О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 64
София, 01.02.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шести декември, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 4029/2015г.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по обща касационна жалба на З. П. М., К. А. М., Р. К. М. и П. К. М., чрез адвокат К. Т., против въззивно решение № 432 от 09.03.2014 г., постановено по гр. д. № 3513/2014 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 385 от 30.10.2014 г. по гр. д. № 740/2014 г. на Асеновградския районен съд. С последното настоящите касатори са осъдени да предадат на Г. Д. А. и Н. И. Б. – С. ключ от общата входна врата на подробно описан недвижим имот, както и да им заплатят сумата от 448, 29 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от противоправното лишаване от възможността да ползват недвижимия имот.
С определение №425/16.11.2017г., ВКС, състав на ІІІ г.о. е отменил определение №182/10.11.2015г. по гр.д.№4029/2015г. на ВКС, ІІ г.о., с което е оставена без разглеждане касационната жалба на основание чл.280,ал.2 ГПК /ред. до ДВ, бр.50/03.07.2015 г./ и е върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия.
Ответниците Г. Д. А. и Н. И. Б. – С., чрез пълномощника си адвокат В. С. считат, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди, че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане касционно обжалване на решението. В хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК се поставят се въпроси за задължителното участие в делото в качеството му на необходим другар на друг съсобственик в имота; за задължението на съда при формиране на изводите си да обсъди всички правнорелевантни факти и доказателства по делото като посочи кои от тях намира за установени и кои за недоказани и за обвързаността на съда от заключението на приетата от него експертиза и задължението му да го цени заедно с останалите доказателства по делото. Прилагат се решения на ВКС. В хипотезата на чл.280,ал.1,т.2 ГПК се поставят следните въпроси : – извършеното строителство на стаята в отклонение на одобрен архитектурен проект и без строителни книжа, води ли до създаване на обект на правото на собственост; правилно ли е приложен параграф 1,т.1 ДР на ЗКИР , вр.чл.38,ал.1 и чл.109 ЗС относно самостоятелен обект в сграда – какво се има предвид под етаж и част от етаж и собствеността върху общите части на сградата има ли акцесорен характер. Прилагат се съдебни решения. Поддържа се и основанието на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. По отношение на въззивното решение в частта по иска с правно основание чл.59 ЗЗД се поддържа произнасяне в противоречие с ТР№1/2013г., ОСГТК по отношение на въпроса за задължението на въззивния съд след като прецени , че дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са дадени неточни указания за подлежащите на доказване факти, той да даде указания. В останалата си част изложението съдържа касационни оплаквания за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и за необоснованост, които обаче не могат да послужат като основания за допускане касационно обжалване на решението в производството по чл.288 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение №385/2014г. по гр.д.№740/2014г. на Районен съд –Асеновград. С последното на основание чл.109 ЗС З. П. М., К. А. М., Р. К. М. и П. К. М. са осъдени да предадат на Г. Д. А. и Н. И. Б. – С. ключ от общата входна врата на жилищната сграда с идентификатор 00702.518.25.1 с площ 88 кв.м., намираща се в имот № 00702.518.25. по КК на А. и да им заплатят сумата 448,29 лева – обезщетение за имуществени вреди от противоправно лишаване от възможността да ползват самостоятелен обект в сграда с №00702.5.18.25.1.3.
Въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл.109 ЗС собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно посегателство над обекта на правото на собственост. Фактическият състав на разпоредбата на чл.109 ЗС изисква да се установят в процеса действия на ответниците , пречещи на ищците да упражняват в пълен обем притежаваното право на собственост. Ищците твърдят, че заедно с трети лица, наследници на Г.А. и И.Б., притежават общо правото на собственост върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор 00702.518. 25.1.3, намиращ се сграда 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 00702.518.25 по КК на А., с предназначение: жилище с площ 23,80 кв.м. Правата им са признати с влязло в сила съдебно решение. Въз основа на издадения изпълнителен лист по изпълнително дело №97/ 2012г., на 13,09,2012г. е извършен въвод във владение и ответниците са предали ключа за имота. Понастоящем ищците нямат достъп до имота си, защото ответниците отказват да дадат ключ за вратата на общия вход за жилищната сграда, който е единствен вход както за тяхното жилище, така и за това на ответниците. Предлагат им да си отворят вход през друг магазин, намиращ се на първия етаж. След анализ на установените по делото факти и събраните доказателства, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че ищците, заедно с трети лица са собственици на магазинния етаж и на спорните помещения, а ответниците са собственици на жилищните етажи в същата сграда; че ответниците не са предоставили ключ от общия вход на сградата на ищците, както и че магазинният етаж има отделен самостоятелен вход, но няма вход от магазинния етаж към спорните помещения. С решение по гр.д. №577/2006г., влязло в сила на 02.09.2011г., е признато за установено по отношение на ответниците по настоящия иск Златка М., К. М., П. М. и Р. М., че Н. Б.- С. заедно с трети лица притежават общо 9/15 идеални части, а Г. А. заедно с трети лица притежават общо 6/15 идеални части от правото на собственост върху недвижим имот, представляващ две стаи и коридор със застроена площ от 23,80 кв.м. в северната част на партерния (магазинен) етаж от двуетажната жилищна сграда, построена в поземлен имот №00702.518.25 по КК на А.. Ответниците са осъдени да предадат описания недвижим имот на ищците, съобразно притежаваните от тях права. В решението е прието, че магазинният етаж е със застроена площ 88 кв.м. и се е състои от магазин с площ 46 кв.м. и лекарски кабинет с чакалня, съгласно архитектурен проект; процесният имот представлява стая, коридор и тоалетна с площ 23,8 кв.м. От неоспореното заключение на СТЕ, възприето от въззивния съд като компетентно изготвено, е прието за установено, че по КК на А. тези помещения са заснети като самостоятелен обект в сграда с идентификатор 00702.518.25.1.3 с предназначение: жилище, апартамент, брой нива на обекта:1, при съседни самостоятелни обекти на същия етаж и над обекта. На място обектът представлява фоайе с размери 1,80м х 2,50м, от което се влиза в помещение с размер и 3,20м х 3,00м и две ниши в него с размери 2,00м х 0,30м и 1,00м х 0,75м. и в помещение с размери 1,00м х 1,50м с тоалетна и мивка. Обектът не отговаря на изискванията на ЗУТ и Наредба №7/22.12.2003 г. за правилата и нормативи за жилище, но притежава необходимите характеристики за самостоятелен обект в сграда с конкретно предназначение – офис, ателие, кабинет. Единственият възможен вход към него е общият вход за жилищната сграда. Този самостоятелен обект е бил лекарски кабинет с чакалня и тоалетна с мивка по одобрен от началника на общинско техническо отделение на 22.05.1960 архитектурен проект; за магазина има друг отделен вход от този за жилищните етажи, но от него към процесните помещения няма вход. От доказателствата по делото въззивният съд е направил извод, ищците са собственици на процесните помещения, които съставляват самостоятелен обект на собственост в процесната сграда, със собствен идентификатор, както и че няма друг вход до процесния имот освен общия вход на сградата, както и че ответниците ги препятстват да ползват собствеността си. Съгласно чл.38 ал.1 ЗС – при сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици – обща на всички собственици е и входната врата на сградата. Неосигуряване и препятстване достъпа до общата входна врата, съставлява противоправно поведение на ответниците, изразяващо се в бездействието им да дадат възможност на ищците да ползуват собствеността си чрез предоставяне на ключ към общата врата на сградата. Предявеният негаторен иск е основателен и следва да се уважи. Основателен е и искът по чл.59 ЗЗД – обезщетение за времето, през което ищците са лишени от възможността да ползват собствения си имот за периода от влизане в сила на решението на ВКС, с което е уважен искът по чл.108 ЗС до предявяване на иска по чл.109 ЗС, в размер на наемната цена, която биха получили при отдаването на имота под наем – за тяхната ид.ч. от имотите, установена по размер от заключението на СТЕ, а именно сумите 298,86 лв. и 149,43 лева.
Не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Той определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Касационната инстанция няма правомощие да изведе въпросите от касационната жалба, от изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК или от самото обжалвано решение. Поставените в изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК не могат да обусловят допускане касационно обжалване на решението. Първата група въпроси, на които основават касаторите искането за допускане касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, не са решени в противоречие , а в съответствие с цитираната практика на ВКС. По първия въпрос за другарството в процеса касаторите не сочат решения на ВКС, но въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, съгласно която не е налице задължително необходимо другарство, когато искът по чл.109 ЗС е предявен от един или няколко съсобственика.Това е иск за управление на общата вещ и не е необходимо участието на всички съсобственици. По отношение на пасивната материалноправна легитимация също е съобразена установената съдебна практика, съгласно която ищецът може да насочи иска по чл.109 ЗС срещу този съсобственик, за който твърди, че му пречи да упражнява своето право на собственост. Не е налице спорно отношение от такова естество, за да е необходимо решението по него да е еднакво за всички съсобственици. По отношение на въпроса за задължението на съда да обсъди всички относими по делото факти и обстоятелства и представените доказателства. В случая въззивният съд е обсъдил в съвкупност всички доказателства по делото /писмени доказателства и техническа експертиза/ и е извършил преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той е преценил събраните по делото доказателства с оглед твърденията на страните и въз основа на тях е направил извод, че ответниците препятстват упражняването правото на собственост на ищците. В тази връзка е съобразено и влязлото в сила решение на ВКС – №503/2010г. по гр.д.№237/2010г., ІІ г.о., постановено по спор за собственост с правно основание чл.108 ЗС, между всички страни по настоящото дело като са зачетени обективните и субективни предели на СПН. Ето защо и въпросът дали собственият на ищците обект със съответния идентификатор представлява самостоятелен обект на собственост и дали за него има утвърдени архитектурни книжа, не може да бъде поставен за преразглеждане. Отделно от това от СТЕ въззивният съд е установил, че помещенията на ищците представляват самостоятелен обект на правото на собственост. Ето защо и всички въпроси в тази връзка, посочени в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението. Последната група въпроси относно правната квалификация на паричния иск не са решени в противоречие с ТР№1/2013г., ОСГТК, ВКС. Според последното, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределянето на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират доказателства. /чл.146,ал.1 и ал.2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнение на основната функция на доклада – обезпечаване правилността на изводите относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия материален закон /чл.5 ГПК/. В разглеждания случай въззивният съд е съобразил цитираното ТР и е квалифицирал иска съгласно твърденията в обстоятелствената част на исковата молба и заявения петитум. Касаторът не сочи процесуални пропуски по отношение разпределяне доказателствената тежест съобразно дадената нова правна квалификация, вследствие на което да не е успял да ангажира относими доказателства. При това положение не е налице произнасяне в противоречие с посочената практика на ВКС.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят направените разноски в размер на 300 лева, съгласно приложените доказателства.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 432 от 09.03.2014 г., постановено по гр. д. № 3513/2014 г. на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА З. П. М., К. А. М., Р. К. М. и П. К. М., всички от [населено място], да заплатят на Г. Д. А.,гр.П., и Н. И. Б. – С., [населено място], разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 300 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: