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 9733/2016 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 7052/25.05.2016 г. по гр. дело № 10613/2016 г. на Софийския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу [фирма], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за отмяна на уволнението му, извършено на основание чл. 328, ал. 2 от КТ със заповед № РД-15-П-016/30.12.2015 г., за възстановяването му на заеманата до уволнението длъжност „началник” на отдел „Административен“ при ответното дружество и за осъждане на последното да му заплати обезщетение в размер 6 042.68 лв. за времето, през което е останал без работа в резултат на уволнението – за периода 04.01.2016 г. – 10.05.2016 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплакване и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответното [фирма] в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, на първо място се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е разрешил в противоречие с практиката на ВКС. Такъв материалноправен въпрос обаче не е формулиран в изложението, а вместо това от страна на жалбоподателя е възпроизведен цитат от решение № 230/08.06.2015 г. по гр. дело № 346/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, а именно: „Когато към момента на прекратяването на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 2 от КТ не е налице бизнесзадача и безнеспрограма, прекратяването на трудовото правоотношение с лице по § 1, т. 3 от ДР на КТ е незаконосъобразно…“.
Съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Липсата на формулиран правен въпрос от страна на жалбоподателя, сама по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат наведените допълнителни основания за това.
Независимо от горното, цитираното от страна на касатора решение на ВКС е и неотносимо към приетото за установено и правните изводи на въззивния съд в мотивите към обжалваното решение, което е съобразено с трайно установената задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 328, ал. 2 от КТ. СГС е приел за установено, че в изпълнение на решение от 25.06.2015 г. на Столичния общински съвет (СОС), кметът на Столична община (СО) е сключил на 14.08.2015 г. нови договори за управлението на ответното ЕАД с тримата досегашни членове на съвета на директорите (СД) му, с уговорен срок – до провеждането на процедура за публичен подбор по реда на раздел VIII от Наредбата за реда за учредяване на търговски дружества и упражняване на правата на собственост на общината в търговските дружества (НРУТДУПСОТД). Съдът е установил и че с отговора на исковата молба по делото са представени приложения към трите договора – неразделна част от тях, в които са уговорени и формулирани бизнесзадачи, включващи конкретни показатели като размер на приходите от оперативна дейност, балансова печалба, рентабилност на 100 лв. приходи, възможност за поемане на задължения, извършване на инвестиции със собствени средства и разкриване на нови пазари. С оглед на това, въззивният съд е намерил за неоснователни твърденията и оплакванията във въззивната жалба на касатора, че по делото не били представени доказателства, с процесните договори за управление да е уговорена бизнесзадача. В тази връзка СГС и изрично се е позовал на константната практика на ВКС (посочвайки множество решения), съгласно която, същественото за всеки договор за управление е да съдържа конкретни икономически показатели – производителност, печалби, поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции, които управляващият предприятието трябва да постигне, както и че същите могат да бъдат поставени и с други актове и документи, стоящи извън самия договор за управление, стига да е налице връзка между тях, каквато безспорно е налице и в настоящия случай.
На следващо място в изложението на жалбоподателя е формулиран следният материалноправен въпрос: „когато действащото законодателство изисква дадени договори да бъдат сключвани за определен срок и при спазване на определени процедурни условия, допустимо ли е такива договори да бъдат сключвани, без да са изпълнени тези процедурни условия, под предлог, че въпросните договори се сключват временно – за срок, по кратък от нормативно определения – до изпълнението на същите процедурни условия“. Касаторът поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но не излага каквито и да било доводи и аргументи за наличието на това допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Въззивният съд е разрешил този материалноправен въпрос, като е приел за неоснователен довода на жалбоподателя за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 30, ал. 3 и чл. 31, ал. 1 от НРУТДУПСОТД (в първоначалната ? редакция) на трите процесни договора за управление – поради това, че преди сключването им не е бил проведен нов публичен подбор, като в тази връзка СГС е изложил съображения, че в самите договори е предвидено, че се сключват за срок до провеждане на предвидения в същата наредба на СОС публичен подбор, както и че до провеждането на последния принципалът не може да бъде лишен от възможността да възложи временно управлението на досегашните членове на СД на ответното ЕАД. Същото разрешение на въпроса е възприето и от първата инстанция по делото, която е изтъкнала и че тази възможност не е забранена от ТЗ и НРУТДУПСОТД, както и че договорите са сключени от кмета на СО в изпълнение на изрично решение на СОС.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя това разрешение на материалноправния въпрос, което е дадено от инстанциите по същество при точно приложение на разпоредбите на чл. 30, ал. 3 и чл. 31, ал. 1 от НРУТДУПСОТД (в първоначалната ? редакция), съгласно които управлението на общинските еднолични търговски дружества се възлага след провеждане на публичен подбор по реда и при условията на същата наредба (чл. 31, ал. 1) и договорите за управление в тях се сключват за срок от 3 години (чл. 30, ал. 3). Изводът, че принципалът (в случая – СО, действаща чрез органите си – СОС, който е и автор на наредбата, и кмета) не може да бъде лишен от възможността да възложи временно управлението на досегашните членове на СД на ответното ЕАД, чиито мандат е изтекъл, до провеждане на нов публичен подбор, както и че цитираните разпоредби от наредбата на СОС, на които се основава възражението на касатора, не установяват императивна забрана за това, ясно следва както от управителните и представителните функции на СД, без персонален състав на който дружеството не би могло да функционира – чл. 244, ал. 1 от ТЗ, така и от предвидената в чл. 252, т. 6 от ТЗ възможност то да бъде прекратено ако в продължение на шест месеца броят на членовете на СД е по-малък от предвидения в закона минимум от три лица. От изложеното следва, че разрешаването на изведения от жалбоподателя материалноправен въпрос не създава затруднения за съдилищата при тълкуването и прилагането на материалния закон (цитираните подзаконови норми на чл. 30, ал. 3 и чл. 31, ал. 1 от НРУТДУПСОТД – в първоначалната ? редакция), които не са непълни, неясни или противоречиви, поради което няма и необходимост от усъвършенстване на правоприлагането по този въпрос при решаването на трудови спорове, респ. – не е необходимо и създаването на задължителна практика на ВКС по въпроса, който не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл са и т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), още повече, че (както вече беше посочено) и самият жалбоподател не навежда никакви доводи и аргументи в обратна насока.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба, а именно – сумата 1 100 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 8002/03.11.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 9733/2016 г. на Софийския градски съд;
ОСЪЖДА Ц. И. С. да заплати на [фирма] сумата 1 100 лв. (хиляда и сто лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.