О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 633
София, 07.11. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д. №1508/2017г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. П. Й. от [населено място], срещу решение №36 от 23.02.2017г., постановено по в.т.д.№699/2016г. по описа на Варненски апелативен съд, т.о, с което е потвърдено решение №525/04.07.2016г. по т.д.№1910/2015г. на Варненски окръжен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в противоречие с императивни норми на ГПК. Твърди се, че въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил т.10 от ТР №2/2015г. на ВКС, ОСГТК, в която се приема, че прекъсването на давността е само в хипотезата на „насрочване и извършване на публичната продан”. Според касатора за прекъсването на давността в изпълнителното производство не е достатъчно насрочването на публична продан на имота на длъжника, а нейното реално извършване, което в случая не е могло да стане по причина на взискателя. Същевременно в касационната жалба се сочи, че в нарушение на процесуалните правила, въззивният състав е обсъдил приети доказателства пред първата инстанция, на които ответното дружество не се е позовавало. Акцентира се върху факта, че удръжките от трудовото възнаграждение не следва да бъдат приети като основание за прекъсване на давността, тъй като същите са били прекратени по искане на взискателя.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК (наименовано от касатора уточняваща молба) и в самата касационна жалба е формулиран следния правен въпрос, за който касаторът твърди, че е решен в противоречие с т.10 от ТР№2/2015г. по т.д.№2/2013г. на ВКС, ОСГТК, както и че е от значение за развитието на правото (предпоставки за допускане на касация по чл.280 ал.1т.1 и т.3 ГПК), а именно: ”Дали насрочването и последващото оттегляне по волята на кредитора-взискател на публичната продан без извършването й, прекъсва давността?”
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество „Р. (България)” ЕАД – [населено място], в която се поддържа, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, тъй като от една страна поставеният въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда, а от друга – тъй като е решен в съответствие с практиката на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване. Същевременно се излагат съображения за неоснователността на жалбата по съществото на спора и се претендират разноски в размер на 450 лв. – юрисконсулстско възнаграждение.
Върховен касационен съд, ТК, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение №36/23.02.2017г. по в.т.д.№699/2016г. въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил решение №525/04.07.2016г. по т.д.№1910/2015г. на Варненски окръжен съд, с което е отхвърлен иска на Е. П. Й. против „Р. (България)” ЕАД за установяване несъществуването на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д№8781/2009г. на Варненски РС.
Въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца за установяване несъществуване на вземането на банката съответно за сумата 128 267.96лв.- непогасена главница по договор за банков кредит от 01.10.2007г. ведно със законната лихва от 21.08.2009г.; за сумата 6 085.76лв. – мораторна лихва за периода от 15.01.2008г. до 11.06.2009г.. и за сумата 6 068.29лв. – наказателна лихва за периода от 15.02.2009г. до 20.08.2009г., е неоснователна, тъй като вземането не е погасено по давност.
Съдът е приел за установено, че ответното дружество „Р. (България)” ЕАД се е снабдило с изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д.№8781/2009г. на Варненски РС, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение срещу длъжниците М. Х.-Й. и Е. Й. за посочените по-горе суми. По молба на взискателя до ЧСИ Р.Т. вх.№6227/19.10.2009г. е било образувано изп.дело №20097170400496. С писмо от 22.10.2009год. до Агенцията по вписванията, ЧСИ на основание чл.517 ГПК е наложил запор върху дружествения дял от капитала в [фирма], на длъжника Е. Й.. В обжалваното решение е посочено, че на 26.10.2009г. е вписана възбрана върху апартамент №46, в [населено място], [улица], притежаван в съсобственост от Е. Й., като на 10.11.2009г. е извършен опис на ипотекирания имот. По повод на молба от взискателя, с разпореждане на ЧСИ от 08.02.2013г. изпълнителното дело е било прекратено на осн. чл.433 т.2 ГПК и същото е било изпратено на ЧСИ Л. Т. за присъединяване към изп.дело №103/2009г. Съдът е отразил, че по това дело са извършвани последователно изпълнителни действия от съдебния изпълнител, а именно: 1.за периода от 01.2010г. до 03.2013г. са събрани суми от запор върху трудовото възнаграждение на длъжника и 2.на 21.06.2014г. е обявена публична продажба на имота, предмет на възбраната. Съдът е посочил, че с постановление от 21.07.2014г. ЧСИ е постановил спиране на изп.производство на основание чл.432 т.2 ГПК по искане на взискателя като с молба от 20.10.2014г. взискателят е поискал възобновяване на изпълнителното производство с насрочване на публична продан на имота.
Въззивният състав е посочил, че в случая е приложима разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, предвиждаща петгодишна давност, тъй като влязлата в сила заповед по чл.417 ГПК е приравнена на установено със съдебно решение вземане (по аргумент от чл.416 ГПК). Относно становището на ищеца, че по изпълнителните дела не са предприемани действия, които да прекъсват давността относно процесното вземане, съдът се е позовал на задължителните за съдилищата разрешения, дадени с т.10 и т.14 от Т.Р.№2/26.06.2015г. по т.д №2/2013г. на ОСГТК, ВКС. Посочил е, че в тълкувателното решение се приема, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемане на всеки отделен изпълнителен способ, т.е. давността се прекъсва с всяко изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ независимо от това дали е предприето по молба на взискателя или служебно от самия съдебен изпълнител, от което следва, че давността се прекъсва не с факта на самото образуване и съществуване на изпълнителното производство, а с извършените по него принудителни действия. Като изпълнителни действия, с които се прекъсва давността, съобразно мотивите към т.10 от Т.Р. по т.д №2/2013г. на ОСГТК, ВКС, съдът е посочил: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана; извършването на опис и оценка на вещ; насрочването и извършването на продан.
За да приеме, че процесното вземане на взискателя не е погасено по давност, съдът се е позовал на последните изпълнителни действие по изп.дело №496/2009г. на ЧСИ Р. Т. от месец ноември 2009г.: налагане запор на банкова сметка на 03.11.2009г., извършен опис на недвижим имот на 10.11.2009г. и оценка на същия от 16.11.2009г. Съдът е посочил, че в случая новата погасителна давност е започнала да тече на 16.11.2009г. и е изтекла на 16.11.2014г., ако междувременно не са предприети принудителни действия, които отново да я прекъснат. В тази връзка съдът е посочил, че петгодишната погасителна давност, прекъсната на 16.11.2009г., не е изтекла до предявяване на иска на Е. Й. на 21.10.2014г.
Отделно според въззивния състав давността е била отново прекъсната на 12.06.2014г., (когато е обявена публична продан на имота на длъжниците със срок от 21.06.2014г. до 21.07.2014г.), от която дата е започнала да тече нова 5-годишна погасителна давност по чл.117 ал.2 ЗЗД. Съдът е отразил, че производството по изпълнително дело №88/2013г. на ЧСИ Л. Т. е било спряно на 21.07.2014г. по искане на взискателя като с молба от 20.10.2014г. взискателят е поискал възобновяване на производството с насрочване на публична продан на имота.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Поставеният от касатора въпрос за това дали насрочването и последващото оттегляне по волята на кредитора-взискател на публичната продан без извършването й, прекъсва давността, е относим спрямо извода на съда, че с обявената публична продан на 12.06.2014г. по изп.дело №88/2013г. (впоследствие спряно по искане на взискателя), отново е прекъсната давността. Този извод обаче не е обусловил решаващата воля на съда по конкретния спор, тъй въззивният състав е посочил на първо място, че петгодишната давност не е изтекла с оглед предприетите и извършени изпълнителни действия през месец ноември 2009г. по изп.дело №496/2009г. чрез налагането на запор на банкова сметка на длъжника, извършването на опис на ипотекирания недвижим имот и на оценка на същия. Въпросът на касатора не е относим за този самостоятелен извод от значение за изхода на делото и като такъв не попада в обхвата на въпросите по чл.280 ал.1 ГПК, обуславящи допускане на касационно производство.
Непосочването на правния въпрос от значение на изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускаане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнително основания за това (ТР №1/19.10.010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК). Независимо от горното и за пълнота на изложението следва да се отбележи, че в случая не са налице и допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касация, тъй като въпросът не е решен от въззивния съд в противоречие с разясненията в мотивите към т.10 от Т.Р.№2/26.06.2015г. по т.д №2/2013г. на ОСГТК, ВКС, както и поради липсата на твърдение и обосновка от страна на касатора защо поставеният от него въпрос е от значение не само за развитието на правото, но и за точното прилагане на закона.
На основание чл.78 ал.8 ГПК във вр. с чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответната банка сумата 100лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №36 от 23.02.2017г., постановено по в.т.д.№699/2016г. по описа на Варненски апелативен съд, т.о.
ОСЪЖДА Е. П. Й. – ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица]бл.11 вх.Е ап.46 да заплати на „Р. (България)” ЕАД –ЕИК[ЕИК], от [населено място], [улица], сумата 100лв. /сто лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: