2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 634
[населено място], 20.05..2011 г.
Върховен касационен съд на РБ, трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесетих май, две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: Капка Юстиниянова
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдията Б. гр.д.N 239 описа за 2011 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Б. А. подадена от пълномощника й-адв. С. А. срещу въззивно решение № 299 от 18.06.2010 г. по гр.д.№ 345/2010 г. на Плевенския окръжен съд, с което е обезсилено като недопустимо на основание чл.270, ал.3 ГПК решението от 5.02.2010 г. по гр.д. № 195/2009 г. на Районен съд, [населено място], в частта, с която е отхвърлена като неоснователна претенцията на А. за присъждане на лична издръжка в размер на 200 лв. и производството в тази част е прекратено, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта за ползването на семейното жилище и присъдената издръжка на децата.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси свързани с изводите на съда относно това кой е семейният имот на страните по бракоразводното дело, за присъдената на децата издръжка и нейната лична издръжка.
Ответникът С. М. В. не е подал писмен отговор на касационната жалба.
Агенция за социално подпомагане- Дирекция за социално подпомагане, [населено място] поддържа становището изразено в представения по делото социален доклад.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
С обжалваното решение е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е определен месечният размер на дължимата от ответника издръжка на малолетните деца- В. и С. от по 100 лв. на всяко едно, отхвърлена е като неоснователна претенцията на жалбоподателката за предоставяне ползването на жилището-лична собственост на ответника, находящо се в [населено място], [улица] и е обезсилено в частта, с която претенцията за лична издръжка е отхвърлена. В. съд е приел, че необходимата месечна издръжка за В. е в размер на 140 лв., а за С.- 120 лв., от които бащата следва да поеме дял от по 100 лв. за всяко едно от децата, и за разликата до пълния размер от 200 лв. е потвърдил решението на първата инстанция, с което исковете са отхвърлени. Въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че жилището в [населено място], [улица], лична собственост на ответника няма характера на “семейно жилище” по смисъла на СК, тъй като по делото е установено, включително и с показанията на майката на жалбоподателката, че страните и децата им почти не са живели в този имот, като през по-голямата част от брачното съжителство са живели в дома на майката на жалбоподателката. За да прекрати производството по претенцията за лична издръжка въззивният съд е приел, че първоинстнационния съд не е бил сезиран с иск за присъждане на издръжка в полза на съпругата след развода.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че изводите на съда относно това кой е семейният имот са изградени в противоречие с трайната практика на съдилищата. Поддържа се също така, че изводите относно размера на присъдената на децата издръжка, както и в частта, с която е отхвърлена претенцията й за лична издръжка влизат в противоречие с трайно установената практика на ВКС.
С оглед посоченото в изложението следва да се приеме, че поддържаното от жалбоподателката основание за допускане на касационно обжалване е по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В задължителната практика на Върховния съд- ППВС № 12/1971 г., т.I е даден отговор на понятието „семейно жилище“, а именно, че то обхваща съвкупността от жилищни и сервизни помещения, предназначени да задоволяват битовите нужди на цялото семейство – съпрузите, децата и пълнолетните членове на семейството, като законът има предвид жилището, ползвано до прекратяването на брака. В случая приетото от въззивния съд, че процесното жилище не е семейното жилище по смисъла на СК, тъй като по делото не е установено то да е било ползвано от членовете на семейството до прекратяване на брака не влиза в противоречие с цитираната задължителна практика. Въпрос на конкретна преценка, с оглед на установените по конкретното дело факти и обстоятелства, е кое е семейното жилище на страните, а в случая жалбоподателката не е доказала, че жилището, лична собственост на ответника е ползвано от семейството до прекратяването на брака, т.е. че е било семейното жилище на страните и децата им.
По въпроса за критериите, от които съдът следва да изхожда при определяне размера на издръжката на малолетно дете също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. При определяне размера на издръжката на малолетните деца В. и С. въззивният съд е съобразил дадените в задължителната практика на ВС- ППВС № 5/1981 г. указания, че следва да се имат предвид възможностите на дължащия издръжката, като се съобразяват нуждите на децата с оглед правилното им отглеждане, възпитание и хармонично развитие, както тези нужди биха били задоволени, ако родителите живеят заедно. След определяне общата сума за издръжка на детето или за всяко от децата тя се разпределя между двамата родители съобразно възможностите им.
Решението на въззивния съд в частта, с която е обезсилено решението на първата инстанция и прекратено производството по иска за издръжка на жалбоподателката не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В случая не се сочи правният въпрос, по които се е произнесъл въззивния съд, което е първото условие за допускане на обжалването и формулирането му е задължение за жалбоподателя.
В изложението се развиват оплаквания по съществото на спора и доводи за необоснованост и нарушение на материалния и процесуален закон, които не са основания за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Те обосновават неправилност по чл. 281 ГПК и биха могли да се разгледат само ако се допусне касационното обжалване. С въведените основания за допускане на касационно обжалване законодателят няма предвид конкретните пороци на решението, водещи до неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В производството по чл.288 ГПК съдът не се произнася по това, дали конкретният спор е решен правилно, а дали да допусне касационната жалба до разглеждане като се ръководи от предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 299 от 18.06.2010 г. по гр.д.№ 345/2010 г. на Плевенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: