О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 64
С., 01.02.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и седемнадесети година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 1040/ 2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу Решение №2220 от 16. 11.2015 г. по гр.д.№2799/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение №19332 от 19.12.2014 г. по гр.д.№1965/2011 г. на Софийски градски съд в частта, с която по иска по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК е признато за установено, че ищците имат срещу ответника по Договор за цесия от 19.03.2010 г. вземане 902 353.15 евро, със законната лихва от 15.09.2010 г. и с което първоинстанционното решение е отменено в частта, с която искът за разликата до предявения размер е отхвърлен поради уважаване за 28 512.94 евро на възражението за прихващане, вместо което е постановено друго, с което искът е уважен над 902 353.15 евро до 1 094 637.28 евро, със законната лихва от посочената дата, и възражението за прихващане не е уважено, с оплакване за неправилност и необоснованост.
В Основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателят излага въпросите: 1. Настъпва ли предсрочна изискуемост на банков кредит при липса на изрично волеизявление на кредитора и уведомяване на кредитополучателя; 2. Съгласно чл. 101 ГПК съдът следи служебно за надлежното извършване на процесуалните действия – въззивният съд следвало ли е да даде указания на страните относно възможността да посочат относими по делото доказателства, което са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания; 3. При обсъждане на доказателствата съдът следва ли служебно да следи за съдържащите се в тях извънсъдебно признати факти или страните изрично следва да ги посочат и необсъждането на доказателствата води ли до необоснованост; 4. Арбитражната клауза, включена в договор за цесия, има ли действие в отношенията между цесионера и длъжника.
По въпрос 1 жалбоподателят поддържа, че е решен в противоречие с установената от ВКС практика за необходимостта от волеизявление, доведено до знанието на кредитополучателя и поръчителите, с което банката кредитор обявява при определени в договора за кредит условия, същият за предсрочно изискуем – Опр. №870/21.12.2012 г. по ч.т.д.№681/2012 г. на ВКС и Опр.№25/11. 01. 2011 г. по ч.т.д.№ 847/2010 г. на ВКС, като въззивният съд не е изследвал предсрочната изискуемост на кредита, която счита за настъпила при липса на доказателства затова. По въпрос 2 поддържа, че въззивният съд не е съобразил т.2 от ТР №1/2013 г. на ВКС, че съдът дължи указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания – като не е посочено в доклада за кои свои твърдения страните не сочат доказателства, въззивният съд въпреки констатираната в решението непълнота в представените доказателства (предварителни договори с липсващи страници), не е дал указания за отстраняването й. По въпрос 3 жалбоподателят обосновава, че въззивният съд в противоречие с установената практика на ВКС – Р.№228/01.10.2014 г. по гр.д.№1060/2014 г. и Р.№ 376/04.11.2014 г. по гр.д.№ 2956/2013 г. – не е постановил решението си въз основа на всички доказателства след съвкупната им преценка – не е взел предвид знанието на ищците за издаден за сградата акт 15 и признанието им за размера на задълженията по предварителните договори към ответника, съдържащо се в тяхно Писмо до Банка Д.. По въпрос 4 по съображения, че въпросът дали арбитражната клауза, включена в договор между цедента и длъжника, има действие в отношенията между цесионера и длъжника, се решава от отделни състави на ВКС по различен начин, жалбоподателят поддържа, че решаването му би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие то на правото. Сочи практика на ВКС по въпроса за значението на арбитражната клауза като самостоятелен процесуален договор – абсолютна процесуална предпоставка, обуславяща компетентността на АС: Р.№249/11.02.2013 г. по т.д.№ 399/2012 г. на ІІ т.о. и Р.№106/28.10.2011 г. по т.д.№400/2011 г. на І т.о.; сочи Опр.№791/06.12.2012 г. по ч.т.д. №657/2012 г. на ВКС, І т.о. относно наличието на арбитражна клауза – относителна отрицателна процесуална предпоставка за допустимостта на съдебно производство. Подробно аргументира значението на договор за цесия относно прехвърлянето на арбитражната клауза, която е принадлежност на прехвърленото вземане, и поддържа, че в случая е налице компетентност на арбитража да разреши спора, с което въззивният съд не се е съобразил, като е недопустимо противоречие между арбитражната практика и практиката на държавния съд относно задължителната сила на арбитражното споразумение.
Ответниците по касационната жалба – ищци по делото:Ан-М. Ф. Н., Р. Р. М. Х., Л. Р., С. Б., Р. П. Дир, С. У. Д., Роб де Ат, Б. К., Д. М., М. В.(Вена) М., Ш. Б., Ш. Д., П. Ан Р., К. Т., М. А., П. Р., С. Л., Ф. К., К. Г., С. Мо, Е. С. Б. А., Р. Д. В. Г., Е. Х., М. Д. Бради, Р. М. Бради, Ф. Р. Х., М. Гони И., Ф. Ден Б., Ж. Ден Б. и Р. П. – граждани съответно на Република И., на Обединено Кралство Великобритания и С. И., на Гърция, на Кралство Испания, на Кралство Б. и на Република Л., всички чрез адв. А. Н. – САК оспорват искането за допускане на касационно обжалване, като възразяват, че жалбоподателят не е изложил съображения по всяко от заявените основания и че формулираните въпроса са неотносими. Подробно обосновават, че по въпрос 1 вземането, цедирано с договора, не е при условията на предсрочна изискуемост, а заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителният лист са издадени по заявление след изтичане на крайния падеж на вземането 29.04.2010 г., съгласно Договора за кредит и анексите към него, към която дата са изчислени и дължимите лихви по Договора за кредит, затова е неотносима посочената съдебна практика за настъпване на предсрочна изискуемост. По въпрос 2 възразяват, че жалбоподателят не го е формулирал ясно, нито е доказал значимостта му за делото – няма нарушения, допуснати от първоинстанционния съд при изготвяне на доклада, нито нарушения, допуснати от въззивния съд, който не е длъжен да следи служебно за нарушения в доклада, а само при оплакване в жалбата. По въпрос 3 поддържат, че жалбоподателят не сочи за кои факти, извънсъдебно признати, съдът е следвало служебно да следи, а фактът за издаден акт 15, е неотносим към предявения иск. Въпрос 4 намират, че е неотносим, тъй като има произнасяне от САС, като съдебното производство по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, е продължение на заповедното, и по въпроса, че при уговорена арбитражна клауза, искът по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК подлежи на разглеждане от гражданския съд, а не от арбитражния орган, е постановено Опр.№585/21.07.2011 г. по ч.т.д.№457/ 2011 г. на ВКС, І т.о.
Ответникът по касационната жалба – трето лице помагач на страната на ищците [фирма] – [населено място] не изразява становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него съответно е потвърдено и изменено решение, с което е разгледан иск по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, който не е с цена до 20 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да потвърди решението в частта, с която искът по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК е уважен и е признато за установено вземане на ищците срещу ответника 902 353.15 евро по Договор за цесия от 19. 03.2010 г., със законната лихва от 15.09.2010 г. и да отмени решението в частта, с която искът за разликата до предявения размер е отхвърлен поради уважаване за 28 512.94 евро на възражението за прихващане, и да уважи иска над 902 353.15 евро до 1 094 637.28 евро, със законната лихва от посочената дата и да не уважи възражението за прихващане, въззивният съд е изложил, че съгласно Договор за кредит от 29.10.2007 г., сключен между [фирма] – кредитополучател и [фирма], последната се е задължила да предостави 1 000 000 евро за построяване на описаната сграда, в която се намират обектите, обещани за продажба на ищците със сключените предварителни договори, като кредитът е усвоен и не е издължен в уговорения с Договора за кредит и сключените анекси срок до 29.04.2010 г. За неоснователни са приети възраженията на ответника, че Договор за продажба на вземане от 19.03.2010 г., сключен между „Банка Д.” и ищците, за прехвърляне на вземане 940 866.607 евро по Договора за кредит, въз основа на който договор за цесия ищците са се снабдили със заповед за изпълнение на основание чл. 417 т. 3 ГПК и изпълнителен лист, е нищожен поради невъзможен предмет – Банката нямала право да прехвърля вземането си; да се разпорежда с обезпеченията му; не била получила съгласие от [фирма] за разпореждане с правата по договора за кредит; не била уведомила [фирма], че ще прехвърля правата си по договора за кредит; договорът за цесия бил сключен без представителна власт за двете страни – липса на съгласие. Съдът е аргументирал, че Договорът за цесия от 19.03. 2010 г. е с нотариална заверка на подписите, с него е прехвърлено парично вземане, като в Договора за кредит няма уговорена забрана за прехвърляне вземането на Банката на трето лице, като за прехвърляне на вземането цедентът „Банка Д.” надлежно е уведомил длъжника [фирма] с връчената на 24.03.2010 г. нотариална покана. Изложени са съображения, че възражението на ответника за нищожност на договора за цесия поради ненедлежно упълномощаване на всяка от страните за сключване на договора, не съставлява основание по чл. 26 ал. 2 ЗЗД – нищожност поради липса на съгласие и че по делото са представени пълномощни на страните за сключване Договора за цесия и че дори и да се приеме, че за Банката не е било налице надлежно овластяване на лицата, подписали Договора за цесия, налице е потвърждаване по чл. 301 ТЗ. Като е заключил, че ответникът не е поддържал да е платил на Банката задължението си, поето с Договора за кредит, нито има доказателства за плащане и че от съдебно-икономическата експертиза се установява размерът на задължението, съдът е уважил иска и за разликата до предявения размер 1 094 637.28 евро. Приел е за допустимо, като направено в срок, възражението за прихващане със сумата 1 347 088.07 евро – дължими вноски от ищците по предварителните договори, уважено от първоинстанционния съд за 28 512.94 евро, което възражение за прихващане е неоснователно – [фирма] със събраните доказателства не установява, че ищците му дължат сумите на основание предварителните договори, част от които договори не са представени, представените счетоводни разпечатки за задължения за плащане нямат качество на счетоводен документ по см. на чл.6 ал.2 ЗСчет. и от тях не може да се установи от кого изхождат и същите са в колизия с уговорения в представените предварителните договори начин на плащане.
Формулираният от жалбоподателя въпрос четири, с оглед данните по делото следва да се уточни до въпроса: при уговорена арбитражна клауза, искът по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК подлежи ли на разглеждане от гражданския съд или от арбитражния орган – довод за недопустимост на въззивното решение. Съобразно установената съдебна практика-постановеното от ВКС на основание чл. 274 ал. 3 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Опр.№585/ 21.07.2011 г. по ч.т.д.№457/2011 г. на ВКС, І т.о. искът по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК за съществуване на вземането, ако изпълнителното основание е обвързано с договор, който съдържа арбитражна клауза, следва да бъде разгледан от компетентния надлежен съд, но не и от арбитражен съд. Затова е без значение въпросът, поставен от жалбоподателя дали има действие в отношенията между цесионера и длъжника арбитражната клауза, включена в договор за цесия – както и да се реши този въпрос, искът по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК не може да се разгледа от уговорения арбитражен орган.
Въпрос първи настъпва ли предсрочна изискуемост на банков кредит при липса на изрично волеизявление на кредитора и уведомяване на кредитополучателя, е ирелевантен за делото, тъй като вземането, прехвърлено с Договора за цесия от 19.03.2010 г., което включва неплатена главница, редовна лихва, наказателна лихва, заемни такси, не е при условията на предсрочна изискуемост – съгласно договора за кредит и сключените анекси срокът за издължаване на кредита е 29.04.2010 г.(Анекс №3 стр.41 том І). Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 т. 3 ГПК е от 15.09.2010 г., заповедта за изпълнение и изпълнителният лист по ч.гр.д.№ 44955/ 2010г. на СРС, 31 с., са издадени на 01.10.2010 г. (л. 97 том І) – след настъпване на крайния падеж на вземането. Затова е неотносима и посочената от жалбоподателя съдебна практика за настъпване на предсрочна изискуемост на вземане по договор за кредит и доводите за решаване в противоречие със съдебната практика на въпросите за ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита и невъзможността поради това вземането по договора за кредит да се прехвърли с договора за цесия.
По въпрос втори искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК е неоснователно. Съгласно посочената и от жалбоподателя задължителна съдебна практика – т.2 от ТР№1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.на ВКС, ОСГТК при пропуски на първата инстанция по съдържанието на доклада по чл. 146 т. 4 и т. 5 ГПК, въззивният съд не следи служебно за допуснати съществени процесуални нарушения, а само когато във въззивна жалба се съдържа оплакване. При липса на оплакване в жалбата, няма как въззивния съд, както поддържа жалбоподателят, като констатира с решението си непълнота на доказателствата (представени предварителни договори с липсващи страници), да даде указания за отстраняване на констатираната непълнота. Тъй като във въззивната жалба не се съдържат доводи и оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не е следвало да отстранява допуснати пороци и не е дължал указания до страните за възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради грешки в доклада и в дадените указания.
По въпрос трети за задължението на съда да постанови решението въз основа на всички доказателства след съвкупната им преценка и конкретно по довода, че въззивният съд не е взел предвид знанието на ищците за издаден за сградата акт 15 и признанието им за размера на задълженията си към ответника по предварителните договори, съдържащо се в тяхно Писмо до Банка Д., искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК е неоснователно. Писмо №8419/28.10.2009 г. на ищците до Банка Д. и приложения Списък касаят предложението на Банка Д. за сключване на договор за цесия за прехвърляне на вземането, произтичащо от договора за банков кредит с кредитополучател [фирма], въз основа на което не може да се приеме да е направено от ищците признание на размера на задълженията си към [фирма] по предварителните договори, а фактът за наличието на издаден акт 15, е неотносим към предявения иск.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №2220 от 16.11.2015 г. по гр.д. №2799/2015 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: