О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 634
София, 05.10.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на тридесети септември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 479/2009 година
Производство по чл.288 ГПК във вр. с чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Г. Г. , Ж. В. Ж., Г. Г. И. и В. Г. Т. срещу решение № 84 от 23.10.2008 г. по т.д. № 252/2008 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е обезсилено решение№ 7 от 14.03.2008 г. по гр. д. № 1077/2007 г. на Старозагорския районен съд, с което са уважени предявените по реда на чл. 254 ГПК (отм.) искове на касаторите срещу “З” ООД-гр. Стара Загора и е признато за установено, че не дължат солидарно на ответника присъдената му с определение от 28.05.2007 г. по ч.гр.д. № 1196/2007 г. на РС-Стара Загора сума в размер на 1 000 лв. по запис на заповед от 18.05.2006 г., издаден от А. П. Т. и авалиран от касаторите, а “З” О. е осъден да им заплати изплатените му от тях суми като взискател по изп.д. № 2* по описа на ЧСИ К. А. с рег. № 766 в размер на 2 405, 44 лв., ведно със законната лихва върху нея, като е постановено прекратяване на производството по делото.
В касационната жалба се поддържат всички оплаквания за неправилност на въззивното решение, визирани в чл.281, т.3 ГПК с искане за отмяната му.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите поддържат, че е налице приложното поле на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, като според тях значимия за конкретното дело процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл е този за недопустимостта на предявения от тях отрицателен установителен иск поради липса на правен интерес. Считат, че по този въпрос е налице константна практика на съдилищата, включително и на ВКС, според която за да съществува интерес от установителен иск, достатъчно е да се оспорва претендираното от ищеца право или да се претендира отричано от него право, като всяка от двете форми на правен спор поражда нужда от защита чрез установителен иск, защото смущава нормалното упражняване на правата на ищеца, в който смисъл е даденото в практиката разрешение, обективирано в Определение от 31.01.2008 г. на ОС-София по ч.г.д. № 60/2008 г; Решение № 450 от 14.12.2005 г. на ВТаС по гр.д. № 587/2005 г. и Решение № 491 от 26.06.2006 г. по т.д. № 1055/205 г. на ВКС, ТК.
На второ място посочения селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа и по отношение на въпроса за правния интерес от предявяването на иск при наличието на друг процесуален ред за защита на правата на ищеца, който според касатора е разрешен от въззивния съд в отклонение от трайната практика на ВКС, според която съществуването на друг, регламентиран от закона ред не изключва правния интерес на страната, щом с предявения от нея установителен иск би постигнала в същата степен целения от нея правен резултат – Решение № 276 от 18.07.2006 г. по т.д. № 562/2005 г. на ВКС, ІІ т.о.
Ответникът по касационната жалба “З” О. чрез пълномощника си а. В в подадения по реда на чл.287 ГПК отговор излага становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за отсъствие на наведените с нея отменителни основания.
Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, настоящият състав счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В съобразителната част на обжалваното решение е посочено, че при безспорно установения по делото факт, че в хода на процеса ищците, сега касатори са погасили изцяло задълженията си по изпълнителното дело, образувано въз основа на издадения по реда на чл.237, б.”е” ГПК (отм.) в полза на “З” О. изпълнителен лист и същото е прекратено на основание чл.330, ал.1, б.”б” ГПК (отм.), то правният интерес за тях от воденето на иска по чл.254 от отменения ГПК е отпаднал. С изгубването на качеството на длъжници по изпълнителното дело според съда за ищците съществува друг ред на защита на твърдяното от тях право – с осъдителен иск или по пътя на суброгирането им на основание чл.326, ал.1 ГПК (отм.), какъвто обаче не е предявения и поради недопустимостта му не дължи произнасяне по него. По отношение на решението на първоинстанционния съд в осъдителната му част е прието, че е постановено по нередовна искова молба, недостатъците на които не били отстранени от ищците в хода на въззивното производство. В указания им от съда срок не са изложили обстоятелствата, на които основават иска си, не са посочили цената, която искат да им бъде присъдена и не са внесли дължимата държавна такса върху него, заявявайки до съда, че поддържат само предявения от тях отрицателен установителен иск по чл.254 ГПК (отм.).
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1 – 3 на разпоредбата и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Наличието на правен интерес от търсената с иска защита е процесуална предпоставка от категорията на положителните и поради това е винаги значим за делото процесуален въпрос. Извършеното от касаторите погасяване на задълженията им към ответника като взискател по образуваното срещу тях изпълнително дело в хода на процеса е обусловило законосъобразния извод на съда, че правният им интерес да установят несъществуването на изпълняемото право на взискателя е бил налице само към момента на образуване на делото, но не и към постановяване на въззивното решение.
Оспорването на изпълняемото право, осъществено от ищеца чрез отрицателния установителен иск по чл.254 ГПК (отм.) освен с присъщата му сила на пресъдено нещо, се ползува и с търсената от него допълнителна защита, която се състои в прекратяването на започналия срещу него изпълнителен процес. Изложеното позволява да се приеме, че правният интерес на длъжника от упражняването на иска по чл.254 ГПК (отм.) е налице само при висящ изпълнителен процес, тъй като при установяване на неговата незаконност, получената от него защита ще се състои в обезсилването на издадения срещу него изпълнителен лист и прекратяване на изпълнението. Когато обаче той е приключил преди или в хода на производството по чл.254 ГПК (отм.), установителният иск не може да даде подходящата защита на длъжника, тъй като платените от него на привидния кредитор суми могат да се върнат обратно в патримониума му само чрез воденето на осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Разрешението в посочения смисъл, дадено от въззивния съд съответства на практиката на ВКС, обективирана в Определение № 152 от 03.05.2007 г. по ч.гр.д. № 464/2007 г., ІІІ г.о. и Определение № 241 от 25.08.2008 г. по ч.т.д. № 214/2008 г., ІІ т.о. Всъщност, по естеството си обективно съединения с исковата молба иск на касаторите е именно такъв по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, но поради неотстраняване на нередовността й, те не са получили целения с осъдителния иск правен резултат.
Изложените съображения за отсъствието на сочения от касаторите селективен критерий следва да се отнесат и към втория от повдигнатите от тях въпроси, доколкото те не са разрешени в противоречие с цитираното от тях Решение № 276 от 18.07.2006 г. по т.д. № 562/2005 г. на ВКС, ІІ т.о., доколкото предмет на спора, по който то е постановено е иск за установяване нищожността на самия запис на заповед като ценна книга, а не за недължимостта на сумата, за която въз основа на него е издаден изпълнителния лист, какъвто е настоящия случай, обуславящо извод за неотносимост на цитираното решение към даденото от съда разрешение по поставения въпрос.
Изложеното позволява да се обобщи, че съдът не се е отклонил от съдебната практика, вкл тази на ВКС, обективирана в цитираните от касаторите решения. Ето защо не е налице соченото от тях касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което обосновава извод за недопустимост на касационното обжалване.
Водим от горното състав на Върховният касационен съд, Второ отделение при Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 84 от 23.10.2008 г. по т.д. № 252/2008 г. на Старозагорския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: