О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 634
гр. София, 22.07.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на шестнадесети март през две хиляди шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 1799 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното
Производството е по чл. 288 от ГПК.
[фирма] обжалва решение № 543 от 18.03.2015 г. по т.д. 3811/2014 г., САС, 9 състав, с което е оставено в сила решение № 513 от 04.04.2014 г. по т.д. 5359/12 г., СГС, VI-6 състав, с което е уважен искът и е осъден длъжникът [фирма] да заплати 38 944,48 лв на „Съюза на българските журналисти“, ведно със законната лихва от предявяване на иска 10.02.2012 г. както и разноските по делото в размер на 3 075,69 лв за първата инстанция и 920 лв за производство пред апелативния съд.
Въззивният съд е приел, че не е налице изменение на иска, по основание когато спорното право остава същото, т.е. когато се извежда от основните си белези от същия фактически състав, а единствено се въвеждат от ищеца други обстоятелства, уточняващи първоначално заявените или дори заместващи, но само вторичните елементи на фактическия състав. Съдът бил счел, че първоначално заявеният иск не е изменен.
Според касатора съдът бил приел е, че искът е предявен на основание чл. 86 от ЗЗД и че анексът само го пояснявал. Уговорката в р. VI от анекса от 30.03.2010 г. представлявала признание на вземането от страна на длъжника, прекъсващо давността съгласно чл. 116 б. „а“ от ЗЗД . Нямало основание да се счита, че между страните е постигнато споразумение за опрощаване на вземането за обезщетение за забава на основание чл. 292 от ТЗ, тъй като не било налице предложение.
Намира, че изводите в решението са необосновани. Налице била разлика между правната квалификация, дадена от съда в доклада и в решението по делото. Това освен съществено нарушение на съдопроизводствените правила доказвало недопустимостта на това решение. Фактическите обстоятелства, които били заявени били различни. Била претендирана лихва върху отделни наемни вноски за конкретни срокове за забавено плащане и съответно нямало нищо за изчисляване, търсела се уговорена за плащане сума в точно определен размер. Претенциите били различни според исковата молба 01.01.2009 г. – 08.12.2010 г., а според решението 23.03.2009 г. до 21.01.2010 г. Така посоченото разрешение имало пряко значение за изхода на делото, като на доказване подлежали според касатора различни факти.
Уговорката в анекса от 30.03.2010 г. не можело да се приеме, че е признание на дълга, а не поемане на ново задължение. Нямало и основание да се приеме, както съдът е приел, че е постигнато споразумение за опрощаване на вземането за обезщетение за забава на основание чл. 292 от ГПК, тъй като не било налице предложение. Моли да се отмени обжалваното съдебно решение.
Ответникът по касационната жалба „Съюз на българските журналисти” оспорва същата. Иска да се остави без уважение, тъй като била недопустима. Софийски апелативен съд не бил допуснал твърдените в касационната жалба нарушения.
Не били налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Липсвало мотивирано изложение по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Посочените въпроси не били разрешени с въззивното решение. Нямало поставен относим и коректен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК. Касаторът не бил представил и съответна практика. Касационната жалба била неоснователна, тъй като въззивният съд бил обсъдил пълно и всестранно доказателствата по делото.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение като взе предвид данните поделото и наведените основания от страните намира следното:
С обжалваното въззивно решение № 543 от 18.02.2015 г. по т.д. 3811/14 г., САС, 9 състав, потвърждава решение № 513 от 04.04.2014 г. по т.д. 5359/12 г., по описа на Софийски градски съд, VI-6 състав в обжалваната част, с която е уважен до размер на 38 944,48 лв, предявеният от „Съюза на българските журналисти“ срещу [фирма] иск по чл. 86, ал.1 ЗЗД. С решението си Софийски градски съд е уважил иска на „Съюза на българските журналисти” на основание чл. VI от Анекс от 30.03.2001 г. към договор за наем, сключен между страните на 19.12.2007 г. и чл. 86 вр. чл. 79 от ЗЗД , обезщетение за забавено плащане на наемна цена по договора за наем за периода 23.03.2009 г. до 21.01.2010 г. в размер на 38 944,48 лв, представляващо левова равностойност на 19 912 евро ведно със законната лихва върху тази сума от 10.02.2012 г. до окончателното изплащане като отхвърля иска в частта над уважения до предявения размер от 41 050,25 лв поради неоснователността му.
Съдът е приел, че е предявен иск, уточнен след указания за отстраняване нередовности на исковата молба, с молба от 01.11.2012 г. като ищецът е уточнил, че се претендира обезщетение за забавено плащане на наемната цена, посочено в р. ІV от анекс от 30.03.2010 г., сключен между страните, в размер на законната лихва по чл. 86 от ЗЗД за периода от 01.01.2009 г. до 01.04.2010 г. След нови указания от страна на съда, ищецът е посочил в молба, че претенцията е съгласно уговореното е в т. VI от анекса от 30.03.2010 г., според което ответникът дължи лихва в размер на 19 912 евро за забавеното плащане на наемната цена само за 2009 г. за периода 23.03.2009 г. до 21.01.2010 г. При постановяване на обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за наем от 19.12.2007 г., по силата, на който ищецът е предоставил на ответника временното ползване на описаните в договора имоти, срещу наем от 250 000 евро годишно. С анекс от 17.03.2009 г. страните са се споразумели наемната цена за 2009 г. да бъде платена на вноски. Със следващ анекс от 30.03.2010 г. са уговорили прекратяване наема на един от имотите. Във връзка с плащанията по наемната цена за 2009 г. в анекса била включена уговорка, че за забавено плащане за периода 23.03.2009 г. до 21.01.2010 г. ответникът дължи лихва за забава от 19 922 евро, платима в едномесечен срок от сключване на анекса. В отговор на изложените основания за нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с твърдяно изменение на иска, въззивният съд е приел, че липсва същинско изменение на иска, както се твърди от жалбоподателя [фирма]. Въззивният съд е приел, че в анекса раздел VI няма уговорено ново основание за ново самостоятелно вземане, а е уговорено заплащане на лихва за забавено плащане за наемна цена за 2009 г. за периода на забава от 23.03.2009 г. до 21.01.2010 г. в размер на 19 912 евро, т.е. налице е споразумение за установяване по основание и размер на вече възникнало между страните правоотношение и вече възникнало парично вземане. Единствената уговорка с конститутивно действие засягала само срока за изпълнение на това задължение като негов модалитет, но не и правопораждащия му фактически състав. Приел е, че вземането не е погасено по давност, тъй като искът е предявен на 11.02.2012 г. с предявяване на насрещния иск, т.е. преди изтичането на тригодишния срок, предвиден в чл. 111 б. „в“ от ЗЗД. Началото на срока не е от образуване на делото, а от предявяване на иска, което е станало чрез предявяването му като насрещен иск в хода на друго дело. Прието е, че е неоснователен и доводът по чл. 292 от ТЗ. Нямало основание да се счита, че между страните е постигнато споразумение за опрощаване на вземанията за обезщетение за забава, тъй като преди всичко не е налице предложение за това, отправено от жалбоподателя до ищеца. Плащането от страна на изпадналия в забава длъжник на главно задължение представлявало единствено упражняване на правото на избор по чл. 76, ал. 1 от ЗЗД, но при липса на друго изрично изявление това не можело да бъде прието и за мълчаливо предложение за опрощаване на лихвите, което също така мълчаливо да се счита прието от кредитора посредством приемането на плащането.
В изложението на основанията за достъп до касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е поставил следните въпроси:
1. Сочи, че решението е вероятно недопустимо. Едно решение било недопустимо тогава когато нарушава диспозивното начало в гражданския процес и излиза извън търсената защита, съответно от определения от страните по делото предмет на спора. С обжалваното въззивно решение съдът бил потвърдил недопустимо съдебно решение на първоинстанционния съд. Неправилно въззивният съд бил преценил, че Софийски градски съд е разгледал предявен иск по чл. 86 от ЗЗД, вместо изрично посочения в диспозитива на решението иск с правно основание чл. 79 от ЗЗД. Поради това били налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК.
2. Разрешеният от въззивния съд въпрос е относно това дали е един и същи предмета на спора, един и същи ли е фактическият състав, пораждащ задължението на длъжника да плати обезщетение за забавено плащане на основание чл. 86 ЗЗД и задължението му, поето с последващ договор, в който длъжникът се е задължил да плати определена конкретна сума заради това, че е забавил предходни плащания. Според касатора във въззивното решение задължението е прието като едно, а анексът, който е приет за договор съставлявал само признание на дълга. А правопораждащите факти били различни и затова в случая не ставало дума за даване на различна правна квалификация при едни и същи фактически твърдения. Това обуславяло приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като решението на въззивния съд било постановено в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 290 от ГПК, изразена в решение № 249 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр.д. 92/2009 г. IV ГО на ВКС, решение № 124 от 24.03.20121 г. по гр.д. 882/2010 г. IV ГО на ВКС, решение № 75 от 28.05.2010 г. на по т.д. 923/09 г. II ТО .
3. Може ли въззивният съд да потвърди обжалваното недопустимо решение, основаващо се на договорно задължение като разгледа и възприеме фактически твърдения, съдържащи се в исковата молба, сочещи на задължение за обезщетение за забавено изпълнение на плащане, които обаче не са разгледани въобще от първата инстанция? По въпроса нямало практика на ВКС. Това обуславя посочването на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, точно приложение на закона и развитието на правото.
Настоящият съдебен състав намира, че достъпът до касационен контрол се осъществява при предпоставките на чл. 280 от ГПК, така както са разяснени в ТР 1/2009 от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т. 1 от посоченото тълкувателно решение когато има вероятност съдебното решение да е недопустмо, съдът може да го допусне до касационен контрол и служебно. В случая са изложени конкретни оплаквания относно недопустимостта на решението на Софийски апелативен съд, като касаторът е посочил, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, както и е потвърдил недопустимо първоинстанционно съдебно решение.
Недопустимостта се разглежда в съдебната практика, като несъответствие на действително претендираните права от ищеца и дадената от съда защита в съдебното решение. Няма изложени факти, които съдът да е преиначил или да е разгледал непосочени от ищеца факти. С оглед очертания предмет на иска, обстоятелствена част и петитум на исковата молба, съдът е подвел под точната правна норма търсената от ищеца защита и е отговорил в диспозитива на решението именно на предявения иск. В исковата молба, допълнителната искова молба и молбата-уточнение 13.02.2013 г. изрично е извършено позоваване на сключения между страните анекс от 30.03.2010 г. и на неизпълнение на парично задължение за плащане на наемната цена съгласно уговорения в договора срок. Това е дало основание на първоинстанционния съд да се произнесе с оглед търсената от ищеца защита на правото му на обезщетение за неизпълнение на парично задължение. Липсва произнасяне на съда по различни от заявените от ищеца „Съюз на българските журналисти“ факти. Поради тази причина не е обезсилено първоинстанционното решение и с оглед заявените основания във въззивната жалба, съдът се е произнесъл по заявения спорен предмет. Съдът не се е произнесъл по непредявен иск. Съобразил е посочените в исковата молба правопораждащи факти, а именно наличие на парично задължение, настъпила забава и неизпълнение на парично задължение. Едновременно с това ищецът се е позовал на споразумение в т. VI от анекс от 30.03.2010 г., твърдейки че страните са се съгласили, че е налице забава при изпълнение на задължението за заплащане на наемна цена за 2009 г., че забавата е за периода 23.03.2009 г. до 21.01.2010 г., че този период ответникът дължи лихва в размер на 19 912 евро и че ответникът се е задължил да заплати с тази сума в едномесечен срок. В съответствие на така претендираното право, очертано в обстоятелствената част на исковата молба, съдът е, приел , че клаузата на т. VІ от анекса има установително действие за съществуващото между страните действително фактическо и правно положение и представлява признание на ответника за съществуването на задължение за заплащане на обезщетение за забава на основание чл. 86 от ЗЗД на наемната цена съгласно уговореното от страните. Също така съдът е приел, че анексът има характера на двустранен възмезден договор с установително и конститутивно действие, породил целените последици. Въззивният съд е отговорил именно с произнасяне по този спор, въведен чрез обжалване с въззивна жалба и настоящият съдебен състав намира, че не може да се установи вероятна недопустимост на съдебното решение. Въззивният съд е постановил допустимо решение, преценявайки първоинстанционното решение за допустимо, като е приложил всички изисквания на процесуалното право. Твърдението на касатора, че е заявен един период на забава 01.01.2009 г. – 08.12.2010 г., а според решението е разгледан друг период – 23.03.2009 г. до 21.01.2010 г., не съответства на данните по делото. Съдът е съобразил предмета на иска, индивидуализирана и чрез периода на забава, произнасяйки се по иска на „Съюза на българските журналисти“, уточнен с молба от 13.02.2013 г. в първоинстанционното производство. Липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо и не следва да се допуска до касационен контрол на това основание.
По отношение на втория поставен въпрос, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че същият е свързан с първия. Въззивният съд не е разгледал различен от предявения иск в какъвто смисъл е поставеният от касатора въпрос. Въпросът за правната квалификация на иска е по принцип въпрос, който не може да бъде преценяван в настоящето производство в стадия по селектиране на касационните жалби. Той е свързан с въпроса за правилността на съдебното решение. А въпросът за правилността на съдебното решение, не може да се преценява в стадия по преценка допустимостта на касационното обжалване, съгласно разясненията в т. 1 от ТР 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Въззивният съд не се е произнесъл по различен от предявения иск при преценка на релевантните факти, а е разгледал както настъпилото неизпълнение за заплащане на наемна цена от страна на [фирма] към „Съюза на българските журналисти”, по сключен договор за наем от 19.12.2007 г. по силата на който ищецът „Съюз на българските журналисти” е дал под наем на [фирма] описаните в договора имоти. Съдът е преценил, че [фирма] не е изпълнил задължението си за заплащане на наемната цена за 2009 г. и това неизпълнение е установено от страните в анекс от 30.03.2010 г. Поради това въззивният съд е приел за доказан факта на неизпълнение на парично задължение, установен в анекса, сключен между страните на 30.03.2010 г. В този смисъл съдът е разгледал иска на предявеното основание – забавено изпълнение на парично задължение, на основание чл. 86 от ЗЗД. Посочването на нормата на чл. 79, ал.1 от ЗЗД в първоинстанционното решение, не прави същото недопустимо, защото първоинстанционният съд е отговорил на предявения иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД и посочената правна квалификация не опорочава решението. Освен това въззивният съд е посочил тази правна квалификация, разглеждайки иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД. Както бе посочено въпросът за правната квалификация не може да бъде обсъждан в производството по чл. 288 от ГПК. Поради това посоченият въпрос от касатора не представлява общо основание за допускане до касационно обжалване. С посочените съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, не се разкрива допълнителното основание за допускане до касационен контрол. С тях е отговорено на правни въпроси, свързани с допустимостта на исковете с оглед търсената защита и заявените факти, когато не са взети предвид от въззивния съд. Липсва съвпадение между правния въпрос, разрешен от въззивния съд по настоящето дело и правните въпроси, предмет на посочените решения по чл. 290 от ГПК. Поради това и чрез допълнителните основания не се разкрива общото основание за допускане до касационен контрол.
По отношение на третия поставен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, съдът намира, че също не е налице общо основание за допускане до касационен контрол. С оглед разясненията в ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд дължи произнасяне повторно по разрешаване на материалноправния спор. Въззивният съд не преценява пороци на първоинстанционното решение, а решава материалноправния спор, като продължава процеса и дължи правилно установяване на фактите и приложение на правото. В този смисъл, посоченият трети въпрос, не е разрешен от въззивния съд. Въззивният съд, в съответствие с разясненията в т. 2 от ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е установил фактите и приложил правната норма, която според него е правно основание на иска. Следва да се посочи, че въпросът за допустимостта на въззивното решение бе разгледана по-горе. По отношение на въпроса за правната квалификация, дадена от въззивния съд на предявения иск, съгласно разясненията в ТР 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл. 288 от ГПК не могат да се релевират и разглеждат въпроси за правилността на обжалваното съдебно решение, тъй като проверката на правилността на въззивното решение не се извършва в отсъствие на страните, а следва да се извърши в съответствие с принципа на непосредственост от съда. Въпросът за правилността ще се разгледа само когато са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Ето защо така поставеният трети правен въпрос за потвърждаване от въззивния съд на недопустимо решение, първо не е разрешаван, защото съдът прецени, че няма вероятност обжалваното първоинстанционно решение да е недопустимо. Също така бе посочено, че въззивният съд е длъжен да разреши спора, прилагайки съответните правни норми. Въззивният съд в случая не е разрешил процесуален въпрос, допускайки потвърждаване на недопустимо първоинстанционно решение, а е преценил допустимостта на иска и е разрешил спора между страните, потвърждавайки извода на първата инстанция. Поради това соченият от касатора въпрос не представлява общо основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. От друга страна, не се установява и липсата на задължителна съдебна практика по въпроса. Както бе посочено налице е прието ТР 1/2013 от 09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК и наличието на тази задължителна съдебна практика изключва приложението на чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.
По всички изложени съображения не следва да се допуска касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на дължимото адвокатско възнаграждение, заплатено от ответника на адвокат Д. – 1699 лв.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 543 от 18.03.2015 г. по т.д. 3811/2014 г., Софийски апелативен съд, Търговска колегия, 9 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 4 да заплати на „СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЖУРНАЛИСТИ” [населено място], [улица] сумата от 1 699 лв , направени разноски за настоящето производство на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.