7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 637
[населено място], 12.12.2017г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на пети декември, през две хиляди и седемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 2849/2017 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] против определение 272 / 12.07.2017 г. по ч.т.д.№ 200/2017 г. на Бургаски апелативен съд , с което е оставена без уважение частната жалба на същото дружество против определение № 158 / 25.05.2017 г. по т.д.№ 20/ 2017 г. на Сливенски окръжен съд.Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение, с което е потвърдено първоинстанционно, постановено по реда на чл.248 ГПК, с което е отказано изменение на определение от 26.04.2017 г. по т.д.№ 20 / 2017 г. та Сливенски окръжен съд, респ. е отказано присъждане в полза на жалбоподателя на разноски за производството,прекратено поради оттегляне на исковете от страна на ищеца [фирма]. Счита,че съдът недопустимо, без ангажиране на специални знания – графологическа експертиза, която е следвало да назначи служебно – е формирал извод за датата на договора за правна помощ, възприемайки я като 19.02.2017 г. , вместо 19.03.2017 г., въпреки че се касае за специфика в почерка на изписалото цифрата за месец от датата лице.Според жалбоподателя, съдът е допуснал съществено процесуално нарушение като не е назначил такава, както и като не е съобразил при произнасянето си всички релевантни факти, от които следва изводът, че достоверна дата на договора за правна помощ не може да бъде такава преди м.март 2017 г.. Страната намира, че процесуално нарушение на съда е и произнасянето по довод, наведен от противната страна едва във въззивна инстанция – че договорът за правна помощ е дописан в частта за номера на търговското дело, по което е възложено процесуалното представителство.Отделно акцентира на обстоятелството, че изводът за неистинност / дописване / на документа е абсолютно необоснован и по същество съставлява предположение, въпреки че тежестта за доказване на неистинността би носил ищеца,ако своевременно би я оспорил.Определението,според касатора, е необосновано, като противоречащо на нормалната житейска логика, доколкото нормално договарящи страни – адвокат и клиент – не биха сключили предварително договор за правна помощ, с разплащане на конкретно договорен хонорар, без предмет на възлаганата защита, след като съдът приема, че същият е дописан последващо /също неустановено кога/, но очевидно презумирайки дописването да е извършено след прекратяване на производството. Такова поведение,според жалбоподателя,противоречи на здравия разум.Превратно,според него,съдът възприема и цитираното опр.№ 410/12.06.2012 г. по ч.гр.д.№ 366/2012 год. на състав на ВКС, но на същото се е позовал единствено първоинстанционният, не и въззивният съд.
Ответната страна – [фирма] – оспорва частната жалба и обосноваването на основание за допускане на касационното обжалване. Оспорва твърдението за въведено от нея, едва във въззивна инстанция, възражение, предопределило изхода от правния спор. Споделя изводите на въззивния съд, като правилни и законосъобразни.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване,съдебен акт.
За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното :
Производството е образувано по иск с правно основание чл.155 т.1 ТЗ , на [фирма] , като исковата молба е входирана на 27.02.2017 г.. Препис от исковата молба е връчен на ответника [фирма] на 09.03.2017 г., видно от молба на същия с вх.№ 1841/20.03.2017 г.,с която е поискано продължаване срока за отговор.Такъв е изготвен от пълномощник адв.И. С. и постъпил на 11.04.2017 г. . В п.17 от приложенията на същия е описано пълномощно за процесуално представителство, но такова не е представено. С молба от 20.04.2017 г. ищецът е оттеглил иска си и с определение № 129/26.04.2017 г. по т.д.№ 20/2017 г. на Сливенски окръжен съд производството е прекратено.С молба от 16.05.2017 г., при връчено определение за прекратяването на 09.05.2017 г., ответникът е поискал изменението му по реда на чл.248 ГПК, с присъждане на понесени от него разноски по производството : адвокатско възнаграждение в размер от 2 500 лева. С молбата е приложено копие от договор за правна помощ и копие от пълномощно,за възлагане от [фирма] на процесуалното му представителство по делото на различен от първоначалния пълномощник – адв.К. К., като договорът сочи дата на съставяне, разчитана като 19.02.2017 г., а пълномощното – 19.03.2017 г.,при видима поправка на годината на вписаното в пълномощното търговско дело. Ответникът твърди, че и първата дата е 19.03.2017 г.и че се касае за особености на почерка на изписалото я лице. Договорът съдържа клауза за уговорено възнаграждение от 2 500 лева, като съставлява и разписка за разплащането му в брой. Ищецът е противопоставил възражение, че искането за присъждане на разноски е предявено едва след прекратяването на делото, както и че липсва списък на разноски, в качеството на абсолютна процесуална предпоставка за присъждането им.
Първоинстанционният съд е отказал присъждането им , като е приел че предпоставки за присъждане на разноските на ответника са : те да са направени след уведомяване за образуването на делото / с препис от исковата молба / и преди да бъде уведомен за прекратяването. Счел е неоснователни възраженията на ответника, но предвид датата на съставяне договора за правна помощ – на дата, предходна спрямо получен препис от исковата молба – е приел, че липсва първата от горепосочените предпоставки, което е достатъчно основание да откаже присъждането на разноски от заплатено адвокатско възнаграждение. В подкрепа на извода си цитира опр.№ 410 по ч.гр.д.№ 366 / 2012 год. на ІІІ г.о. на ВКС.
Въззивнният съд е потвърдил определението, като досежно довода за специфика в почерка се е обосновал с изписването на същите цифри – 2 и 3, аналогично на тези в противопоставените дати – в друга част от съдържанието на договора за правна помощ,които опровергават твърдението на ответника. Съобразил е и обстоятелството, че към сочената от ответника за вярна дата същият е бил О. / впрочем самият иск е за прекратяване на ответното дружество, с правноорганизационната му форма на О. и би бил недопустим спрямо Е. /. Предвид представянето на копия от документите след прекратяването на делото, съдът е приел за неустановимо обстоятелството кога е вписан в същите номера на търговското дело, предвид възприетата за вярна дата на съставяне на договора за правна помощ – 19.02.2017 г., към която обективно търговското дело не е било образувано под № 20/2017 г ., по което е възложено представителството. Очевидно, макар да не го е формулирал надлежно, съдът е приел, че пълното доказване на предварително / с оглед датата 19.02.2017 г./ възлагане на процесуално представителство, към момент към който е обективно неустановим обхвата на необходимата правна защита, предвид неяснота за предмета на делото, а оттук и фактическата и правна сложност на търсената защита, предпоставящи и размера на договореното възнаграждение,изключва действителен договор за правна помощ, а последващото възможно договаряне – след прекратяване на производството – не предполага възмездяване, като несвоевременно и злоупотреба с право, каквато е и формираната задължителна съдебна практика.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторът е формулирал следните въпроси : 1/ Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които се събират служебно от съда / експертиза, оглед, освидетелстване /,когато във въззивната молба се съдържа съответно оплакване за необоснованост на първоинстанционния акт ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК , поради противоречие с ТР № 1/09.12.2013 год. по тълк.дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС; 2/ Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по възражения, направени едва пред въззивната инстанция,с отговора на въззивната жалба? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, т.4 на същото Тълкувателно решение.
В евентуалност, ако не се приеме за относима към производството по обжалване на определения цитираната задължителна съдебна практика, страната формулира и следните въпроси : 1/ Допустимо ли е въззивният съд, в производство по обжалване на определения, да се произнася по възражения, направени едва във въззивна инстанция ,с отговора на въззивната частна жалба ? и 2/ Може ли въззивният съд в производство по обжалване на определения да приеме за доказани факти , които са от решаващо значение за изхода му,чиято спорност възниква по повод произнасянето на въззивния съд,без да укаже на страните, че същите са нуждаещи се от доказване и без провеждане на доказване ? . Зададен е и въпроса : Следва ли да се приемат за истинни, по смисъла на чл.10 ГПК,фактическите констатации на съда ,постановени при извращаване на доказателствата ? Всички тези въпроси са зададени в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на формирана задължителна съдебна практика. Първият от въпросите не покрива общия селективен критерий, тъй като включва предпоставка, която в случая не е налице . Обосновано оплакване на страната , във въззивната й жалба, досежно неправилност на въззивния акт, при това в аспект на недопуснати, вкл. служебно, доказателства, в частност графологическа експертиза за установяване на релевантно по спора обстоятелство – специфика в почерка на съставилото документа лице – липсва. Напротив, тезата на въззивника е била, че цифрата на месеца в договора за правна помощ „ действително прилича на 2, но затова пък ясно се вижда ,че цифрата от месеца, посочена в пълномощното е 3”,а двата документа са обективирани на една и съща дата. Позовавал се е и на обективната невъзможност договорът да е съставен на 19.02.2017 г., тъй като в съдържанието му е изписан номера на делото,процесуално представителство по което е възложено на адв.К. / различен от първоначално упълномощения адвокат / , а исковата молба по същото е подадена на 27.02.2017 година.Относно правноорганизационната форма на възложителя като О., въззивникът се е обосновал с обстоятелство, касаещо вътрешните отношения между съдружниците / макар договорът за правна помощ да се сключва от различен от същите правен субект / дружеството – ищец / и с трето за съдружниците лице – адвоката /, конкретно с факта,че на Общо събрание от 28.02.2017 г. ищцовото дружество е изключено като съдружник. Следователно, макар настоящият състав да приема, че ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е относимо, прилагано съответно на спецификите им, и към производствата по частни жалби, то в случая не е налице изискуемата в т.2 от отговорите предпоставка : да се касае за допустимо да се събере служебно от съда доказателство,именно с несъбирането на което от първоинстанционния съд, вкл. по служебен почин, се мотивира във въззивната жалба неправилност на акта му, поради допуснато съществено процесуално нарушение, какъвто порок по смисъла на чл.281 т.3 ГПК / а не необоснованост / визира т.2 от Тълкувателното решение.
Вторият от въпросите е предпоставен от твърдението на касатора, че за да постанови определението си, въззивният съд се е произнесъл по възражение, въведено от ответната страна едва с отговора на въззивната жалба. Касае се за довода на ищеца – въззиваем, че договорът за правна помощ м о ж е да е последващо дописан с номера на търговското дело, в аспект на който въззивният съд е мотивирал извод, че няма начин за безспорно установяване на обстоятелството в кой конкретно момент, но във всички случаи след съставянето на договора за правна помощ / предвид приетата за ясно установима дата на същото – 19.02.2017 г. /, е вписан номера на делото,за което е възложено процесуално представителство.Преди всичко, касае се за логическо съображение, относимо към мотивиране на правните доводи на страната,а не за противопоставянето на конкретен факт, още по-малко обвързан с правоизключващо, правопогасяващо или правоунищожаващо възражение, при това направено в отговор на мотив от въззивната жалба , наведен от ответника – жалбоподател, в подкрепа на също логическото му съображение, че няма как датата на договора за правна помощ да е от 19 февруари, след като е вписан номер на дело , образувано последващо – на 27.02.2017 г.. Тълкувателно решение № 1 / 2013 г. по тълк.дело № 1 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС, както вече се посочи, съобразно спецификите на производствата, е приложимо и към частните такива, но т.4 от същото визира преклудиране на правоизключващи, правопогасяващи, правоунищожаващи възражения, както и такива обективни факти, въвеждани като релевантни за разрешаването на спора, а не на логически съображения и правни доводи, които страната може да навежда по всяко време,а в случая е навела в оборване на противопоставено такова от въззивника, с въззивната му жалба, като предопределено от мотивите на първоинстанционния акт. Следователно, не се явява удовлетворен общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, макар че ако би бил, допълнителният селективен критерий би бил допустимо удовлетворен с приложението на т.4 от ТР №1/2013 год. по тълк.дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС.
Тъй като следващите два въпроса са поставени в евентуалност от това, дали съдът би приел за приложими към частните съдопроизводства разпоредбите на ТР № 1/2013 год. по тълк.дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС и предвид произнасянето в предходните два параграфа, не се е сбъднало поставеното от самия касатор процесуално условие за произнасяне на настоящия състав по същите. Във всички случаи,обаче, не би бил удовлетворен допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК , съгласно задължителните указания на т.4 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с формалното позоваване на липсваща съдебна практика в отговор на същите.
Последният от въпросите очевидно е зададен в подкрепа на довода в касационната частна жалба, че въззивният акт е необоснован, като противоречащ на логическите правила, тъй като би било необяснимо за здравия разум да се възложи абстрактно процесуално представителство, макар страната да го квалифицира като „извращаване на доказателства„, без да обосновава такова в касационната жалба.Независимо дали би бил зададен в аспект на нелогичност на изводите на съда или при извращаване на доказателства /възприемане на фактическа констатация, която обективно не е изводима от съдържанието им / – все хипотези на необоснованост на съдебния акт – въпросът е фактологичен и общ, еднозначен отговор на същия , при това по приложението на чл.10 ГПК, касаещ принципа на обективната истина, не би могъл да бъде даден за всички хипотези на необоснованост на съдебен акт, какъвто порок предпоставя несъобразяване с логическите правила, науката и опита. Поради това, въпросът не удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,като аналогично и тук важат съображенията за необоснованост на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК , посочени в предходния параграф.
Доловимо е формираното у съда съмнение за изготвяне на договора за правна помощ, въз основа на друг предходен и некасаещ делото такъв, с дата на съставянето му – 19.02.2017 г., макар формално да се е обосновал с неоснователност на искане за присъждане на разноски, договорени абстрактно и предходно на материализирането на правния спор, което е и решаващият мотив за отказа. Правен въпрос относим към този решаващ мотив не е формулиран и обоснован с допълнителен селективен критерий.
Ответната страна не е направила изрично искане за присъждане на разноски,а и няма доказано договаряне на адвокатско възнаграждение, в размера, за който са представени писмени доказателства за заплащане, при това от различно от същата лице, в полза на процесуалния й представител.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение 272 / 12.07.2017 г. по ч.т.д.№ 200/2017 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :