6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 634
София, 26.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1356 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Т. Г. К., с адрес в [населено място], приподписана от адв. В. Н., против въззивно решение № 2943 от 13 декември 2018 г., постановено по в.гр.д. № 2625/2018 г. на апелативния съд в [населено място], с което се потвърждава решение № 8797 от 29 декември 2017 г., постановено по гр.д. № 2442/2014 г. по описа на Софийския градски съд, за отхвърляне на предявения от К. против В. С. Н., с адрес в [населено място], Н. Р. Н., П. Л. С. – лично и като наследник на Л. П. С. – двамата с адрес в [населено място], чрез особения представител адв. Г., и „Еврогеостандарт“ ЕООД – в несъстоятелност, иск по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за учредяване на право на строеж от 01.09.2005 г., оформен с нотариален акт № …, т. .., н.д. № … г. на нотариус В. Г., в частта му, в която страните взаимно са си учредили право на строеж върху съсобствено дворно място в [населено място], поради противоречие с чл. 183, ал. 1 ЗУТ, и в тежест на касатора са присъдени разноски, и е отменено определение на първоинстанционния съд, като в тежест на касаторката са присъдени разноски и за особен представител в първата инстанция.
В касационната жалба се заявяват оплаквания по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорен е изводът на съда, че нормата на чл. 183, ал. 1 ЗУТ не поставя изискване за участие на всички съсобственици при сключване на договор за суперфиция, като неучастието на съсобственик в сделката не прави договора нищожен. Сочи се, че съдът неправилно е игнорирал и не е обсъдил оплакванията срещу мотивирането на първоинстанционното решение с нормата на чл. 183, ал. 4 ЗУТ, която била неприложима за конкретния спор, и се прилага само при наличието на конкретно уредени в законовия текст условия: част от останалите съсобственици да са реализирали съответното си право на строителство, и така, заради застрояването на съответната част без искано съгласие на останалите съсобственици, не се иска съгласието на застроилия; реализирането на съответното право на строителство в имота да е започнало, но още да не е завършено; имотът не е застроен, но правата на съсобствениците за строителство в него са определени, което предполага, че има одобрен или съгласуван предварителен архитектурен проект за застрояване на целия имот с уточнени квоти, застроени площи, идеални части, конкретни обекти и т.н.; да се касае за ниско жилищно или вилно застрояване. Според касатора, смисълът на текста е да се позволи изграждането на индивидуални жилищни постройки в случаите, когато показателите на застрояване и ПУП предвиждат такава възможност, а в случая намира приложение специалната норма на чл. 183, ал. 1 ЗУТ, даваща защита на неучаствалия в сделката по учредяване на суперфицията съсобственик. Подчертава се, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не допуснал изслушване на техническа експертиза, която да даде заключение за категорията на процесния строеж. Оспорва се и правилността на възприетия от въззивния съд размер на възнаграждението на особения представител за първата инстанция. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответниците П. Л. С. и Н. Р. Н., представлявани от особения представител адв. И. Г., в отговор на касационната жалба сочат липсата на основание за допускане на касационното обжалване и излагат доводи за правилността на обжалваното решение. Подчертано е, че не е внесено предварително възнаграждението на особения представител. Съображения за недопускане на касационното обжалвани и за неоснователността на жалбата излага и ответникът В. С. Н., представляван от адв. Н. Ч..
Производството по делото по отношение на дружеството в несъстоятелност е прекратено пред въззивния съд поради заличаването на търговеца, отразено в Търговския регистър. Предвид установените по делото факти – страните по спора са съсобственици на УПИ в [населено място], върху който ответниците през 2005 г. учредили право на строеж на един от тях (дружеството), в който договор ищцата не е участвала, съдът приема, че разпоредбата на чл. 183, ал. 1 ЗУТ урежда формата на договора за суперфиция, която е спазена, но не определя изискване за участие в договора на всички съсобственици. Цитирана е практика на ВКС, според която договорът не е нищожен, независимо от разпореждането от страна на ответниците с повече права от притежаваните от тях, тъй като договорът по този начин е лишен от вещнотранслативен ефект досежно правата на неучаствалия съсобственик. Посочено е, че за разликата над притежавания от учредителите обем права, при евентуално реализиране на строежа съответните идеални части от сградата ще се придобият от неучаствалия в учредяването съсобственик по силата на приращението. Отречено е първата инстанция да е мотивирала изводите си за действителност на договора с приложението на нормата на чл. 183, ал. 4 ЗУТ (погрешно посочен от съда като ГПК), защото тази разпоредба е неприложима при предвиденото в имота застрояване, което не е ниско. Относно възнаграждението на особения представител е прието, че на особения представител се дължи останалата незаплатена част от възнаграждението, а изходът по съществото на спора няма отношение към искането на адвоката.
Касационният съд приема, че поставените от касаторката въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита като инстанция, решаваща спора по същество, въззивният съд длъжен ли е да разгледа и обсъди всички наведени във въззивната жалба основания и доводи за отмяна. В съответствие с постановките на ППВС № 7/1965 г., в практиката си по чл. 290 ГПК касационният съд възприема неизменно, че въззивният съд дължи обсъждане на всички оплаквания, доказателства и доводи на страните – така според сочените от касаторката решение № 57 по гр.д. № 1416/2010 г., III г.о., и решение № 361 по гр.д. № 1471/2009 г., IV г.о., и множество други. В процесния случай въззивният съд е дал отговор в мотивите си на въведените с въззивната жалба оплаквания – както за приложението на чл. 183, ал. 4 ЗУТ, така и по последиците от неучастието в договора за учредяване на суперфиция на някой от съсобствениците на имота. Ето защо въпросът не води до допускане на касационното обжалване.
По втория въпрос – има ли задължение съдът да допусне събирането на нови доказателства във въззивното производство, ако същите са процесуално допустими и относими към предмета на спора и не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения, се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 174 по т.д. № 36/2010 г., I т.о., решение № 228 по гр.д. № 388/2012 г., II г.о., решение № 243 по гр.д. № 976/2010 г., I г.о. С посочените решения се възприема установеното разбиране, че преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК не може да настъпи, когато пропускът за установяване на действителните отношения между спорещите страни чрез попълване на делото с доказателства, се дължи на допуснато от съда нарушение на процесуални правила, поради неправилно тълкуване и прилагане на процесуална норма по допускане на доказателства. Такова нарушение се приема от ВКС като основание за допускане на доказателствата от въззивната инстанция. Във въззивната си жалба, предвид твърдението за разрешаване на правния спор по правилото на чл. 183, ал. 4 ЗУТ (което е опровергано от въззивния съд) и липсата на произнасяне по реда на чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК относно категорията на процесния строеж, касаторката е поискала допускането на съдебно-техническа експертиза със задача да се даде заключение относно категорията на процесния строеж. С определение от закрито съдебно заседание от 27 юни 2018 г. въззивният съд приема, че искането е неоснователно, тъй като е безспорно между страните и е видно от техническата документация, че построената в имота пететажна сграда е с височина над 10 метра, което по смисъла на чл. 23, ал. 1 ЗУТ не е ниско строителство, поради което изслушването на експертиза със задача да установи дали извършеното застрояване е ниско, е безпредметно. Поставеният въпрос не е обусловил изхода на спора, защото искането за назначаване на експертиза пред въззивния съд се основава на аргумент в решението на първата инстанция, който обаче не е станал основа за отхвърляне на исковата претенция, нито въпросът за това дали съсобствения имот е бил предназначен за ниско жилищно или вилно застрояване, не е бил спорен между страните. При това положение искането нито е било процесуално допустимо, нито относимо към спора.
Накрая се пита нормата на чл. 183, ал. 1 ЗУТ поставя ли изискване за участие на всички съсобственици при сключване на договор за суперфиция и неучастието на съсобственик в сделката прави ли договора нищожен. По този въпрос въззивният съд е възприел тълкуването, дадено от ВКС в решение № 44 по гр.д. № 358/2012 г., IV г.о., цитирано и от касаторката. По въпроса за валидността на учреденото право на строеж при условията на чл. 183, ал. 1 ЗУТ, касационният съд приема, което се споделя и от настоящия съдебен състав, че липсва законово изискване в договора да участват всички съсобственици, като условие за неговата валидност; когато съсобственик учреди право на строеж, без в учредяването да участва друг съсобственик, учредилият правото се е разпоредил с права, в по-голям обем, отколкото той притежава, но договорът не е нищожен – над притежавания от учредилия суперфицията съсобственик обем права действията му не пораждат вещен ефект и при евентуално реализиране на строежа съответни идеални части от сградата по приращение ще се придобият от неучаствалия в учредяването съсобственик. Именно в посочения смисъл е и разрешението на въззивния съд, поради което твърдението за противоречие с практиката на ВКС не се разкрива.
Неоснователно се твърди от касатора, че размерът на възнаграждението на особения представител е определен в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В случая особеният представител на ответниците П. С. и Н. Н. е назначен преди изменението в чл. 47, ал. 6 ГПК, и така възнаграждението му не може да е в по-малък размер от определения в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както правилно е възприел въззивният съд, и като следствие е осъдил ищцата да доплати съответния размер на дължимото възнаграждение над първоначално внесената сума за възнаграждение.
При този изход на спора е основателно искането на ответникът В. Н. за присъждане на сторените за касационното производство разноски, които са в размер на 800 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие, както и искането на адв. И. Г. за осъждането на касаторката да му заплати възнаграждение като особен представител на П. Л. С. и Н. Р. Н., което е в размер на 2980,87 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2943 от 13 декември 2018 г., постановено по в.гр.д. № 2625/2018 г. на апелативния съд в [населено място].
ОСЪЖДА Т. Г. К., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица] , [жилищен адрес] да заплати на В. С. Н., с адрес в [населено място], кв. К., [улица], сумата от 800,00 (осемстотин) лева разноски за касационното производство.
ОСЪЖДА Т. Г. К., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица] , [жилищен адрес] да заплати на адв. И. Г., особен представител на П. Л. С. и Н. Р. Н., сумата от 2980,87 (две хиляди деветстотин и осемдесет цяло и осемдесети седем стотни) лева за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: