О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 636
гр. София, 08.11.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1554/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 62 от 13.03.2017 г., постановено по в. т. д. № 30/2017 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 353 от 21.11.2016 г. по т. д. № 19/2016 г. на Старозагорски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск за заплащане на сумата 59 595.60 лв. – дължима цена на продадени 75.020 тона тор карбамид и цена за извършване на доставката по фактура № [ЕГН]/07.12.2015 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане, и [фирма] е осъдено да заплати на EТ „Т. И.” разноски по делото в размер на 2 740 лв.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281, т.3 ГПК и се прави искане за неговата отмяна, за уважаване на предявения иск и за присъждане на направените по делото разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил закона като е възприел становището на първоинстанционния съд за недопустимост на предприетото в срока по чл.372, ал.2 ГПК изменение на иска чрез прибавяне на ново основание – неоснователно обогатяване, заявено при условията на евентуалност. Позовава се на необоснованост на изводите на съда за недоказаност на договорното правоотношение между страните и на нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата. Навежда и доводи срещу извода на въззивния съд, че въпросът за собствеността на доставената стока е ирелевантен за спора между страните.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл с решението си по съществените за изхода на делото процесуалноправни въпроси за задължението на съда за преценка на всички доказателства и доводи на страните и за излагане на аргументи защо изключва дадени свидетелски показания от доказателствения материал (недопустими са или ирелевантни), защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема за установено по вътрешно убеждение при съвкупна преценка на всички доказателства и за допустимостта на свидетелски показания за установяване на договори, както и по материалноправния въпрос трябва ли продавачът към момента на изпълнение на доставката на продаваната стока да установи произхода и собствеността на стоката. За първите два въпроса се твърди, че са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика в решение № 69/09.07.2015 г. по гр. д. № 1582/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 27/10.09.2012 г. по т. д. № 154/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 35/28.03.2005 г. по т. д. № 430/2004 г. на ВКС, ІІ т. о., а за третия въпрос – че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация Т. Г. И. в качеството на [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 01.06.2017 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Старозагорски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против Т. И. в качеството на [фирма] иск за заплащане на сумата 59 595.60 лв., претендирана като цена на подадени 75.020 тона тор карбамид по фактура № 0674/07.12.2015 г. с включена цена на транспорта за доставката, Пловдивски апелативен съд е приел, че от събраните в хода на делото доказателства не се установява между ищеца и ответника да е възникнало договорно правоотношение с предмет доставка /продажба/ на 75.020 тона тор карбамид.
Въззивният съд е преценил, че представената от ищеца фактура № 0674/07.12.2015 г. и приложената към нея товарителница за извършена доставка на 75.020 тона тор карбамид не могат да служат като доказателство за сключване на договор за продажба, тъй като не са подписани от ответника или от негов представител. Съобразил е, че липсват доказателства за отправено от ищеца до ответника предложение за сключване на договор за продажба при условията, отразени във фактурата, и за приемане на предложението от ответника. От заключението на счетоводната експертиза съдът е установил, че ответникът не е отразил издадената от ищеца фактура в търговските си книги, не е осчетоводил сделката и не е ползвал данъчен кредит по повод на нея. След преценка на посочените факти и доказателства въззивният съд е приел, че не може да се направи категоричен извод за обвързаност на страните от договор за продажба на тор карбамид и за възникнало за ответника задължение за плащане на исковата сума, претендирана като дължима цена на доставката по фактурата от 07.12.2015 г.
При произнасяне по въззивната жалба на [фирма] въззивният съд е обсъдил и констатациите в заключението на счетоводната експертиза за получени от ответника през м. декември 2015 г. 74 620 кг. тор урея (карбамид) и за извършени прихващания със стойността на доставката срещу вземания на [фирма] по договори за продажба на слънчоглед, сключени със [фирма]. Предвид обстоятелството, че в счетоводните книги на ответника като насрещна страна по правоотношението е посочено [фирма], въззивният съд е приел, че полученото в базата на ответника количество тор урея не би могло да се счете за доставено от дружеството – ищец [фирма]. В тази насока съдът е взел предвид и показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели на двете страни – Г. З., В. П., Т. Ж. и Д. З.. Като е преценил показанията във връзка със заключението на счетоводната експертиза, съдът е изразил становище, че показанията насочват към съществуване на договорно правоотношение с трето лице, което му е предложило доставка на тор карбамид срещу слънчоглед, но по делото не е установено какво е съдържанието на това правоотношение.
С оглед на решаващия извод, че не е доказано сключването на договор за продажба между [фирма] и [фирма] с предмет продажба на спорните 75.020 тона тор карбамид, въззивният съд е счел за ирелевантен факта чия е била собствеността на получените от ответника 74 620 кг. тор.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК – за задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата и след съвкупната им преценка по вътрешно убеждение да се произнесе какво приема за установено от тях, е значим за делото, но не е обуславящ за неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът е поставен във връзка с твърдението на касатора, че въззивният съд не е обсъдил показанията на ангажираните от него свидетели Т. Ж. и Д. З., които водят до извод за осъществена между страните търговска сделка, не е посочил защо не ги кредитира и не се е произнесъл по възраженията във въззивната му жалба за липса на доказателства получената от ответника стока да е доставена от трето лице. От мотивите към въззивното решение е видно, че въззивният съд е обсъдил показанията на всички разпитани от първата инстанция свидетели, но след преценката им във връзка с останалите доказателства по делото е направил извод, че те не подкрепят твърдението на ищеца /сега касатор/ за сключен между страните договор за продажба с посоченото в исковата молба съдържание. Изводите на съда, обусловени от преценка на доказателствата, са от значение за правилността на обжалваното решение и тяхната обоснованост и законосъобразност не може да бъде проверявана по повод допускане на касационното обжалване. В мотивите към решението въззивният съд се е произнесъл и по доводите във въззивната жалба, отнасящи се до правоотношенията между ответника и третото за спора лице [фирма], като е посочил, че съдържанието на това правоотношение не е установено по делото. При осъществяване на решаващата си правораздавателна дейност въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика в соченото от касатора решение № 69/09.07.2015 г. на ВКС, І. г. о., поради което не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Въпросът за допустимостта на свидетелските показания е поставен от касатора с обяснението, че въззивният съд е формирал извода си за съществуване на договорно правоотношение между ответника и трето за спора лице въз основа на свидетелски показания, които са недопустими съгласно чл.164, ал.1, т.3 ГПК. Посоченият въпрос е неотносим към решаващия извод на въззивния съд, с който е мотивирано отхвърлянето на иска – че от доказателствата не се установява между страните по делото да е сключен договор за продажба, пораждащ задължение за ответника да плати претендираната с иска цена на доставена стока. Въззивният съд се е позовал на показанията на свидетелите Г. З. и В. П., но само като източник на информация за договорна обвързаност на ответника с трето лице и с изричната уговорка, че съдържанието на правоотношението не е установено. Отхвърлянето на иска не е обусловено от кредитиране на показанията на посочените свидетели, а от съвкупна преценка на всички доказателства по делото, което лишава въпроса от характеристиката на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно, доколкото съдът не е формирал решаващ за изхода на спора извод въз основа на свидетелски показания, попадащи под забраната на чл.164, ал.1, т.3 ГПК, не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с казуалната практика в решение № 35/28.03.2005 г. по т. д. № 430/2004 г. на ВКС, ІІ т. о., и със задължителната практика в решение № 27/10.09.2012 г. по т. д. № 154/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., по въпроса за допустимостта да се установяват със свидетелски показания договори на стойност над 5 000 лв. с оглед ограничението на чл.164, ал.1, т.3 ГПК.
Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и по формулирания от касатора материалноправен въпрос дали продавачът трябва да установи произхода и собствеността на продадената стока към момента на изпълнение на доставката. При решаващ извод на въззивния съд, че не е доказано сключването на договор за търговска продажба между страните, въпросът дали е необходимо продавачът да доказва чия е собствеността на стоката не би могъл да се определи като значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Несъответствието на въпроса с изискването на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационното обжалване, поради което не следва да се обсъждат доводите на касатора за наличие на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на сумата 1 800 лв. – адвокатско възнаграждение, уговорено и платено в брой по договор за правна защита и съдействие от 31.05.2017 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 62 от 13.03.2017 г., постановено по в. т. д. № 30/2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], ет.1, да заплати на Т. Г. И. в качеството на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], вх.Б, ап.62, сумата 1 800 лв. /хиляда и осемстотин лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :