– 7 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 637
гр. София 10.07.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 14.02.2018 (четиринадесети февруари две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3700 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4575/26.07.2017 година подадена от П., срещу решение № 99/27.06.2017 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 224/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд В. е изменил първоинстанционното решение № 34/22.03.2017 година на Окръжен съд Силистра, постановено по гр. д. № 14/2017 година, при което като краен резултат П. е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на Р. Д. И. сумата от 5000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на повдигнато и поддържано срещу него незаконно обвинение за престъпление по чл. 309, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, за което е бил оправдан с присъда № 13/06.07-2012 година на Районен съд Дулово, постановена по н. о х. д. № 68/2012 година, както за разликата над уважения размер от 5000.00 лева до пълния претендиран размер от 26 000.00 лева искът за обезщетение за претърпени неимуществени вреди е отхвърлен.
С касационната си жалба П. обжалва въззивното решение в частта му, с която предявеният от Р. Д. И. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, за обезщетение за претърпени неимуществени вреди е бил уважен за сумата над 2000.00 лева. Излагат се доводи за това, че в тази му част решението на Апелативен съд В. е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане решението да бъде отменено, в обжалваната му част, като се постанови ново такова, с което предявеният от Р. Д. И. срещу П. иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, за претърпени неимуществени вреди да бъде уважен за сумата от 2000.00 лева, като разликата над този размер до спорния такъв от 5000.00 лева искът бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд В. по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Р. Д. И. е подал отговор на същата с вх. № 4944/08.08.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 99/27.06.2017 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 224/2017 година, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.
П. е била уведомена за обжалваното решение на 29.06.2017 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 4575/26.07.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение съставът на Апелативен съд В. е приел, че ДП № 174/2010 година по описа на РУ на МВР Д. е било образувано на 14.07.2010 година, въз основа на започнала на 04.06.2010 година предварителна проверка. С постановление от 31.08.2010 година Р. Д. И. е бил привлечен като обвиняем по това производство за извършване на престъпление по чл. 309, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, като му е била наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1500.00 лева. Като обвиняем за същото престъпление е била привлечена и М. Д., на която освен това е повдигнато и обвинение за извършване на престъпление по чл. 311, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 4 от НК. Освен на тези две лица по същото производство е било повдигнато обвинение и на С. А. за извършени престъпления по чл. 311, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 3 и чл. 26, ал. 1 от НК, по чл. 316 във връзка с чл. 309, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 от НК, по чл. 143, ал. 1, пр. 1, ал. 2 и ал. 3 във връзка с чл. 18, ал. 1, пр. 2 и чл. 26, ал. 1 от НК. Въз основа на внесен на 03.05.2011 година обвинителен акт е било образувано н. о. х. д. № 91/2011 година по описа на Районен съд Дулово, което е било прекратено на 23.06.2011 година и делото е било върната на Районна прокуратура Д. за извършване на допълнителни процесуални действия. Впоследствие на 16.08.2011 година е било издадено ново постановление за привличането на Р. Д. И. като обвиняем за посочените по-горе престъпления. На 25.11.2011 година е бил внесен нов обвинителен акт, въз основа на който е било образувано н. о. х. д. № 236/2011 година по описа на Районен съд Дулово, производството по което е било прекратено на 08.12.2011 година, като делото е върнато на Районна прокуратура Д. за извършване на допълнително разследване. Впоследствие на 28.05.2012 година е бил внесен обвинителен акт, въз основа на който е било образувано н. о. х. д. № 68/2012 година по описа на Районен съд Дулово, което е приключило с оправдателна присъда № 13/06.07.2012 година, по отношение и на тримата подсъдими. Тази присъда е била протестирана от Районна прокуратура Д., като е била потвърдена с решение от 11.03.2012 година на Окръжен съд Силистра, постановено по в. н. о. х. д. № 203/2012 година, като е влязла в сила на 11.03.2012 година.
Към момента на привличането на Р. Д. И. като обвиняем, същият е бил на петдесет и шест годишна възраст и с ярко изразена обществена ангажираност-от 1989 година. е бил директор на НУ „Светлина“ в [населено място], общ. Д., като считано от 2007 година е бил председател на О. с.-Д. на „Сдружението на директорите в средното образование в Република България“, което пък е член на Българската стопанска камара – легитимна и представителна организация на работодателите. През периода от 01.09.1989 година до 21.08.90 година И. е бил кмет на [населено място], а за периода от 1995 година до 2011 година е бил непрекъснато общински съветник в ОбС-Д.. През периода от 1999 година до 2004 година е бил съдебен заседател в Окръжен съд Силистра, а от 2000 година до 2009 година в Районен съд Дулово На 14.05.10 година Р. Д. И. е бил удостоен с почетна грамота за принос в развитието на [населено място] по повод на петдесет годишнина на града, като не е бил осъждан.
Въззивната инстанция е приела, че въз основа на релевираните в исковата молба твърдения и отправените петитуми следва да се приеме, че съдът е сезиран с иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетения за претърпените неимуществени и имуществени вреди от воденото срещу И. наказателно производство, по което същият е бил оправдан. Оплакването за продължителност на проведеното наказателно производство не съставлявало отделен иск по чл. 2б от ЗОДОВ, а наведените факти следвало да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението по предявения иск с посочената по-горе правна квалификация.
В настоящия случай Д. чрез процесуалния си субституент в лицето на Р. Д. И. следвало да отговаря за повдигнатото и поддържано обвинение против И. за извършване на престъпление по чл. 309, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, по което И. е бил оправдан. Наказателното производство било продължило за период от около една година и шест месеца. Същото е било поддържано от момента на предявяването му и до момента на постановяване на решението на въззивния съд, с което е потвърдена оправдателната присъда, като на два пъти съдът е прекратявал производството по внесените обвинителни актове и е връщал делото за доразследване, а прокуратурата отново е внасяла обвиненията срещу ищеца в съда. Освен това прокуратурата била протестирала изцяло първоинстанционната оправдателна присъда с протест от 20.07.2012 година, с което била продължила висящността на наказателното производство. Тъй като по наказателното производства са били привлечени и други лица,, при това за тежки престъпления продължителността му от година и половина не можела да бъде определена като неразумен срок.
Р. Д. И. е бил обвинен за престъпление, което не е тежко по см. на на чл. 93, т. 7 от НК, тъй като предвиденото наказание е било до двегодини лишаване от свобода. На същия е взета втората по тежест мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1500.00 лв. и не са му били налагани допълнителни административни ограничения по време на наказателното производство. Нямало данни по делото да е налице висока интензивност на провежданите процесуално-следствени действия, ангажиращи личното участие на И., което допълнително да е допринесло за увеличаване на последиците на репресията на висящия наказателен процес. Същевременно обаче, И., който е бил в една зряла работоспособна възраст, е имал широка обществена и професионална ангажираност в рамките на малкия [населено място] и околността му-същият е бил за кратко време кмет на [населено място] и непрекъснато общински съветник в ОбС-Д. за период от 4 пълни мандата. Макар и да липсвали преки доказателства, следвало да се приеме, че наказателното производство е имало негативно отражение и върху обществената реализация на И.-при поредните местни избори през 2011 година., хората са говорили, че не следва да се гласува за него за общински съветник и той не е станал такъв. Р. Д. И. е бил изявен и в професионалната си област, след като от 1989 година непрекъснато е бил директор на началното училище в [населено място], а наред с това е бил председател на секцията на сдружението на директорите от средното образование в България. Активната му обществена ангажираност била проявена и в дългогодишната му практика като съдебен заседател на районно и окръжно ниво. Това безспорно очертавало И. като личност, която е позната в тесния социален и професионален кръг на хората от [населено място] и региона и то в изключително позитивна светлина-доказателство за това била и връчената му през май 2010 година грамота за принос в развитието на [населено място]. Всичко това неминуемо било обусловило и негативни последици от воденото наказателно производство, които били с по-висок интензитет спрямо такива, ако обект на това производство беше публично неизвестен и обществено неангажиран субект. Вярно било, че по делото не се събрали доказателства наказателното производство да е било шумно отразено в медиите на малкия град, но свидетелите сочели на нещо типично за социалния живот в такъв град-хората научават такива неща и ги обсъждат, носят се слухове и се създават съмнения. Това било повлияло негативно и върху емоционалното състояние на Р. Д. И.-станал необщителен и затворен, започнал да чувства и физически дискомфорт (повишено кръвно налягане и учестен сърдечен пулс). Нямало доказателства обаче, които да сочат на трайни здравословни проблеми, които да са последвали от воденото срещу И. наказателно производство. Имайки предвид характера и вида на негативните последици върху личността на Р. Д. И., както и очертаните предели на проявлението им, съставът на Апелативен съд В. е приел, че обезщетението в размер на 5000.00 лева е адекватно за тяхното компенсиране.
Във връзка с тези изводи на състава на Апелативен съд В. в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. сочи, че съставът на Апелативен съд В. се е произнесъл по материално правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и претърпените от Р. Д. И. вреди. С тези твърдения П. е основала искането си за допускане на касационно обжалване на оспорваното решение на Апелативен съд В. на основание чл. 280, ал. 1, 1 от ГПК. Освен това е поискано и допускане на оспорваното въззивно решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в редакцията му преди извършеното със ЗИДГПК, обнародван в ДВ бр. 86/27.10.2017 година изменение) по материално правния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД като се твърди, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата. Като доказателство за съществуването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК касаторът се позовава на решение №391/28.10.2015 година, постановено по гр. д. № 2899/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
Във връзка с посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на П. трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Апелативен съд В. разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Апелативен съд В. не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Апелативен съд В. е достигнал до извода, че претендираните от Р. Д. И. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, още повече че П. не е посочила евентуално кои от претърпените от И. вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от И. вреди, поради което не е налице твърдяното от П. противоречие. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд В..
Не следва да се допуска касационно обжалване и по твърденията в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК за наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Въпросът, по който се твърди съществуване на противоречива практика на съдилищата е този за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Като доказателство за съществуването на това основание се представя съдебно решение по друг казус. Следва да се има предвид, че както ППВС № 4/1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Затова въпросът за това какъв размер обезщетение е справедлив не е въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Правилото, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка дали е налице противоречива съдебна практика. Предвид на това П. не е обосновала твърденията си за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд В. на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Затова не трябва да бъде допускано касационно обжалване на решението на Апелативен съд В. по подадената от нея касационна жалба на това основание.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 99/27.06.2017 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 224/2017 година по подадената срещу него от П. касационна жалба с вх. № 4575/26.07.2017 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 99/27.06.2017 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 224/2017 година по подадената срещу него от П., касационна жалба с вх. № 4575/26.07.2017 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.