О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 635
София, 27.12.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 2897/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
С решение № 241 от 20.10.2017 г. по гр. д. № 233/2017 г. на Кюстендилския окръжен съд, е потвърдено решение № 90/23.02.2017 г. по гр. д. № 305/2016 г. на Районен съд – Дупница, с което са уважени предявените от Й. К. П. срещу О. А. Б., С. Х. Г. и Г. Х. Г. отрицателни установителни искове за признаване за установено, че ответниците не са собственици на поземлен имот с идентификатор 39339.117.69 по кадастралната карта на [населено място], [община], с площ от 2 620 кв. м., при описани граници и на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен нотариален акт № 161, т.2, н. д. № 324/08.10.2015 г. за собственост върху недвижим имот, придобит по наследство и давностно владение, с който ответниците са признати за собственици на процесния имот при посочени дялове.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл.283 ГПК от адвокат М. Т. като пълномощник на ответника О. А. Б., в която са изложени съображения относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация Й. К. П. е подал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
Производството пред районния съд е образувано по предявени от Й. К. П. срещу О. А. Б., С. Х. Г. и Г. Х. Г. искове за признаване за установено, че ответниците не притежават право на собственост върху процесния имот. В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че по силата на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 33/24.02.2006 г., е придобил правото на собственост върху парцел V по парцеларен план на Стопанския двор на [населено място], [община], с площ 2 620 кв. м., заедно с построените в него овчарник с битова сграда, с обща застроена площ от 378 кв. м. Продавачът по договора – М. Г. Б. се е легитимирал като собственик на основание договор за покупко-продажба при условията на ЗСПЗЗ /протокол за търг за продажба на имущество на ТКЗС в ликвидация/, като правото му е било удостоверено с нотариален акт № 61, т.2, н. д. № 235/2003 г., издаден по реда на чл.483 ГПК /отм./ въз основа на писмени доказателства.
Ответниците са оспорвали исковете с твърдението, че се легитимират като собственици на основание наследствено правоприемство от М. Г. Б. /същите са негови племенници/ и давностно владение, като са представили констативен нотариален акт № 161, т.2, н. д. № 324/08.10.2015 г. Противопоставили са и възражение за унищожаемост на договора за продажба, сключен от техния наследодател като продавач, действащ чрез пълномощник, с твърдението, че към момента на сключване на упълномощителната сделка не е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което исковете са уважени, въззивният съд е приел, че ответниците не са доказали правото си на собственост на въведеното придобивно основание. Съобразно разпоредбата на чл.272 ГПК е препратил към изложените от районния съд мотиви, в които е посочено, че наследодателят им е изгубил правото си на собственост с прехвърлянето му в полза на ищеца. Същите не са доказали и упражняването на фактическа власт върху имота в изискуемия се период от време преди издаването на констативния нотариален акт. Обсъдено е и възражението по чл.31, ал.1 във вр. с чл.44 ЗЗД, като са изложени съображения, че приживе на наследодателя не е поискано поставянето му под запрещение и от съдържанието на упълномощителната сделка не произтича доказателство за недееспособността. Това заключение е направено въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза, гласните и писмените доказателства, независимо че е посочено, че възражението може да се направи само срещу иск за изпълнение на унищожаема сделка.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към жалбата касаторът е поставил следните въпроси, с които се обосновава приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, формулирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:
1.„не липсва ли за ищеца правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, когато същият не упражнява фактическа власт върху процесния имот и не се ли постига по този начин разместване на тежестта на доказване“; Сочи се противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, т.2 и т.5 от същото; решение № 186/16.02.2016 г. по т. д. № 2958/2014 г. на ВКС, първо т. о.;
2. „не е ли длъжен въззивният съд да изложи собствени мотиви, като обсъди доказателствата и доводите на страните за правнорелевантните факти“; Поддържа се противоречие с решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. и решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, четвърто г. о.
Наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се обосновава с поставения въпрос по какъв начин следва да се формира вътрешното убеждение на съда като принцип при обсъждане и възприемане на доказателствата.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения първи въпрос. Съгласно ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, налице е правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. При тази форма на защита, избрана от ищеца, ако искът бъде уважен, претендираното от ответника право ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо и това правопредпазващо действие на силата на пресъдено нещо също е посочено като аргумент за допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право. Ако с решението бъде установено несъществуването на спорното право, защитната функция на процеса е по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право. В настоящата хипотеза ищецът е поддържал, че е собственик на спорния имот, като с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, включително като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т. е. предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай обаче доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, е въпрос на материална легитимация – въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот /решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 4705 от 2015 г. на ВКС, второ г. о./. Производството по делото ще подлежи на прекратяване поради недоказване на фактическите твърдения на ищеца, обуславящи правния му интерес, само в случай че този интерес се обосновава с претенция ищецът да е титуляр на самостоятелно право, различно от спорното, каквато не е настоящата хипотеза. В цитирания смисъл е решение № 13/12.03.2016 г. по гр. д. № 3637/2015 г. на ВКС, второ г. о. Посоченият съдебен акт, с който се поддържа противоречие /решение № 186/16.02.2016 г. по т. д. № 2958/2014 г. на ВКС, първо т. о./ разглежда хипотеза на недопустимост на съдебно решение при липса на право на иск. В случая не е била налице и нередовност на исковата молба, която да обуслови оставянето й без движение от въззивната инстанция /ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, т.5/.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване и по формулирания втори въпрос в изложението. Действително, съдът е длъжен да извърши самостоятелна преценка на обстоятелствата по спора, както и да изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение и да обсъди относимите към тези доводи доказателства. В случая във въззивната жалба на касатора в настоящото производство не са били изложени доводи за допуснати процесуални нарушения. С оглед предвидената в чл.272 ГПК възможност въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, като е посочил, че възприема изцяло приетата за установена фактическа обстановка, в каквато насока са били единствено изложените в жалбата съображения. Цитираните в изложението съдебни актове се отнасят за хипотези на събрани противоречиви доказателства, в които съдът е длъжен да посочи именно на кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. В настоящата хипотеза не са били налице такива противоречиви доказателства.
Не се налага осъвременяване на трайно установената съдебна практика по въпроса за формиране на вътрешното убеждение, поради което не е налице и специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В обобщение, не се констатират предпоставки за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на ответника по жалба направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 500 лв. /за адвокатско възнаграждение/.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 241 от 20.10.2017 г., постановено по гр. д. № 233/2017 г. по описа на Кюстендилския окръжен съд.
Осъжда О. А. Б. от [населено място], [улица], да заплати на Й. К. П. от [населено място], [община], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, адв. З. В., сумата 500 лв. /петстотин лева/ – разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: