О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 64
София, 11.02.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 07.10.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 203 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. Й. Н., Е. С. А. и А. С., всички от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2020 от 17. 12. 2012 год., по в.гр.д.№ 2310/2012 год., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1068 от 20. 02. 2012 год., по гр.д.№ 9804/2010 год. за отхвърляне на предявените от настоящите касатори субективно съединени главни искове по чл.226, ал.1 КЗ срещу ЗК [фирма] за разликата над присъдените 60 000 лева до пълния размер на исковата сума от 100 000 лева за ищцата Г. Й. Н. и за разликата над присъдените от по 52 500 лв. до пълния заявен размер от по 100 000 лв. за всеки от останалите ищци.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, в частта му , предмет на подадената касационна жалба, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Позовавайки се на задължителните постановки в ППВС № 4/68 год. и лимитите, очертаващи рамката на застрахователно покритие по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите към датата на непозволеното увреждане касаторите възразяват срещу размера на присъденото на всеки един от тях обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на общия им наследодател С. А. Н., настъпила в резултат на пътно- транспортно произшествие на 03. 09. 2007 год. на третокласен път между селата Я. и Ново Я., [община] по вина на водача на л.а. „ВАЗ” рег. [рег.номер на МПС] , А. Д. Г., в чиято кола, като пътник, е пътувал същият.
В подробните си съображения в касационната жалба същите изразяват несъгласие и с извода на въззивния съд, за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на наследодателя им и то в определения размер от ?. Считат, че доколкото само знанието на пострадалия, като пътник в увреждащия лек автомобил, че водачът на моторното превозно средство е пиян, в никаква степен не съставлява личен принос по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД, който е довел до настъпване на процесния пътен инцидент.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са обосновали приложното поле на касационното обжалване с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за обуславящи изхода на делото въпроси на материалното право: 1. ”Съставлява ли съпричиняване на вредоносния резултат, което да обуслови приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД, поведението на пострадалият при пътно-транспортно произшествие, когато същият доброволно се е качил в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол?”; 2. „Следва ли съдът при определяне на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди по иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ и при съобразяване критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД, да отчита лимитите на застрахователното покритие по чл.266 КЗ / § 27 от ПЗР на КЗ в периода до 11.06.2012 год./?”;.3.” Съставлява ли лимитът на застрахователно покритие по чл.266 КЗ /§ 27 от ПЗР на КЗ в периода до 11.06.2012 год./”друго обстоятелство, което съдът е длъжен да обсъди” по см. на ППВС № 4/68 год. и въз основа на оценката му да заключи какъв размер на обезщетение да присъди?”.
Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК по отношение на първия от формулираните правни въпроси, са цитирани: определение № 198/19.04.2010год., по т.д.№ 1105/ 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС и постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 206/12.03.2010 год., по т.д.№ 35/2009 год. на ІІ т.о. и № 45 от 15.04.2009 год., по т.д.№ 525/2008 год. на ІІ т.о.. Поддържаното селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК по същия този въпрос е обосновано с възприетото различно негово разрешение в решение № 60/30.11.89 год., по н.д.№ 46/89 год. на ОСНК на ВС и в решение № 188/ 19.04.2010 год., по н.д.№ 736/2010 год. на ІІ н.о. на ВКС.
Критерият за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, който касаторите са въвели по отношение на останалите материалноправни въпроси, е аргументиран с необходимостта от осъвременяване на практиката по чл. 52 ЗЗД, във вр. с чл.226, ал.1 КЗ, респ. § 27 от ПЗР на КЗ/ в периода до 11.06.2012 год./, както и на допълване на ППВС относно израза “редица други обстоятелства”, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на конкретната им оценка да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, което да присъди. Допълнително в тази вр. са изложени и съображения, обосноваващи необходимостта от промяна на създадената задължителна практика, обективирана в ППВС № 4/68 год., предвид настъпилото изменение в законодателството, обществено икономическите и социални условия, при които същата е била формирана, вкл. размера на въведените лимити на застрахователно покритие.
Ответникът ЗК [фирма] в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение в частта му, предмет на подадената касационна жалба Софийски апелативен съд, след преценка на събрание по делото доказателства и доводите на страните, е счел, че справедливо обезщетение по см. на чл.52 ЗЗД за възмездяване на понесените от всеки от ищците морални болки и страдания от смъртта на общия им наследодател, б.ж. на [населено място], [община]- С. А. Н., настъпила в резултат на виновно предизвикано на 03.09.2007 год. от водача на л.а. “ВАЗ” с рег. [рег.номер на МПС] пътно-транспортно произшествие се явяват сумите – 80 000 лв. за Г. Н., като преживяла съпруга и по 70 000 лв. за Е. и А. С.- пълнолетни деца на починалия. При определяне конкретния размер на дължимото обезщетението за неимуществени вреди решаващият състав на въззивния съд е взел предвид както сравнително младата възраст на починалия – 48 години, така и съществувалите в семейството до смъртта му отношения на обич, уважение, силна превързаност между съпрузите и между тях и пълнолетните им вече деца, отчитайки тежкото наред с това тежкото психологическо състояние на ищците от загубата на наследодателя им и социално икономическите условия в страната към датата на настъпване на непозволеното увреждане.
По отношение на съпричиняването на вредоносния резултат, въззивният съд, позовавайки се на събраните по делото гласни доказателства за консумиран съвместно алкохол от страна на виновнаия за ПТП водач на МПС и от починалия Н., непосредствено преди качването им в увреждащия лек автомобил, както и на заключението на съдебно- медицинската експертиза за % алкол в кръвта на шофьора Г., е преценила като основателно защитното възражение на ответника за наличие на предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД и е определил приноса на пострадалия на ?. Изложени са съображения, че като пътник в процесното моторно- превозно средство, наследодателят на ищците, сам се е поставил в изключително рискова ситуация –да се качи в колата и да пътува съвместно с водач на моторно превозно средство, за който със сигурност е знаел, че е употребил значително количество алкохол. Именно безкритичното приемане на рисковата ситуация, при която починалият Н. е бил в състояние да предположи или да допусне да бъде увреден от причинителя на вредата, поради употреба на алкохол от последния, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, представлява особен случай на съпричиняване на вредата, поради което се свързва с последиците, предвидени от законодателя в чл.51, ал.2 ЗЗД.
С оглед размера на приноса за настъпване на вредата от страна на наследодателя на ищците е намалено съответно и дължимото на последните обезщетение за обезвреда.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволят да се приеме, че поставените от касатора въпроси, макар и първият от тях в известна степен да е некоректно формулиран, отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, според постановките в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС – релевантни са за конкретното дело, тъй като обуславят изхода му – частично отхвърляне на предявените преки искове
Недоказани по отношение на тези въпроси са поддържаните критерии за селекция по т.1 и по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Следва да се посочи, че съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.2 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС постановените от касационната инстанция определения по чл.288 ГПК не са част от формираната от съдилищата практиката, поради което обективно не могат да бъдат източник на противоречие и цитираните от касаторите съдебни актове, от тази категория, не следва да бъдат обсъждани.
Що се касае до твърдяното противоречие, с оглед различно възприетото разрешение на първия от формулираните правни въпроси, в постановените от ВКС по реда на чл.290 и сл. ГПК решения: № 45 от 15.04.2009 го.,по т. д.№ 525/2008 год., № 206 от 12.03.2010 год., по т. д. № 35/2009 год., двете на ІІ т.о. на ВКС, № 98 от 08.07.2010 год., по т.д. № 942/2009 год., № 59 от 10.06.2011 год., по т.д.№ 286/2011 год., двете на І т.о., № 98 от 24.06.2013 год., по т.д.№ 596/2012 год. на ІІ т.о. и № 29 от 05.06.2014 год., по т.д.№ 1640/2013 год. на І т.о., както и в решения на ВКС,НК: № 60/30.11.89 год., по н.д.№ 46/89 год. на ОСНК и № 188/ 19.04.2010 год., по н.д.№ 736/2010 год. на ІІ н.о., то на първо място е необходимо да се конкретизира, че последните два съдебни акта на отделни състави на НК на ВКС не се включват в задължителната практика по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно т.2 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, поради което не подлежат на обсъждане. При наличие на задължителна съдебна практика селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо, дори и да се счете, че заявени в наказателното производство, исковите претенции на пострадалите са разгледани по реда на ГПК и разрешените с постановените по тях решения, правни въпроси са част от формираната от съдилищата съдебната практика по граждански дела.
На второ място е необходимо изрично да се отбележи, че противоречие, с оглед цитираната задължителна практика, в случая също отсъства. Дали конкретното поведение на пострадалия, като пътник в л.а. с пиян водач, е рисково и дали то е допринесло за увреждането е обстоятелство, подлежащо на установяване във всеки отделен случай, въз основа на преценката на ангажирания по съответното дело доказателствен материал. Или, както изрично е възприето и в решение № 252 от 05.02.2015 год., по т.д.№ 3320/ 2012 год. на І т.о. на ВКС правнозначим при прилагането чл.51, ал.2 ЗЗД е фактът на знание на пострадалия за употреба на алкохол от страна на водача на МПС, чийто спътник е същият. Управлението на моторно превозно средство след употреба на алкохол е обстоятелство, повишаващо риска от настъпване на пътно- транспортно произшествие и на вредоносен резултат, който риск пострадалият лекомислено е поел. Именно с това си рисково поведение в разглежданата хипотеза увреденият допринася за настъпване на вредата за себе си по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД, в случай, че възникне пътен инцидент, обусловен от употребата на алкохол от водача. Правновалидното знание на пострадалия/ изключая малолетни, запретени и пр./ подлежи на установяване в съдебното производство с всички допустими от закона доказателствени средства, като не подлежи на доказване вида и количеството употребен от водача алкохол.
В този см. разликата в крайния правен резултат, постановен с цитираните от касаторите съдебни актове на ВКС, произтича не само от твърдяното по всяко дело конкретно съпричиняване от страна на пострадалия1, но и от различния доказателствен материал по делата. Липсва, обаче, каквото и да било противоречие в задължителната практика на касационната инстанция както относно значението на знанието на пострадалия, че водачът управлява моторното превозно средство в което същият пътува под въздействие на алкохол, както и относно тежестта на доказването му при направено възражение за съпричиняване по чл.51, ал.1 ЗЗД.
С тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил, обсъждайки подробно събраните по делото доказателства относно знанието на пострадалия Н. за поетия от водача на процесното мпс алкохол, поради което критерият за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е недоказан.
Неоснователно по отношение на останалите правни въпроси е поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
С формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК практика, обективирана в решения: №23 от 25.03.2014 год., по т.д.№ 1154/2013 год. на ІІ т.о., № 59 от 29.04.2011 год., по т.д.№ 635/2010 год. на ІІ т.о., № 83 от 6.07.2009 год., по т.д.№ 795/2008 год. на ІІ т.о., № 1 от 26.03.2011 год., по т.д.№ 299/2011 год. на ІІ т.о. е даден отговор на останалите поставени от касаторите правни въпроси . Според същата, независимо функционално обусловената отговорност на застрахователя от отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие, при определяне на дължимото застрахователно обезщетение следва да се отчитат в пълна степен както критериите указани в ППВС № 4/68 год., така и конкретните икономически условия – ориентир за размерите на обезщетенията, наред със съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент.
Обстоятелството, че въззивният съд е определил дължимото, като размер, на всеки един от ищците обезщетение въз основа на тези указани в задължителна съдебна практика критерии, изключва да е налице соченото основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – неприложимо при наличие на задължителна съдебна практика, която няма обществена и правна необходимост да бъде изоставена. Само за прецизност на следва да се отбележи, че само по себе си създаването на задължителната съдебна практика, изразена в ППВС № 4/68 год. при обществено –икономически условия, различни от тези, при които процесното ПТП е настъпило и е определено обезщетението за обезвреда на пострадалите, не изключва актуалността на същата, предвид липсата на промяна в критерия, по които се възмездяват неимуществените вреди. Отделен в тази вр. е въпросът, че именно чрез поставените по чл.290 и сл. ГПК решения, посочени и по- горе постановките в ППВС № 4/68 год. са доразвити, с оглед на съвременните обществени условия.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 300 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2020 от 17. 12. 2012 год., постановено по в.гр.д.№ 2310/2012 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА Г. Й. Н., Е. С. А. и А. С., всички от [населено място] да заплатят общо на ЗК [фирма], [населено място] сумата 300 лева/ триста лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕИНЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: