2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 635
София, 08.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4835 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Х. С., с адрес в [населено място], представляван от адв. Г. Г., против решение № 80 от 25 април 2016 г., постановено по в.гр.д. № 394/2015 г. по описа на апелативния съд в [населено място], с което е отменено решение № 657 от 9 април 2015 г., постановено по гр.д. № 223/2014 г. по описа на окръжния съд в [населено място] в частта, с която [община] е осъдена да заплати на С. сумата 3936,17 лева, представляваща общ размер на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в направени от С. разходи за проведени медицински прегледи, закупувани лекарства и импланти, такси за болничен престой и рехабилитация в санаториум, таксиметров превоз, гориво, ведно със законната лихва от 16.10.2010 г., както и сумата 35000 лева, представляваща общ размер на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от причинените му телесни увреждания: многофрагментно счупване на лява подбедрица в долния й край, некроза (рани на меката тъкан и мускулатурата – диагноза „червен вятър”), периферно-стволова увреда на н. фибуларис вляво, частична пареза на палеца на лявата подбедрица, както и свързаните с това неудобства и негативни психически изживявания, които вреди са настъпили вследствие на инцидент от 16.10.2010 г., и са причинени от вещ (декоративно мостче), в резултат на падане на С. върху декоративното мостче, намиращо се пред търговски обект в [населено място], изградено в терен, чийто собственик е общината, както и в частта за разноските, и вместо това исковете са отхвърлени, и е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за разликата над 35000 лева до пълния предявен размер от 60000 лева, и в тежест на касатора са определени разноски.
В касационната жалба се заявява, че обжалваното въззивно решение е нищожно, недопустимо и неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът приема, че мотивите на съдебния акт показват тенденциозно и превратно тълкувани доказателствени средства, довели до неверни и неточни фактически констатации, като е пренебрегнато правилото на чл. 223, ал. 2 ГПК и съдът не се е съобразил с влезлите в сила фактически констатации, намерили израз в мотивите към съдебно решение по гр.д. № 3181/2012 г. на окръжния съд в [населено място], а като резултат е достигнато до порочни фактически и правни изводи, отразили се върху законосъобразността на постановеното и обжалвано решение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се излагат подробно оплакванията на касатора срещу обжалваното решение, като се сочи, че с влязло в сила решение № 110 от 12 юни 2014 г. по гр.д. № 3181/2012 г. на окръжния съд в [населено място] на основание чл. 50, вр. чл. 45 ЗЗД, дружеството [фирма] е осъдено да заплати на С. обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на 35000 лева, причинени на 16.10.2010 г. от декоративно мостче, намиращо се под надзора на дружеството, при преминаване, подхлъзване и падане по влажната повърхност на мостчето, ведно със законната лихва от датата на увреждането, както и 3920,78 лева обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно с лихвата от същата дата, като в това производство общината е привлечена и участвала като трето лице-помагач на страната на касатора, поради което между страните по настоящото дело е налице обвързваща, задължителна сила на мотивите на съдебното решение съгласно разпоредбата на чл. 223, ал. 2 ГПК, но въззивният съд ги е пренебрегнал. Според касатора така се е достигнало до постановяване на взаимно противоречиви съдебни актове и мотиви към тях, като е осъдено лицето, под чийто надзор се е намирала вещта, и същевременно е отхвърлен искът срещу отговарящия солидарно собственик на вещта, и то след като последният е бил конституиран като подпомагаща страна на пострадалия в първия процес. Поставени са правни въпроси, които касаторът твърди да покриват приложното поле на всички допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Подадена е и касационна жалба от Б. Х. С., представляван от адв. Г. Г., против допълнително решение № 156 от 04.08.2016 г., постановено по същото гражданско дело, с която е допълнено решение № 80 от 24 април 2016 г., като са отхвърлени исковете на С. за осъждане на [община] да му заплати сумата 4122,40 лева, представляваща общ размер на обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 16.10.2010 г., както и сумата 60000 лева, представляваща общ размер на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от причинените на С. телесни увреждания: многофрагментно счупване на лява подбедрица в долния й край, некроза (рани на меката тъкан и мускулатурата – диагноза „червен вятър”), периферно – стволова увреда на н. фибуларис вляво, частична пареза на палеца на лявата подбедрица, както и свързаните с това неудобства и негативни психически изживявания, които вреди са настъпили вследствие на инцидент от 16.10.2010 г., в резултат на падане на С. върху декоративното мостче, намиращо се пред търговски обект – ресторант в [населено място], и са причинени от неосъществяването от страна на служители на общината на контрол по законосъобразното извършване на търговска дейност и строителството на мостчето.
В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно по всички основания на чл. 281 ГПК. Поддържа се, че нарушението на правилото на чл. 223, ал. 2 ГПК с оглед тежестта на допуснатото нарушение на процесуалния закон, води до недопустимост на решението, доколкото е възможно да влязат в сила две съдебни решения с напълно противоположно фактическо и правно установяване, респективно съдържание, които, доколкото противоречието в мотивите и диспозитива не са основание за отмяна по чл. 303 ГПК, и подминаването на нарушението по чл. 223, ал. 2 ГПК ще компрометира изначално смисъла на посочената разпоредба и нейното систематично място в процесуалната уредба и закон. Сочи се несъобразяване с влезли в сила фактически констатации на съда, намерили израз в мотивите към решение № 1110 от 12 юни 2014 г., постановено по гр.д. № 3181/2012 г., по описа на окръжния съд в [населено място], и така се е достигнало до различни фактически и правни констатации относно потенциалната отговорност на делинквентите, ролята на пострадалото лице, прочитът и изводите на решаващия състав във връзка с идентичните заключения и отговори в съдебното заседание на вещото лице (едно и също по двете дела) по представените съдебно-технически експертизи по делата. За пренебрегнати са посочени и фактите, представени пред въззивния съд относно определянето на по-голям процент на трайно намалена работоспособност за нов тригодишен период, както и допуснатата комплексна медицинска експертиза относно тежестта и задълбочаващото се негативно влияние на претърпените травматични увреждания върху здравето на касатора. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси с твърдение, че са налице всички допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответникът [община], представлявана от кмета И. Т., чрез юрисконсулт Г. С., в отговори на касационните жалби излага доводите си за неоснователността им.
С основното си решение въззивният съд приема, че исковите претенции са формулирани като вреда от вещ – иск с правна квалификация чл. 50 ЗЗД, за безвиновна, но не безусловна, отговорност на собственик на вещ, като вредата следва да произтича от обективно присъщи (вътрешни) свойства, качества или дефекти на вещта. При преценка на инцидента, при който ищецът е претърпял съответната травма, съдът се основава на метрологичните условия в съответния момент и възможността на ищеца да възприеме всички външни белези на ситуацията, както и да вземе решение дали да премине по дървеното мостче с мокър наклон, включително да се възползва от поставения парапет, и заключава, че падането не се дължи на обективно присъщи (вътрешни) свойства, качества или дефекти на вещта, а е нелеп инцидент, поради което не са налице условия за ангажиране дори и на безвиновната отговорност на собственика. Посочено е и че с решение № 1110/12.06.2014 г., постановено по гр.д. № 3181/2012 г. по описа на окръжния съд в [населено място] за същите вреди (имуществени и неимуществени) е осъдено друго лице, което е експлоатирало процесното мостче в рамките на лятна градина на ресторант. В допълнителното решение по евентуално съединените претенции по чл. 49 и чл. 86 ЗЗД – за обезщетяване на вреда от бездействие на лице, на което общината е възложила работа (чрез свои служители общината осъществява контрол по законосъобразното осъществяване на търговска дейност и строителство, които са допуснали незаконно изградено съоръжение), са изложени същите съображения за липса на условия за ангажиране на отговорността на общината този път като възложител на работа. Прието е и че неносенето на отговорност за претендирани вреди води до отхвърляне на претенцията за заплащана не обезщетение за забавено плащане от датата на увреждането.
Неоснователни са твърденията на касатора, че обжалваните решения са нищожни или недопустими.
Нищожни са съдебните актове, които не отговарят на условията за валидно волеизявление на съд – постановени са от незаконен състав, извън правораздавателната власт на съда, неподписано от мнозинството на съдиите от съдебния състав, не е съставено в писмена форма, при абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и чрез тълкуване. Нито една от посочените хипотези не се поддържат от касатора, нито пък при дължимата служебна преценка от съда на страна се констатират по отношение на обжалваните основно и допълнително решения. Обжалваните решения не са и недопустими. Според постановките на т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество (липсва право на иск, правото на иск е ненадлежно упражнено, при десезиране на съда чрез оттегляне или отказ от иска), когато не е правено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това, което е постановено при нарушение на правилата за подведомственост и родова подсъдност, или когато е разгледан иск не на предявеното основание. Това тълкуване е възприето и доразвито в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. Касаторът в настоящия случай не твърди наличието на коя да е от сочените по-горе хипотези, а счита, че постановяването на съдебно решение в нарушение на чл. 223, ал. 2 и сл. ГПК е заплаха за правния ред и правната сигурност, което изначално ще компрометира смисълът на посочената разпоредба и нейното систематично място в процесуалния закон, както и че допуснатия от страна на съда порок би могъл да доведе до влизането в сила на две съдебни решения с напълно противоположно фактическо и правно установяване, респективно – съдържание. Защитата на правния ред и сигурност при влизането в сила на две противоречащи си съдебни решения, при условие, че са постановени между същите страни, за същото искане и на същото основание, е дадена чрез уредбата на извънинстанционното производство по отмяна на влезли в сила решения, като дори в този случай на пълно обективно и субективно съвпадение законът не третира съответните решения като засегнати от такъв процесуален порок, който да ги прави недопустими. Още на по-силно основание следва да се отрече, че при липсата на обективен и субективен идентитет (както е в настоящия случай) е възможно влизането в сила на две съдебни решения с напълно противоположно фактическо и правно установяване, което да е база за приемане недопустимостта на решенията.
К. съд приема, че нито един от поставените от касатора въпроси не води до допускане на касационното обжалване.
На първо място се пита за привличане отговорността на ответника, при иск с правна квалификация чл. 50 ЗЗД, вредата следва ли да произтича от обективно присъщи (вътрешни) свойства, качества или дефекти на вещта; възможно ли е, в зависимост от качествата на вещта, солидарно отговорните по силата на закона лица – лицето, под чийто надзор се намира, респективно собственика на вещта, да носят различна отговорност или единият да отговаря (за бездействието), а другият – не („нелеп инцидент”); непозволено увреждане, настъпило върху незаконосъобразно изградено и необезопасено декоративно мостче (установено с влязло в сила съдебно решение), може ли да не води до вреди, свързани с „обективно присъщи (вътрешни) свойства, качества или дефекти на вещта”. По въпроса се твърди, че е налице необходимостта от даване на отговор от ВКС поради значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Трябва да се отбележи, че съобразно задължителната съдебна практика – ППВС № 17/1963 г., ППВС № 4/1975 г., т. 3, с преутвърдени постановки в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК – например решение № 177 по гр.д. № 1263/2916 г., ІІІ г.о., се приема, че за разлика от хипотезите на чл. 45/49 ЗЗД, при които увреждането следва да е в резултат на виновно поведение на дееца – допуснати нарушения на предписани и общоприети правила при ползването на вещта, отговорността по чл. 50 ЗЗД може да се ангажира, когато вредите са настъпили поради свойства на самата вещ, без виновно поведение при ползването й, както и че отговорността по чл. 50 ЗЗД възниква и когато не съществува техническа възможност за пълното обезопасяване на вещта. В случая въззивният съд приема в съответствие със соченото задължително тълкуване, че вредата следва да произтича от обективно присъщи (вътрешни) свойства, качества или дефекти на вещта, и съобразявайки събраните доказателства, приема, че пострадалият ищец е имал възможност да направи избор дали да ползва вещта, предвид мокрия наклон на дървения мост, както и да се възползва от помощта на поставения дървен парапет. За да подкрепи извода си, че падането не се дължи на обективно присъщи (вътрешни) свойства, качества или дефекти на вещта, съдът сочи, че същият инцидент не се е случил с придружаващия пострадалото лице, който също е преминал по мокрия мост. Съдът не е направил заключение, че в зависимост от качествата на вещта солидарно отговорни по силата на закона лица следва да носят различна отговорност, като единият следва да отговаря, а другият – не. Съдът е направил самостоятелен извод за наличие на основанието по чл. 50 ЗЗД, а споменаването на другия процес по претенция за обезщетение на претърпени вреди е станало с оглед отбелязване на факта, че обезщетение за инцидента е присъдено. В последната част на въпроса се поставя фактическо питане, без обаче да се поставя въпрос, свързан с правилната преценка на събраните доказателства относно причините и механизма на настъпване на увреждането, която е станала истинската основа за възприетия от съда извод.
На второ място се пита какъв е обхватът на правилото на чл. 223, ал. 2 ГПК (т.нар. обвързваща, задължителна сила на мотивите), в случаите на предявени от пострадал искове по чл. 50 ЗЗД – първоначален, срещу лицето, под чийто надзор е вещта (приключил с уважаването му с влязло в сила решение), и последващ процес, срещу отговарящия солидарно собственик на същата вещ, при съобразяване, че собственикът е бил конституиран като трето лицея, подпомагаща страна на пострадалия по първия процес, и възможно ли е, независимо от уважаване на иска срещу първия ответник (лицето, под чийто надзор е вещта), последващо отхвърляне на иска срещу собственика на вещта, вкл. с аргумента, че деликта „не се дължи на обективно присъщи (вътрешни) свойства, качества или дефекти на вещта”. Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с тълкуването в решение № 41 по гр.д. № 4798/2014 г., ВКС. Това посочено решение на ВКС обаче не може да бъде съобразявано в процеса по селекция на касационните жалби, доколкото е постановено не в процедура по чл. 290 ГПК, а в извънинстанционното производство по отмяна, при което не се създава практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото не се разрешава правен спор по същество. Освен това, дори и да можеше да бъде съобразявано, то не дава отговор на конкретния поставен въпрос. В т. 9 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, касационният съд разяснява целта на привличането на третото лице – помагач в процеса: то е средство на защита и право на привличащата страна, чрез което тя цели да улесни защитата си срещу противната страна с помощта на привлеченото лице, като при неблагоприятен за нея изход на делото да подчини привлеченото лице на задължителната сила на мотивите. Подробно съдът тълкува правното положение на привлечената като помагач страна в решение № 209 по т.д. № 732/2008 г., ІІ т.о., ВКС – интересът от привличането се състои в това: страната, искаща привличането, има регресни права против третото лице, спрямо които правата, предмет на първоначалния иск, са преюдициални, и материалноправните отношения между привличащия и привлечения могат да са предмет на иск при неблагоприятно решение по главния иск по отношение на привличащия. В този случай, заключава ВКС, третото лице ще бъде подчинено на мотивите на постановеното решение съгласно чл. 223, ал. 2 ГПК. Това задължително разрешение няма отношение към действително сложилите се факти, доколкото е безспорно, че в друг процес, в който касаторът е привлякъл настоящия ответник като негов помагач, претенциите не са били отхвърлени, а са били уважени, или не е налице неблагоприятен изход за привличащата страна. Ето защо въпросът не обосновава допускането на касационното обжалване.
Третият въпрос е уважаването на иск с правна квалификация чл. 50 ЗЗД срещу лицето, под чийто надзор се намира вещта (гр.д. № 3181/2012 г. по описа на окръжния съд в [населено място]), води ли до невъзможност от воденето на процес и уважаване на иск по чл. 50 ЗЗД срещу собственика на вещта (без да е получено каквото и да е обезщетение, т.е. без репариране на вредите). По този въпрос се твърди, че въззивният съд е дал разрешението си в противоречие с решение № 247 по гр.д. № 525/2011 г., ІV г.о., ВКС, и ТР № 1/2010 г., ВКС. Въпросът не е обусловил изхода на спора, тъй като обжалваното решение не съдържа извод за подобна невъзможност, а е отбелязано, че за същите вреди вече има осъден друг правен субект, и това последно споменато осъждане не е станало основа за отхвърляне на предявения иск. Съдът изобщо не е обсъждал получаването от страна на ищеца на присъдените в другия процес суми. Отделно, в цитираното решение на ВКС се тълкува как следва да се квалифицира пропускът на съда да укаже в съдебното решение, че то е постановено при участието в делото на подпомагаща ответника страна и кои са средствата за неговото поправяне, а в ТР № 1/2010 г., ОСТК, заключението, че доколкото вредата се смята за обезщетена не когато е установена с влязло в сила решение, то всяко едно от тези права следва да се счита за погасено само след окончателно удовлетворяване на увреденото лице, което настъпва с реалното плащане пълния размер на тази вреда, е дадено в контекста на отговор на тълкувателния въпрос за допустимостта на пряк иск по чл. 407 ал. 1 ТЗ /отм./ от увредения срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, при уважен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента. Ето защо, тъй като сочената съдебна практика не тълкува поставения въпрос, нито той е обусловил изхода на спора, не се налага допускането на решението до касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС или заради значението на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Поставените към допълнителното решение въпроси също не обосновават допускането на касационното обжалване, а и като смисъл преповтарят въпросите, зададени спрямо дадените в основното решение разрешения.
Първият въпрос е за привличане отговорността на ответника, при иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, вредата следва ли да е пряка последица от (не)изпълнението на съответната работа – в случая „неосъществяване на контрол върху съществуването на декоративен мост, построен върху общински терен, от трето лице, без съответните строителни книжа и разрешения”; при претенция за непозволено увреждане, възможно ли е, независимо от (не)изпълнението на съответната работа, респективно неосъществяването на контрол, лицето, под чийто надзор се намира вещта (по отношение на която не е осъществен съответният контрол), да отговаря по чл. 50 ЗЗД (за бездействие), докато лицето, незипълнило законовите си задължения по чл. 49 ЗЗД (неосъществило контрола) – което същевременно е и собствени на вещта по чл. 50 ЗЗД (т.е. отговаря солидарно с лицето, под чийто надзор е тя), да не отговаря, т.е. да носят различна отговорност (вкл. в два отделни процеса), още повече, след като е отхвърлен главният иск срещу собственика на вещта поради възприет от въззивния съд „нелеп инцидент”; на какво основание (евентуално) следва да носи отговорност лицето, кумулирало в себе си качествата на собственик на вещта (главен иск) и неизпълнило законовите си задължения (неосъществен контрол – деликт върху незаконосъобразно изградено и необезопасено декоративно мостче – установено с влязло в сила съдебно решение, вкл. при обвързваща сила на мотивите, в предходен процес, по който настоящите главни срещупоставени страни, са участвали като подпомагана и подпомагаща) (евентуален иск). На първо място, съдът при разглеждане на евентуалните искове и обсъждайки конкретните обстоятелства, е приел, че падането, съответно вредите от него, не се дължат на неосъществяване на контрол върху законосъобразността на съществуването на декоративния мост. Подкрепил е извода си с факта на присъствието на друго лице на моста, което не се е подхлъзнало и дори е оказало първа помощ на пострадалия, което означавало, че самото съществуване на моста или неосъществяването на контрол за законосъобразността на изграждането му не водело автоматично до причиняването на вреда. Ето защо не е отречено, че при иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД вредата следва да е пряка последица от (не)изпълнението на съответната работа. След като съдът е приел, че инцидентът няма каквато и да е връзка с изпълнението или неизпълнението на съответната работа, то питанията в каква връзка трябва да са вредата и неизпълнението, за да се уважи иск по чл. 49 ЗЗД, както и при допуснато неизпълнение на съответната работа възможно ли е лицето, под чийто надзор се намира вещта, да отговаря по чл. 50 ЗЗД, а неосъществилият надзора да не отговаря по чл. 49 ЗЗД, не са обусловили изхода на спора. По същата причина не може да бъде отговорено и на въпрос на какво основание следва да носи отговорност лице, което кумулира в себе си качествата на собственик на вещта и неизпълнило законовите си задължения.
На въпроса какъв е обхватът на правилото на чл. 223, ал. 2 ГПК (т.нар. обвързваща, задължителна сила на мотивите), в случаите на първоначален процес (с влязло в сила решение), по предявени от пострадал искове по чл. 50 ЗЗД срещу лицето, под чийто надзор е вещта (частично уважаване с влязло в сила решение), и последващ процес, с предявен евентуални обективно съединени искове по чл. 50 (главен) и чл. 49 (евентуален) ЗЗД, срещу един и същ ответник (различен от първия) – отговарящ солидарно собственик на същата вещ, респективно, възложил на свои служители осъществяването на контрол по законосъобразното осъществяване на търговска дейност и строителство, при съобразяване, че ответникът по втория процес е бил конституиран като трето лице (подпомагаща страна) на пострадалия по първия процес, възможно и законосъобразно ли е, независимо от уважаване иска по чл. 50 ЗЗД срещу лицето, под чийто надзор е вещта (първи процес), последващо отхвърляне на евентуалните обективно съединени искове срещу ответник, който е собственик на вещта (чл. 50 ЗЗД – главен иск), и чиито служители същевременно не са изпълнили задължението си да осъществят контрол за законосъобразното осъществяване на търговска дейност и строителство (чл. 49 ЗЗД – евентуален иск), вкл. с аргумент, че деликта е „нелеп инцидент…поради което не са налице условия за ангажиране дори на безвиновната отговорност”, докато в мотиви на влязло в сила решение, обвързващо страните по първоначалния процес, е прието, че „е налице бездействие от страна на ответника…в резултат на бездействието на ответника…ищецът се е подхлъзнал върху мократа настилка на декоративното дървено мостче и е паднал”, е даден принципен отговор по въпросите, поставени по основното въззивно решение, както и по предходния въпрос, тъй като се преповтаря тезата за обвързващата сила на мотивите по предходно решение, в което настоящите страни по спора са участвали в качеството на подпомагана и подпомагаща страна, както и че е налице неизпълнение на задълженията на осъществяващ контрол по законосъобразното изпълнение на търговска дейност и строителство.
Тълкуването на ВКС по приложението на чл. 223, ал. 2 ГПК, което напълно се възприема от настоящия съдебен състав, е посочено по-горе. Не е в нарушение на сочената от касатора съдебна практика (а и няма произнасяне на въззивния съд по съпоставка на изводите на предходното съдебно решение и достигнатите от самия него изводи) разрешението на въззивния съд по въпроса в противоречие със закона ли е (чл. 223, ал. 2 и сл. ГПК) решаващият състав по втория процес (настоящият) да достигне до различни фактически и правни изводи с тези по първоначалния процес (решение № 1110 от 12 юни 2014 г. по гр.д. 3181/2012 г. по описа на окръжния съд в [населено място]) във връзка с потенциалната отговорност на делинквентите, ролята на пострадалото лице, прочита и изводите на решаващият състав във връзка с идентичните заключения и отговори в съдебното заседание на вещото лице (едно и също) по представените съдебно-техническа експертиза по делата. Даден е вече и принципен отговор на въпроса постановяването на съдебно решение по същество в нарушение правилото на чл. 223, ал. 2 ГПК води ли до неправилен или недопустим съдебен акт.
Накрая, явно е, че въпросът уважаването с влязло в сила решение на иск с правна квалификация чл. 50 ЗЗД срещу лицето, под чийто надзор се намира вещта (решение № 1110 от 12 юни 2014 г. по гр.д. 3181/2012 г. по описа на окръжния съд в [населено място]), води ли до невъзможност от водене на последващ процес (съществува ли причинно-следствена връзка), вкл. уважаване на някой от евентуално предявените обективно съединени искове по чл. 49 (евентуален) и чл. 50 (главен) ЗЗД срещу ответник, кумулирал в себе си едновременно качествата на собственик на вещта, респективно неизпълнил задължението си да осъществи контрол (без да е получено каквото и да е обезщетение, т.е. без репариране на вредите) по настоящото дело, не е обусловил изхода на спора предвид действително съобразените обстоятелства от въззивния съд и изводите му по тях. Независимо от подробно заявените от касатора твърдения, без отправен въпрос са останали основните заключения на въззивния съд по тълкуване на събраните доказателства, въз основа на което е прието, че за инцидента не може да се търси отговорността на ответника в производството.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 80 от 25 април 2016 г., постановено по в.гр.д. № 394/2015 г. по описа на апелативния съд в [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: