5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 638
гр. София, 01.10.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 5840 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 23, ал. 2 ЗОПДИППД (отм).
Образувано е по частната касационна жалба на В. Д. Ч. от [населено място] чрез процесуалния й представител адв. Е. Д., против определение № 61 от 3 юли 2012 г., постановено по ч.гр.д. № СП55 по описа на апелативния съд в София за 2013 г., с което е потвърдено определение № 7 от 25 април 2013 г., постановено по гр.д. № С-8 по описа на Софийския градски съд за 2013 г. за допускане на обезпечение на бъдещ иск с правно основани чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) на К. за о. на н. п. и. против В. Д. Ч. и [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез налагане на възбрана върху недвижим имот, запор на дялове в три дружества, запор на ликвидационни дялове в четири дружества, запор на поименни акции, запор на акции, запор на вземане и запор на всички банкови сметки, открити в лицензирани банки в България, с изключение на трудови възнаграждения или друго възнаграждение за труд.
В жалбата се сочи, че обжалваното определение е неправилно поради съществено нарушаване на материалния закон и съдопроизводствените правила, то е и необосновано, тъй като събраните доказателства не са подложени на внимателен анализ; неправилно се приема, че при образувано наказателно производство не следва да се обсъжда произхода на средствата, искането не е обосновано и не съдържа факти, от които може да се направи основателно предположение, че имуществото е придобито от престъпна дейност; избраните обезпечителни мерки не съответстват на целта на обезпечителното производство, като допуснатото обезпечение многократно надхвърля размера на претендираните от държавата вреди, държавата не е страна в наказателното производство срещу частната жалбоподателка, поради което мерките по отношение на нея ще затруднят съществуването и ежедневието й, вместо да обслужат целите на закона, а и засягат правната сфера на жалбоподателката повече от необходимото; за комисията не съществува законова възможност за извършване на предварителна подготовка извън рамките на надлежно образуваното и започнало въз основа на решение производство, като в случая комисията е сезирана още през 2010 г., проверката е текла през цялата 2012 г., без да е било прието надлежно решение по чл. 13, ал. 1, т. 1 ЗОПДИППД (отм.), а е постановено такова една година след започване на проверката и три години след уведомлението, което представлява заобикаляне на установения в закона преклузивен срок, поради което извършените действия и постановените актове извън рамките или в заобикаляне на установения срок има за последица тяхната невалидност; според чл. 3 от закона от кръга на лицата се изключва юридическото лице, срещу него не е водено наказателно производство; в искането за налагане на обезпечение не е посочен периодът, който се разглежда от комисията и който ще бъде включен в предявения бъдещ иск; от частната жалбоподателка не е искана декларация за притежаваното от нея движимо и недвижимо имущество; претендираните минимални работни заплати са неточно изчислени; представените доказателства са достатъчни да убедят съда, че жалбоподателката е притежавала достатъчно законни източници за придобиване на движимото и недвижимото имущество и не е го е придобила от престъпна дейност. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК по въпросите: следва ли искането на комисията за налагане на обезпечителни мерки да бъде уважено при положение, че в същото са установени съществени процесуални нарушения и извършването на действия и постановяване на актове от страна на комисията извън сроковете, установени от закона за осъществяването им, не прави ли същите противозаконни (представя се определение от 22 декември 2009 г. по гр.д. № 577 по описа на окръжния съд в гр. Сливен за 2009 г., без отразяване за влизането му в сила, поради което не може да послужи за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК); следва ли искането на комисията за налагане на обезпечителни мерки да бъде уважено при положение, че в същото са установени явни фактически грешки и неточно формулираната претенция не води ли до недействителност на цялото искане; следва ли при вече образувано наказателно производство да не се обсъжда произходът на средствата на подсъдимия, а директно да се приеме, че имуществото му е придобито от престъпна дейност (сочи се решение № 54 от 18 февруари 2011 г., постановено по гр.д. № 659 по описа на окръжния съд в гр. Пазарджик за 2009 г., което също не е отразено като влязло в сила, и две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 156 по гр.д. № 890/2012 г., ІV г.о. и решение № 806 по гр.д. № 1335/2009 г., ІV г.о.); каква е целта на избраните от молителя обезпечителни мерки – възможно ли е същите да не съответстват на целта на обезпечителното производство, като създават затруднения в ежедневието и прехраната на семейството на разследваното лице.
Ответникът К. за о. на н. п. и. чрез процесуалния си представител старши инспектор Й. Л., в отговор на частната касационна жалба по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК сочи доводи за неоснователността на жалбата.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1, вр. чл. 396, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приема, че е налице висящо наказателно производство по обвинения по чл. 212, ал. 4, вр. ал. 1 НК, като няма данни оправдателната присъда да е влязла в сила; макар наказателното производство да е образувано само срещу физическото лице, съгласно чл. 6 ЗОПДИППД (отм.), се отнема в полза на държавата и имуществото, придобито от престъпна дейност, което е включено в имуществото на юридическо лице, контролирано от проверяваното лице самостоятелно или съвместно с друго физическо или юридическо лице; налице са предпоставките на чл. 22 и сл. от закона за допускане на обезпечение – налице е образувано наказателно производство за престъпление, посочено в чл. 3 от закона, налице са доказателства за придобиване на имущество на значителна стойност от жалбоподателката; доводите за липса на причинна връзка между придобитото имущество и престъплението, за което е била обвинена, подлежат на обсъждане в исковото производство по отнемане на имуществото, а не в производството по обезпечаване на бъдещия иск.
След преценка на доводите на жалбоподателката в жалбата и изложението към нея, съдът намира, че въззивното определение не следва да се допусне до касационно обжалване.
На първо място се твърди, че действията на комисията са противозаконни, тъй като са установени съществени процесуални нарушения, извършени действия и постановяване на актове от страна на комисията извън законовоустановените срокове. По този въпрос не е сторено произнасяне от страна на въззивния съд, независимо от обстоятелството, че подобно твърдение е посочено в частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд. Правен въпрос по задължението на въззивния съд да даде отговор на всички доводи на страните в съдебния си акт, не се поставя. От друга страна, дори и беше посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, не се представя съдебна практика – влезли в сила съдебни актове, обосноваваща наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, което е изрично поддържано от частната жалбоподателка. Тъй като не се обосновава допускането на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, то следва да се приеме, че касационно обжалване по първия от поставените правни въпроси не следва да се допуска.
Вторият правен въпрос също не обосновава допускане на касационното обжалване, тъй като липсва каквото и да е произнасяне от страна на въззивния съд по поставения проблем за фактически грешки и неточности при изчисляване на съответните суми като предпоставка за предявяване на искането. И този проблем е посочен от частната жалбоподателка във въззивната й жалба, но пропускът на съда да се произнесе по него също не е станал обект на изрично питане. Искането се основава на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но частната жалбоподателка е пропуснала да посочи по какъв начин разрешаването на правния въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Извън посоченото следва да се отбележи, че съобразно общите правила за допускане на обезпечение на бъдещ иск, приложими и при съответното производство по чл. 22 и сл. ЗОПДИППД (отм.), съдът преценява допустимостта и вероятната основателност на претенцията, наличието на обезпечителна нужда и адекватността на исканата обезпечителна мярка на нуждата. Явно е, че допуснати фактически грешки и неточности при изчисляване на съответните суми (в конкретния случай се твърди неточно изчисляване и преценка на съответните размери на минималните работни заплати) няма отношение към допустимостта на искането по чл. 28 от закона.
В обжалвания съдебен акт липсва произнасяне по третия правен въпрос – следва ли при вече образувано наказателно производство да не се обсъжда произходът на средствата на подсъдимия, а директно да се приеме, че имуществото му е придобито от престъпна дейност. Освен това ВКС многократно е посочвал в актовете си, че преценката за това дали процесното имущество е придобито от престъпна дейност, се извършва не в обезпечителното производство, а в процеса по чл. 28 от закона, като въззивният съд не е нарушил това трайно разбиране. Ето защо третият правен въпрос не обосновава допускане на касационното обжалване, а представената съдебна практика на ВКС не следва да се обсъжда.
Отговорът на втората част на последния правен въпрос е очевидно положителен – възможно е избраните от молителя обезпечителни мерки да не съответстват на целта на обезпечителното производство, но целта му, така както е определена в чл. 391, ал. 1 ГПК, е осигуряване възможността или препятстване на евентуални затруднения за ищеца да осъществи правата си по бъдещото решение. Чрез налагане на обезпечителните мерки не се осъществява отнемане от ответника на съответните вещи и активи, а в случая са наложени възбрана и запори, но изрично е постановено от първоинстанционния съд запорите да не касаят трудово възнаграждение или друго възнаграждение за труд. Твърдението на частната жалбоподателка всъщност е, че целта на избраните от молителя обезпечителни мерки е да създаде затруднения в ежедневието и прехраната на семейството й, но подобни доводи не са били въведени в процеса, поради което липсва съответното произнасяне от страна на въззивния съд. Затова и по последния правен проблем касационно обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 61 от 3 юли 2012 г., постановено по ч.гр.д. № СП55 по описа на апелативния съд в София за 2013 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: