О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 634
София, 16.11.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3387/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение № 3235 от 09.05.2014 г. по гр. д. № 6691/2013 г. на Софийски градски съд, ІV В състав, с което е потвърдено постановеното от Софийски районен съд, 73 състав решение № 85 от 07.02.2013 г. по гр. д. № 9893/2011 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 327 във връзка с чл. 318 ТЗ за сумата 16 149.72 лв. – претендирана като част от цената на стоки по договор за продажба, обективиран във фактура № 4426/01.03.2010 г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 615 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.03.2010 г. до датата на исковата молба 13.09.2010 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразява несъгласие с извода на въззивната инстанция за липса на сключен между страните договор за продажба на процесните стоки (арматурна заготовка). Според него, този извод е немотивиран, необоснован и противоречи на практиката на ВКС с твърдението, че събраните по делото доказателства – фактура, експедиционна бележка и показанията на разпитаните свидетели – установяват наличието на продажбено правоотношение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, като обосноваващи допускането на касационния контрол са поставените въпросите: „1. Какво по същество представлява изразът „редовно водено счетоводство” на търговското дружество; Какво е съдържането на термина и неговата изява и приложение при прилагане на приложението на чл. 182 ГПК, чл. 55 ТЗ и чл. 55, ал. 3 ТЗ и др.; Как съдът следва да тълкува събраните доказателства по ССЕ в контекста на приложените правни норми при изрядност и редовност на едната страна, но при нередовност на записите в съответните счетоводни дневници и книжа у другата и как същото следва да намери приложение в решаване на делата по същество; При добросъвестност и правилно и точно прилагане на нормите за счетоводна отчетност от едната страна и обратното – недобросъвестност и неточност в счетоводното отразяване на сключваните от търговците сделки и въпреки наличието на първични счетоводни документи за сключени сделки, как съдилищата следва да мотивират решенията си по съществото на спора; 2. Кога имаме налице сключен договор за доставка на стоки; Каква е формата на този договор и какви са правните последствия от фактическото приемане на стоката от едната страна и липсата на противопоставяне от нейна страна; Какво е правното значение на първичната счетоводна документация – експедиционни бележки, приемо-предавателни протоколи за доказване факта на сключване и изпълнение на договори и правни сделки, включващи в предмет доставка, продажба на стоки; 3. При наличие на трайни търговски отношения с еднороден предмет – доставка на стоки, при доказана реално извършена поредна доставка и предаване на стоката, дали същото е белег на наличен и изпълнен договор за доставка на тези стоки или не; 4. Следва ли доказателства, които не са били налични за страната към момента на водене на процеса пред първата инстанция, същите да бъдат приети и приобщени към доказателствата по делото пред втората инстанция; Следва ли при представяне на писмени доказателства, находящи се фактически у трето лице/куриерска фирма, за които страната е узнала за тяхното съдържание и относимост по делото след приключване на делото пред първата инстанция, но от значение за правилното решаване на делото, тези доказателства да бъдат приемани и ценени по съществото на делото”.
По отношение на поставените въпроси се поддържат всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, като основанието по т. 3 е посочено бланкетно и немотивирано, а в подкрепа на основанията по т. 1 и т. 2 е посочена общо, без да е отнесена към съответния въпрос, следната практика: решение № 1172 от 25.10.1985 г. по гр. д. № 517/85г. на ВС, І г. о., решение № 7 от 22.02.2011 г. по т. д. № 264/2010г. на ВКС, І т. о., решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 454/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 96 от 26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г. на І т. о.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор от 03.09.2014 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционно решение, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 327 във връзка с чл. 318 ТЗ за сумата 16 149.72 лв. – претендирана като част от цената на стоки по договор за продажба, а съответно и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху тази сума, въззивният съд е приел, че събраните по делото доказателства не установяват твърдението на ищеца за съществуващо между него и ответника правоотношение във връзка с доставка на 19 340 кг арматурна заготовка по процесната фактура № 4426 от 01.03.2010 г. Според съдебния състав, посочената фактура не обективира съгласие на страните по съществените за договора за продажба елементи, тъй като не носи подпис на ответника и не е осчетоводена от него, а единствено от ищеца. В тази връзка, като лишено от доказателствено значение, с оглед забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, е преценено твърдението на свидетеля Х., че фактурата е подписана от представител на ответното дружество и е оставена при него. По отношение на представената по делото експедиционна бележка, обективираща предаването на 19 340 кг арматурна заготовка, съдът е приел, че дори да е подписана от служителя на ответника Б. и ответникът да е бил уведомен за предаването на стоката преди образуването на делото и да не се е противопоставил веднага на тези действия (чл. 301 ТЗ), само по себе си предаването на стоката не е несъмнено доказателство, че е в изпълнение именно на договор за продажба и за който ищецът е издал процесната фактура, в т. ч. с посочената в нея цена на стоката. С оглед допълнителното заключение по допуснатата счетоводна експертиза, решаващият състав е преценил за недоказано и твърдението на ищеца за извършено от ответника частично плащане на цената по тази фактура в размер на сумата 1 95912 лв., тъй като тази сума представлява надплатен аванс по други проформа-фактури, а ищецът я е осчетоводил като частично плащане по процесната фактура. С оглед на всички тези обстоятелства, е направен извод, че доколкото не е осчетоводил фактурата и не е извършил частично плащане по нея, поведението на ответника не може да се квалифицира като признание за сключването на твърдяния от ищеца договор за продажба, нито за задължения, възникнали от него.
Що се отнася до обстоятелството, дали ответникът е водил редовно търговските си книги в съответствие с изискванията на Търговския закон и Закона за счетоводството (чл. 55 ТЗ), въззивната инстанция е счела, че същото е без значение за крайния изход на спора, доколкото по делото не е установено сключването на договор за продажба с елементите, инкорпорирани в процесната фактура. В тази насока е изразено разбирането, че начинът, по който ищецът е правил записванията в счетоводните си книги въз основа на непротивопоставими на ответника документи (едностранно подписана фактура, която не е основание за плащане) и относно изпълнение на свое твърдяно задължение, не свидетелства за сключването на спорния договор.
С оглед мотивите на въззивния акт, настоящият състав намира, че поставените въпроси не могат да обосноват допускането му до касационен контрол.
Първата група въпроси, свързани с изясняване на понятието „редовно водено счетоводство” и приложението на относимите законови текстове, нямат характер на обуславящи за конкретното дело, тъй като съдът не се е произнесъл по тях. В мотивите на обжалваното решение инстанцията по същество изрично е посочила, че въпросът за редовното водене на счетоводните книги на ищеца е напълно ирелевантен за крайния изход на спора, поради което не е обсъждала направените в тази връзка доводи от въззивника – извод, чиято правилност, не може да бъде преценявана в рамките на настоящото производство.
Общата предпоставка за допускане на касационния контрол отсъства също по отношение на втората група въпроси и на третия въпрос, доколкото те са поставени общо теоретично, без да са отнесени към конкретен правен извод в обжалвания акт. Освен това, отговорът на тези въпроси е предпоставен от обсъждането на събраните по делото доказателства и от възприемането на фактическата обстановка, което, съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК, е относимо към правилността на решението и съответно към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за самия касационен контрол, а не към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането му.
Отделно от посочените съображения, настоящият състав намира, че не е налице твърдяното от касатора противоречие на изводите в атакуваното решение със съдебната практика, на която се позовава касаторът. По-конкретно, решение № 7 от 22.02.2011 г. по т. д. № 264/2010 г. на ВКС, І т. о. е неотносимо към случая, тъй като касационното обжалване е допуснато по друг (процесуалноправен) въпрос – за допустимостта на свидетелските показания за установяване факта на предоставяне/предаване на стоките, а по отношение решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 454/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 96 от 26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г. на І т. о. – не се констатира отклонение от приетите разрешения.
Последният процесуално правен въпрос, свързан с приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК, също не може да обоснове допускане на касационното обжалване. Освен, че този въпрос отново касае правилността на преценката на съда за наличие на предпоставките за допускане на нови доказателства във въззивното производство, в подкрепа на поддържаните за същия основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК изобщо не е посочена релевантна съдебна практика, т. е. тези основания са недоказани.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради това, че е заявено само бланкетно и без аргументация, същото не подлежи на обсъждане.
Не следва да се преценява и твърдяното противоречие на въззивния акт с цитираната от касатора практика относно задължението на съда да мотивира решението си, доколкото липсва изрично поставен въпрос в тази насока.
Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от този изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски е неоснователно предвид липсата на доказателства за извършването на такива.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 3235 от 09.05.2014 г. по гр. д. № 6691/2013 г. на Софийски градски съд, ІV В състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: