2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 634
София, 20.08. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 74/2011 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] срещу въззивно решение № 1 от 30.03.2010 г. по гр.д.№ 877/2009 г. на Пловдивския апелативен съд, с което след частична отмяна на отхвърлителното решение № 259 от 19.06.2009 г. по т.д.№ 212/2009 г.на Пловдивския окръжен съд, постановено по предявените от [фирма] обективно съединени искове по чл.266, ал.1 и чл.86 ЗЗД постановил вместо него друго, с което осъдил касатора да заплати на ищеца сумата 29 290.80 лв., представляваща незаплатено възнаграждение за извършени услуги по поддръжката и стопанисването на общата инфраструктура на ТК „Слънчев бряг” през 2007 г., дължими по споразумение от 16.06.2006 г., както и сумата 4 071 лв., представляваща обезщетение по чл.86 ЗЗД.
В касационната жалба се поддържа довод за постановяване на въззивното решение при съществени процесуални нарушения, обоснован с отказа на съда да изключи от доказателствения материал оспореното от него писмено споразумение от 16.06.2006 г., поради непредставянето му в оригинал. Въведено е и оплакване, че съдът се позовал на непредставени по делото данъчни фактури, за които не е установено основанието за издаването им.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава допустимостта на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Ответната по касация страна [фирма] не е изразила становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Второ търговско отделение приема, че касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е редовна.
Претенциите на ищеца са основани на писмено споразумение от 16.06.2006 г., подписано от ответника в качеството му на собственик на хотели „Актиния”, „М.” и „Н.” в к.к.”Слънчев бряг”, според което последният се задължил да му заплати възнаграждение в размер на 29 290.80 лв. за предоставените му по договора услуги във връзка с поддържане на инфраструктурата на к.к. Слънчев бряг”, изчерпателно посочени в т.3 от същото.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд приел, че макар подписът върху споразумението да не е положен от лицето, посочено в него като управител на ответното дружество, от съдържанието му се констатирало, че при подписването му ответникът е бил представляван от втория управител Д. В., който е и собственикът на посочените в него хотели. Посочено е, че в отговора си по чл.131 ГПК ответникът не е оспорил факта, че положилото подписа си върху споразумението лице е негов управител, от което е направен извод, че първостепенният съд е допуснал нарушение на чл.193 ГПК, тъй като ответникът не е оспорил истинността на писменото споразумение като документ, подписан от втория управител Д. В. и неправилно е било открито производството по оспорването му. Освен това се позовал на въззивно решение между същите страни по висящ пред ВКС спор за предходната година, в което било прието, че договорните правоотношения между тях произтичат именно от процесното споразумение. Като се позовал на представените по делото данъчни фактури, издадени от ищеца и осчетоводени надлежно в редовно водените от него счетоводни книги, въззивният съд е приел, че страните продължават да бъдат обвързани от споразумението и през 2007 г. поради липса на писменото им съгласие за неговото прекратяване, ответникът не е възразил, че услугите не са му били предоставени, което според съда единствено може да доведе до неоснователност на главната претенция на ищеца, поради което уважил същата в пълен размер, както и акцесорната такава.
Настоящият състав на Второ отделение на Търговската колегия на ВКС намира, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
При данните по делото и с оглед последователната съдебна практика по отношение на преценката на оспорени частни документи по делото и тяхната доказателствена сила, настоящият състав намира, че е налице основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по процесуалноправния въпрос за приложимостта на разпоредбата на чл.183 ГПК и изключването от доказателствения материал на частен диспозитивен документ, представен в заверен препис, когато въз основа на изискания от противната страна оригинал на писмен документ, по предходен спор между същите страни е постановено въззивно решение, като и двете инстанции са приели, че по силата на същия документ между тях е възникнало валидно договорно правоотношение.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТСС по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 687.61 лв. по сметка на ВКС в едноседмичен срок от съобщението.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1 от 30.03.2010 г. по гр.д.№ 877/2009 г. на Пловдивския апелативен съд.
УКАЗВА на касатора [фирма] в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 687.61 лв., като му се съобщи, че в противен случай производството ще бъде прекратено.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: