6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 635
София, 26.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1172 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Община Созопол, представлявана от кмета П. Р., чрез адв. В. Х., против въззивно решение № II-67 от 2 ноември 2018 г., постановено по в.гр.д. № 1328/2018 г. на окръжния съд в гр. Бургас, с което се потвърждава решение № 1233 от 11 юни 2018 г., постановено по гр.д. № 7539/2017 г. по описа на районния съд в гр. Бургас, за осъждане на общината да заплати на П. Г. К., с адрес в [населено място], сумата от 7880 лева обезщетение за недопускането му до работа след възстановяването му със съдебно решение от 01.08.1995 г., постановено по гр.д. № 3195/1994 г. по описа на районния съд в гр. Бургас, потвърдено с решение по гр.д. № 1411/1995 г. по описа на окръжния съд в гр. Бургас, за периода 01.03.2016 г.-01.09.2017 г., ведно със законната лихва от датата на предявяването на иска, и в тежест на касатора са присъдени разноски.
В касационната жалба се заявяват оплаквания по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че изводът, че ищецът не е бил допускан до работа и той се е явил в срок да заеме длъжността, която е изпълнявал преди уволнението, е извършен в нарушение на правилата за събиране и оценка на доказателствата, защото, противно на възприетото от съда, тези обстоятелства са оспорени с отговора на исковата молба, и първата инстанция неправилно е приела за установени тези обстоятелства не въз основа на събрани по делото доказателства, а въз основа на предходни съдебни решения, и за тези обстоятелства предходните съдебни решения нямат сила на пресъдено нещо. Подчертано е, че съдът е приложил ограничително тълкуване и прилагане на нормата на чл. 176 ГПК, което е препятствало касатора да установи твърдението си, че през исковия период ищецът е получавал доходи и не е претърпял твърдените от него щети. Не били обсъдени доводите за промени в нормативната уредба, касаещи структурата и дейността на публичната администрация и реда за заемане на ръководни длъжности, както и задължителната съдебна практика. Касаторът изтъква, че повече от две десетилетия длъжността, заемана от ищеца, не съществува в самото структурно звено, чийто ръководител последният е бил, длъжността е била заемана по трудово правоотношение, а в момента ръководните длъжности в публичната администрация се заемат единствено по служебно правоотношение чрез конкурс от държавни служители, отговарящи на строго определени условия. Неправилно съдът прилагал съдебна практика механично, без са се съотнесе към процесния случай. Излага се виждането, че дори трудовото правоотношение да е било възстановено във вида преди уволнението с влизането в сила на съдебното решение за отмяна на уволнението, впоследствие същото е било прекратено по силата на закона с приемането на нормативните актове, установяващи структурата и длъжностите в администрацията, а и след като длъжността е определена за заемане от държавен служител, се изключва възможността тя да се заеме и да се изпълнява от служител, възстановен по трудово правоотношение. Като неправилно се сочи виждането на съда, че при спор с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ от значение е наличието само на ново трудово правоотношение, като дори ищецът да е получавал доходи по силата на други нетрудови правоотношения, работодателят дължи обезщетение, тъй като разпоредбата е приета при условията на държавно регулирана икономика и физическите лица са имали възможност да получават доходи само по трудово правоотношение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът П. Г. К., с адрес в [населено място], представляван от адв. З. М., в отговор на касационната жалба излага съображенията си за липса на основание за допускане на касационното обжалване и за правилността на въззивното решение.
Въззивният съд съобразява възстановяването на ищеца на заеманата преди уволнението му длъжност с решение от 01.08.1995 г., явяването на ищеца при работодателя с желание да заеме длъжността, недопускането да я изпълнява с мотив промяна в структурата на общинската администрация, с която заеманата от него длъжност е премахната от щатното разписание, водените между страните граждански дела за обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ за различни периоди, по които на ищеца е присъдено обезщетение. При споделяне на фактическите и правни изводи на първата инстанция, на доводите във въззивната жалба е отговорено, че между страните е налице сила на пресъдено нещо по отношение на общите факти с предходни дела между тях – отмяна на незаконното уволнение на ищеца и възстановяването му на работа на заеманата преди уволнението длъжност, явяването му да заеме длъжността и незаконното му недопускане до работа от страна на работодателя, а различното в настоящия спор е периодът от време, за който се претендира обезщетение. За новия период е приет за правилен изводът на първата инстанция, че ищецът не е бил допуснат до работата, на която е възстановен с влязло в сила решение. Не е споделено (основано на цитирана практика на ВКС) виждането на работодателя, че не е налице незаконно недопускане до работа през процесния период, защото длъжността му не съществува повече от двадесет години, нито има сходна такава длъжност, както и че с приемането на нормативните актове, установяващи структурата и длъжностите в администрацията, които изключват съществуването на съответната длъжност, съответното трудово правоотношение е било прекратено по силата на закона. Възприето е, че фактическата невъзможност на работодателя да осигури същото място на работа, не го освобождава от правното му задължение да изпълни съдебното решение, и без правно значение е нормативната промяна в структурата и длъжностите в администрацията на общината, защото работодателят е следвало в този случай да прекрати трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ, но за това липсват данни по делото. Подчертано е, че КТ не предвижда прекратяване на трудово правоотношение по силата на закона. За да отрече необходимостта от актуално тълкуване на чл. 225 КТ, съдът се е позовал на практика на ВКС, и е посочил, че работодателят, чиято е доказателствената тежест, не е установил възражението си, че ищецът е започнал работа по трудов договор.
Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита наложително ли е осъвременително тълкуване с оглед изменените икономически условия на разпоредбата на чл. 225 КТ, в т.ч. – осъвременяване на съдебната практика, приемаща, че от значение за извода за размера на претърпените вреди от недопускане до работа са само получените от лицето доходи от трудово правоотношение. По въпроса за приложението на чл. 225, ал. 3 КТ е налице актуална практика на ВКС, изразена в решение № 73 от 17 юли 2018 г. по гр.д. № 1357/2017 г., IV г.о., в която е възприето за актуално тълкуването, че сочената разпоредба не предвижда намаляването на отговорността, изразяващо се в приспадане на разликата между обезщетението в съответния му размер и получен доход от друга дейност, осъществена от работника/служителя през периода на недопускането до работа, доколкото работата по съответната дейност би могла да се съвместява с дейността по трудово правоотношение. Настоящия съдебен състав не намира основание да приеме, че тази практика на ВКС следва да се изостави или измени, тъй като соченото тълкуване е съответно на смисъла на закона. Освен това по поставения въпрос в друг спор между страните ВКС вече е приел, че подобно осъвременително тълкуване не е необходимо – така в определение № 1320 по гр.д. № 5495/2015 г., IV г.о.
На второ място се поставя проблемът за съдържанието и начина на формулиране на въпросите към страната, обясненията от която са допуснати от съда по реда на чл. 176 ГПК. Касаторът твърди, че са нарушени постановките, дадени от ВС в т. 5 на ППВС № 5/1975 г. Всъщност указанията за поставяне на въпроси към страните са дадени в т. 4 на същото ППВС, с което се приема, че при разпита по чл. 114 ГПК /отм./, съответен на чл. 176 ГПК във втората му алинея, въпросите относно обстоятелства, които имат съществено значение за спора, ясно и сбито формулирани, трябва да бъдат съобщавани на съответната страна. Указанията, съобразно смисъла на последното изречение в сочения абзац, са насочени към улесняване правилното приложение на чл. 128, ал. 2 ГПК /отм./, съответен на чл. 161 ГПК. В настоящия случай постановките на цитираното ППВС не са нарушени. Твърдението на касатора е, че съдът, в нарушение на горното правило, е наложил той да преформулира въпроса си от какви доходи се е издържал ищецът през исковия период, като посочи източниците и размера им. Именно с оглед приложението на чл. 176, ал. 3 ГПК съдът е указал на страната да формулира така въпроса си, че да се избегне уклончив или неясен отговор. Освен това е необходимо да се отбележи, че предвид правилно разпределената доказателствена тежест, при сторено възражение за наличие на доходи, поради което липсват претърпени вреди, подлежащи на обезвреда, касаторът е следвало да установи съответния факт.
Следващият въпрос – имат ли сила на пресъдено нещо мотивите на съдебното решение и намира ли приложение установителното действие на мотивите на решението, намерило израз чрез т.нар. общи факти, които са регламентирани от българския законодател само при отклонения в процеса във връзка със страните, институт, който има изрична регламентация в Глава ХVI ГПК, за който се твърди противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 58 по гр.д. № 5180/2015 г., I г.о, решение № 44 по гр.д. № 1188/2011 г., IV г.о., решение № 472 по гр.д. № 1712/2010 г., IV г.о., не е обусловил изхода на спора. Въззивният съд в конкретния случай не е основал заключението си за наличието на кумулативните предпоставки за ангажиране отговорността на работодателя върху мотиви на предходни решения по спорове със същото правно основание между страните, а на влязло в сила решение за отмяна на уволнението на ищеца и за възстановяването му на работа, както и на влезли в сила решения за присъждане на обезщетение за недопускане на работа след възстановяването на ищеца за съответните периоди. Ето защо не е необходимо сочената практика на ВКС да бъде съобразявана.
По следващите два въпроса – за задълженията на въззивния съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не, и за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, по които се твърди противоречие с практиката на ВКС според решение № 217 по гр.д. № 761/2010 г., IV г.о., решение № 344 по гр.д. № 862/2011 г., IV г.о., и решение № 361 по гр.д. № 771/2010 г., I г.о., твърдяното от касатора противоречие не се установява. В случая съдът е дал отговор на доказателствата и доводите на страните и ясно е посочил, чрез собствени изводи и съответно препращане към мотивите на първоинстанционния съд, върху какво основава изводите си. Затова и тези последни въпроси на касатора не водят до допускане на касационното обжалване.
Ответникът К. прави искане за присъждане на сторени за касационното производство разноски, но доказателства за действително заплатени такива не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № II-67 от 2 ноември 2018 г., постановено по в.гр.д. № 1328/2018 г. на окръжния съд в гр. Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: