4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 639
гр.София, 18.09.2019 г-
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на десети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 826 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 205/ 14.11.2018 г. по гр.д. № 475/ 2018 г., с което Пловдивски апелативен съд, изменяйки решение № 697/ 17.05.2018 г. по гр.д. № 1206/ 2017 г. на Пловдивски районен съд е отхвърлил исковете на Д. Л. К. срещу УМБАЛ „Св. Г.“ – [населено място] с правна квалификация чл. 24, ал. 4, вр. ал. 3, т. 3 от Наредба № 34/ 29.12.2006 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването (отм.) за сумата 22 381.80 лв. – възнаграждение по договор № 2972/ 01.09.2010 г. за периода м.09.2010 г. – м.09.2014 г. и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 6 066.95 лв. – законните лихви върху главницата в периода 15.09.2014 г. – 16.05.2017 г.
Решението се обжалва от Д. Л. К. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по материално-правни въпроси, чието обобщаване се свежда до следния: Какъв е срокът на погасителната давност на вземането за възнаграждение по чл. 24, ал. 4, вр. ал. 3, т. 3 от Наредба № 34/ 29.12.2006 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването (отм.)? Касаторът счита въпроса включен в предмета на обжалване и обуславящ решението, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извежда с довода, че въззивният съд го е разрешил в противоречие с ТР № 3/ 18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС, а и с решение № 182/ 21.03.2008 г. по т.д. № 722/ 2007 г. на ВКС, I-во ТО, решение № 221/ 22.02.2012 г. по т.д. №1161/ 2010 г. на ВКС, II-ро ТО и с решение № 93/ 24.06.2015 г. по т.д. № 65/ 2014 г. на ВКС, I-во ТО. Касаторът се позовава и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради противоречието му с чл. 110 и чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Претендира разноски.
Ответникът УМБАЛ „Св. Г.“ – [населено място], ответник и по касация възразява, че решението съответства на посочените решения, с които ВКС е извършил нормативно и казуално тълкуване на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че жалбата е с допустим предмет. Обжалваното решение е въззивно, по гражданско дело с цена на лихвоносното вземане за главница над 5 000 лв. Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е ищецът, а исковете са отхвърлени. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но повдигнатия въпрос няма претендираното значение. Съображенията са следните:
Въззивният съд е приел, че искът за главница е неоснователен, тъй като вземането за възнаграждение по сключения между страните договор № 2972/ 01.09.2010 г. за обучение и придобиване на специалност в системата за здравеопазването: 1) за периода м.09.2010 г. – м.04.2014 г. и възлизащо на общата сума 17 485.63 лв. е възникнало, но е погасено по давност поради изтеклия към предявяване на иска (16.05.2018 г.) 3-годишен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД; 2) за периода м.04.2014 г. – м.08.2014 г. и възлизащо на общата сума 680 лв. е възникнало, но е погасено чрез плащане, а 3) за м.09.2014 г. и до пълния предявен размер ответникът не дължи, тъй като месецът следва уговорения 4-годишен срок на договора.
Въззивният съд е установил, че страните не са уговорили възнаграждение за лечебно-диагностичната дейност и/ или за медицинските и здравни грижи, които ответникът е възложил на ищеца със сключения договор за придобиване на специалност в системата на здравеопазването – платено обучение. Приел е, че възнаграждението е дължимо от ответника за периода м.09.2010 г. – м.04.2014 г. в минималния размер по чл. 24, ал. 4, вр. ал. 3, т. 3 от Наредба № 34/ 29.12.2006 г., отменена, но действаща в релевантния период: за периода м.09.2010 г. – м.12.2011 г. – в размера от 1.5 минимална работна заплата, а в периода м. 01.2012 г. – м.08.2014 г. – в размера от 2 минимални работни заплати. Мотивирал се е с това, че: 1) този период е включеният в 4-годишния срок на договора; 2) възнаграждението е нормативно определено, 3) за ищеца не са били налице материално-правните пречки да получава от лечебното заведение това възнаграждение, установени с подзаконовия нормативен акт при неговото действие и 4) е доказано, че ищецът е пристирал труд за лечебното заведение. Въззивният съд е установил, че за периода м.09.2010 – м.04.2014 г. ответникът не е платил дължимото възнаграждение и е пристъпил към възражението за погасителна давност.
За да определи дали вземането по предявения иск за главница се ползва с общия 5-годишен срок на погасителната давност по чл. 110 ЗЗД или с краткия 3-годишен по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, въззивният съд е изходил от позицията, че поздазоновият нормативен акт го определя на база на минималната работна заплата. Поради това е приел, че неговата изискуемост настъпва с изтичане на съответния месец, в който в изпълнение на сключения договор по Наредба № 34/ 29.12.2006 г. (отм.) специализантът е престирал труда си за лечебното заведение. Базирайки се на решенията на ВКС, посочени и в изложение към касационната жалба, въззивният съд е определил договора като такъв за услуга, а не като трудов. С тази изходна тълкувателна позиция въззивният съд е съзрял наличието на всички елементи, с които ТР № 3/ 18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/ 2011 г. ОСГТК на ВКС дефинира понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД: изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Базирайки се на решенията, посочени и в изложение към касационната жалба, въззивният съд е определил този договор като договор за услуга, а не като трудов. Така е заключил, че вземането за възнаграждение по сключения договор се ползва с 3-годишния срок на погасителната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а към предявяването на иска (16.05.2018 г.) са погасени по давност задълженията на ответника към ищеца по договор № 2972/ 01.09.2010 г. за обучение и придобиване на специалност.
Искът с правна квалификация чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД въззивният съд е приел за неоснователен, съгласно предвиденото в чл. 119 ЗЗД.
При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав намира, че повдигнатия от касатора въпрос е включен в предмета на обжалване и обуславя решението. Начинът, по който въззивният съд го е разрешил, приемайки за неоснователен част от иска за главница като погасен по давност, не противоречи, а съответства на ТР № 3/ 18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/ 2011 г. ОСГТК на ВКС и на решенията на ВКС, цитирани в изложението към касационната жалба. Действително по този въпрос на настоящия състав не е известна практика на ВКС, но приложените от въззивния съд разпоредби от Наредба № 34/ 29.12.2006 г. (отм.) не разкриват затруднения да се дефинира като периодично по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД плащането, което лечебното заведение дължи по уговореното или нормативно установеното възнаграждение при сключен при действието на този подзаконов нормативен акт договор за придобиване на специалност в системата на здравеопазването от лице, спечелило конкурс. Изложеното изключва сочените допълнителни основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят и разноските, които ответникът по иска е сторил пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 205/ 14.11.2018 г. по гр.д. № 475/ 2018 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА Д. Л. К. да заплати на УМБАЛ „Св. Г.“ – [населено място] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 310 лв. – разноски пред Върховния касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.