О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 635 от 28.12.2016 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на тринадесети октомври в състав:
Председател: Пламен Стоев
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2574 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № V-14/ 24.03.2016 г. по гр. д. № 71/ 2016 г., с което Бургаски окръжен съд, потвърждавайки решение № 1225/ 16.07.2015 г. по гр. д. № 460/ 2015 г. на Бургаски районен съд в обжалваната част, допуска до делба между Ж. М. М. и Й. Д. Г. движимите вещи, описани в решението.
Решението обжалва Й. Г. с искане за допускане до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните процесуалноправни въпроси:
1. Как се прилага чл. 23 СК в производството по съдебна делба между бивши съпрузи на имущество, придобито по възмезден начин по време на брака, когато активите попадат в обхвата на презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК?
2. Длъжен ли е съдът служебно да провери действителността на договор, на който се позовава някоя от страните и на който се основава претендираното право, от гледна точка на абсолютните основания за нищожност по чл. 26, ал. 2, пр. 1 и 3 ЗЗД – липса на предмет и форма, дори да липсва изрично възражение за нищожност?
3. В производството по съдебна делба между бивши съпрузи на имущество, придобито по възмезден начин по време на брака, длъжен ли е съдът да разгледа възражението, че имуществото принадлежи на трето лице и какви са последиците от това, че съдът погрешно го е квалифицирал като възражение за трансформация на лично имущество (чл. 23 СК)?
4. При провеждане на обратно доказване по презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК в производството по съдебна делба между бивши съпрузи на имущество, придобито по възмезден начин по време на брака, длъжен ли е съдът да изследва проявните форми на съвместния принос, посочени в чл. 21, ал. 2 СК?
Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи изводите на въззивния съд, а допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извежда с довода, че обжалваното решение противоречи на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК и с ППлВС № 5/ 31.10.1972 г. По същество намира, че решението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът се оплаква, че въззивният съд не е разгледал неговото възражение, че тази група движими вещи са собственост на трето лице (на майката на касатора), а е разгледал възражение по чл. 23 СК, каквото няма въведено (нарушение на чл. 6, ал. 2 ГПК). Оплаква се и за превратно обсъждане на събраните доказателства по проведеното от касатора обратно доказване на презумпцията от чл. 21, ал. 3 СК. Претендира разноски.
Ответницата по касация не намира повдигнатите въпроси да имат претендираното значение. По същество възразява, че решението правилно. Претендира разноските в касационното производство.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че дължи произнасяне по двете жалби от касатора, доколкото са постъпили в срока по чл. 283 ГПК. Невярно е декларираното от касатора, че липсва представителна власт по първата жалба, вх. № 6669/ 25.04.2016 г., подадена от адв. Т. Б.. Касаторът е упълномощил адв. Т. Б. до завършване на делото във всички инстанции, а подадената пред настоящата инстанция декларация вх. № 8585/ 31.05.2016 г. не съдържа изявление за оттегляне или отказ от надлежно учредената процесуална представителна власт. Невярно е направеното в декларацията изявление, че адв. Т. Б. не притежава власт да представлява касатора пред настоящата инстанция. Касационните жалби имат допустим предмет. С въззивното решение е допусната делбата на тази група движими вещи. В първата фаза на особеното исково производство имуществото не се оценява парично. Това преодолява пречката от чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК за възникване на упражненото право на касационно обжалване. Касационните жалби подава надлежна страна – ответникът, оспорил по основание делбените искове. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационните жалби, но са изключени основанията от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително) за допускане на касационния контрол. Съображенията за това са следните:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че тази група движими вещи са били включени в режима на имуществена общност между съделителите-бивши съпрузи, като с прекратяване на техния брак поради развод имуществената общност е прекратена (чл. 27, ал. 1 СК) при равни дялове (чл. 28 СК). Обосновал се е с това, че движимите вещи са купувани по време на брака, а е непълно проведеното обратно доказване по презумпцията за съвместен принос от чл. 21, ал. 3 СК. Въззивният съд я прилага, защото прекратеният брак е заварен към влизане в сила на СК от 2009 г., а съгласно § 4, ал. 1 и 2 от неговите преходни и заключителни разпоредби правилата на действащият СК относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за имуществата, придобити от съпрузите по заварени бракове, стига съпрузите да не са избрали законов режим на разделност и да не са сключили брачен договор.
Единственото възражение, което касаторът е направил отричайки основанието на исковете за делба на тази група движими вещи, въззивният съд е квалифицирал по чл. 23, вр. чл. 22, ал. 1, пр. 3 СК. Обсъждайки материалноправните предпоставки на трансформацията на лично имущество, въззивният съд е изключил тяхното осъществяване. Мотивирал се е с това, че събраните доказателства (писмени и гласни) установяват твърденията на касатора за превеждани от неговата майка по банков път значителни суми на всеки от съпрузите, но е недоказано, че именно с тези средства е платена цената на движимите вещи.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че първият повдигнат от касатора въпрос обосновава изводите на въззивния съд, но той не кореспондира с касационните оплаквания. Допускането на касационния контрол следва да обезпечи следващата дейност по разглеждане на касационната жалба, а чл. 290, ал. 2 ГПК ограничава проверката на правилността на въззивното решение само до посочените в жалбата основания. Касаторът се оплаква, че въззивният съд погрешно е квалифицирал неговото възражение срещу тази група искове като такова по чл. 23, вр. чл. 22, ал. 1, пр. 3 ГПК, въпреки че той ги е оспорил с твърденията, че движимите вещи са собственост на трето лице ( на неговата майка). Следователно касационното обжалване не следва да бъде допускано по въпроса, как се прилага чл. 23 СК в производството по съдебна делба между бивши съпрузи на имущество, придобито по възмезден начин, когато активите попадат в обхвата на презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК.
Вторият повдигнат процесуалноправен въпрос не обосновава въззивното решение. По тази група делбени искове, за които производството продължава да е висящо, касаторът не е въвел възражение за нищожност на договорите за покупкопродажба на движимите вещи. Липсват и доказателства, които да установяват основанията за нищожност по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД за договорите, сключени по времето на брака между съделителите. Изложеното изключва общото основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Това основание липсва и по третия повдигнат въпрос. За успешното провеждане на възражението, че тази група движими вещи са собственост на майката на касатора, също са необходими доказателства, че при придобиването им са вложени нейни средства. Въззивното решение отрича тази възможност.
По четвъртия процесуалноправен въпрос е изключено всяко основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Нито законът, нито съдебната практика изискват когато при решаването на спора се прилага законова презумпция съдът да изследва презюмираните факти. Предмет на доказване, респ. обсъждане са онези (други) факти, осъществяването на които провежда обратното доказване по презюмираните.
При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, които ответницата по касация е направила в настоящото производство.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № V-14/ 24.03.2016 г. по гр. д. № 71/ 2016 г. на Бургаски окръжен съд.
ОСЪЖДА Й. Д. Г. ЕГН [ЕГН] да заплати на Ж. М. М. ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 300 лв. – разноски в касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.