О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 64
София, 13.02. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ……………………………….. и с участието на прокурора…………..……………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1859 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по ”Касационна жалба и молба за преюдициално запитване” с вх. № 11094/21.VІ.2017 г. на „ЧЕЗ Разпределение България” АД-София, подадена против решение № 1118 на Софийския апелативен съд, ТК, 5-и с-в, от 15 май 2017 г., постановено по т. д. № 2283/2016 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 561/25.ІІІ.2016 г. на СГС, ТК, с-в VІ-14, по т. д. № 5784/2015 г. С последното търговецът настоящ касатор е бил осъден – на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД – да заплати на „Солар-три” ООД-София сума в общ размер от 491 104.06 лв., представляваща цена за достъп до електроразпределителната мрежа, заплатена по 10 данъчни фактури в периода от 30.ІХ.2012 г. до 30.VІ.2013 г. въз основа на отпаднало основание – отмененото решение № Ц-33/14.ІХ.2012 г. на бившата ДКЕВР /сега „КЕВР”/ в частта му по Раздел ІІІ, т. 12 и ведно със законната лихва върху горепосочената главница, считано от завеждане на делото (14.ІХ.2015 г.) и до окончателното изплащане на това задължение.
Оплакванията на касатора „ЧЕЗ Разпределение България” АД-София са както за недопустимост, така и за неправилност на атакуваното въззивно решение: предвид неговата необоснованост и постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 6 ГПК/. Поради това дружеството касатор претендира за неговото обезсилване, респ. – за касирането му, както и да бъде постановен съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който предявените срещу този търговец от ищцовото „Солар-три” ООД два осъдителни иска с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД и съответно – по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да бъдели отхвърлени изцяло, а като резултат от това да бъдат присъдени в полза на касатора и всички направени от него разноски по водене на делото.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата търговецът неин подател обосновава приложно поле на касационното обжалване освен с твърдението си за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК /във вр. чл. 6 ГПК/, още и с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора САС се е произнесъл по следните 25 правни въпроса:
1./ „Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета към актовете на ДКЕВР по чл. 36а, ал. 2 от ЗЕ за определяне на цената за достъп на производителите на електроенергия от възобновяеми енергийни източници /ВЕИ/ до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Република България?”;
2./ „Следва ли чл. 16, § 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 г. за насърчаване използването на енергия от ВЕИ и за изменение и впоследствие – за отмяна, на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата Директива?”;
3./ „Допустимо ли е при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който да допуска изрично приложението на чл. 16, § 4 на директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на съвета на територията на Република България, подобен правен резултат да се постига с индивидуален административен акт /ИАА/ на ДКЕВР или при отсъствието на такъв ИАА?”
4./ „Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страните са получили неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правото си на ефективни правни средства?”;
5./ Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание?”
6./ „Допустимо ли е съдът да се позовава на казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на състави от неговите гражданска и търговска колегии по реда на чл. 290 ГПК, по въпроси, стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е било допуснато касационно производство по реда на чл. 288 ГПК?”;
7./ „Допустимо ли е да се формира задължително тълкуване по въпрос, който е различен от темпоралното действие на отмяната на ИАА”?”;
8./ „Задължително ли е за съда тълкуването на цитираните съдебни решения, относимо към приложение на чл. 195 АПК по аргумент за противното към процесните правоотношения?”;
9./ „Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение на правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на ИАА, което се явява законно изпълнително основание по смисъла на чл. 268 АПК?”;
10./ „Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47, ал. 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретно дело от Върховния касационен съд, имащ значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет без да се отчита правото на ЕС, и по-специално разпоредбата на чл. 16, § 3 от Директива 2009/28/ЕО, правото на собственост по чл. 17 от Хартата на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?”;
11./ „Допуска ли Общностното право, и по-специално принципът на ефективност, съществуването на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на същото в областта на производството на електрическа енергия от ВЕИ и достъпа на такава енергия до разпределителната мрежа?”;
12./ „Следва ли чл. 17, ал. 1 от Хартата за основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с ИАА с допуснато предварително изпълнение, и този ИАА впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?”;
13./ „Определената от административен орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителната мрежа” за производителите на електроенергия от ВЕИ ограничава ли страните по договора за мрежова услуга да уговорят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена, както и кое е императивното правило на закона, което постановява, че конкретният размер на цената на услугата за достъп, предоставяна по силата на сключения договор, се определя винаги въз основа на административен акт – решение на КЕВР /преди ДКЕВР/, поради което в случая волята на страните за свободно определяне и договаряне на цената на същата е заместена по силата на закона от решението на административния орган за нейния размер?”;
14./ „Може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електропреносната или електроразпределителната мрежа да има и друг, недоговорен източни /сложен фактически състав от договор и нещо друго или само смесен сложен фактически състав/ и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход?”;
15./ „Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договора и, ако се отличава, коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотеза, диспозиция и правни последици?”;
16./ „Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието?”;
17./ „Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона по отношение на невлязъл в сила ИАА, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила спрямо сключените при неговото действие сделки?”;
18./ „Следва ли правото на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на ИАА, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващо се в придобити на законно основание цени за достъп до електроразпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?”;
19./ „Представлява ли допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила ИАА, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?”;
20./ „Отпадането на съществен елемент от договора за предоставяне на мрежова услуга поради отмяна с обратна сила на административния акт, който го определя, има ли правното действие на акт, равнозначен на унищожаване или разваляне на договора или то е само такова на незавършен фактически състав на договора?”;
21./ „Допустимо ли е съдът, при обосноваване на своите прави изводи, да не посочи приложимата материалноправна норма, от чиито диспозитив извежда релевантните за спора факти?”;
22./ „Допустимо ли е съдът да не изпълни задълженията си да изложи собствени мотиви по всички възражения, аргументи и доводи на страните във въззивната инстанция, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите им, относими към правния спор?”;
23./ „Допустимо ли е съдът да откаже изрично да разгледа и обсъди доводите на страните на основание наличие на задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателният правен извод?”;
24./ „Допустимо ли е съдът да откаже да се съобрази с качеството на субекта /търговец/ и така да откаже да приложи правилата на втория квалифициращ търговската сделка критерий по чл. 286, алинеи 2 и 3 от ТЗ, а също и допустимо ли е, при какви условия и предпоставки, съдът, вкл. без възражение от страната, да откаже да признае правното действие на обвързваща го презумпция /презумпции/, каквато е тази по чл. 286 от ТЗ?”;
25./ „Допустимо ли е съдът да откаже да приложи обвързващата го презумпция на чл. 292 от ТЗ, когато между търговци, които се намират в трайни отношения помежду си, направеното търговско предложение за заплащане чрез специфициране на вида и цената на услугата в установен от закона данъчен документ – данъчна фактура с основание и размер на дължимото плащане, не бъде отхвърлено веднага, а задължително надлежно и своевременно изплатено?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „Солар-Три” ООД-София писмено е възразило чрез двамата свои процесуални представители по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивното решение, претендирайки за потвърждаването му. Във връзка с особеното искане на касатора за спиране на делото и за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл. 631 ГПК, ответникът по касация инвокира доводи, че доколкото тезата в жалбата е била за накърняване на базисни принципи на договорната отговорност, защитени от Хартата на основните права на ЕС, като право на предвидимост и сигурност при пълно и точно изпълнение на договорите, стабилност на нормативната среда и закрила на оправданите правни очаквания, вкл. принципът на липса на безвиновна отговорност и недопустимост на отнемане на имуществото, компенсирало реално направени за предоставяне на услугата разходи, то Правото на ЕС, така както е било релевирано, не е приложимо, защото функцията на Съда на Европейския съюз в производството по преюдициални заключения е даване на тълкуване на Правото на ЕС или произнасяне по неговата валидност, а не да прилага това право към фактите и обстоятелствата на конкретния спор пред националния съд, след като прилагането на общностното право към тях е поверено на последния.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на „ЧЕЗ Разпределение България” АД-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
При условията на чл. 230, ал. 3 ГПК /във вр. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК/ ще следва да бъде възобновено спряното с определение № 73/13.ІІІ.2018 г. по настоящето дело касационно производство по чл. 288 ГПК, след като от 4.Х.2018 г. датира произнасяне на ОСГТК на ВКС с тълкувателно решение по тълк. дело № 7/2017 г.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:
По твърдението на касатора по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за вероятна недопустимост атакуваното въззивно решение:
То е въведено с довод, че договорната отговорност изключва отговорността за неоснователно обогатяване „по определение”, а оттам – че липсвала процесуална легитимация за водене на кондикционен осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД, понеже възникналият спор между „ЧЕЗ Разпределение България” АД и „Солар-три” ООД бил досежно изпълнението на действащ договор за достъп до електроразпределителната мрежа, „приложим към който може да бъде само иск по чл. 79 ЗЗД”.
В процесния случай предметът на спора е бил съсредоточен върху това дали заплатената от ответното по касация софийско търговско д-во на оператора /настоящ касатор/ сума в размер на 491 104.06 лв. подлежи на връщане – като получена от последния на отпаднало основание /чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД/. Процесната сума е била формирана по 10 бр. данъчни фактури, издадени в периода 30.ІХ.2012 г.- 30.VІ.2013 г., представлявайки парична престация по сключен между страните по делото договор за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници. Конкретният спорен компонент от въпросната престация е т.нар. „цена за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа”, като подлежаща на определяне от тогавашната Държавна агенция за енергийно и водно регулиране /ДКЕВР, а сега само КЕВР – изм. ДВ, бр. 17 от 6 март 2015 г./. За процесния период с продължителност 10 месеца съсп свое решение № Ц-33/1.ІХ.2012 г. ДКЕВР е определила временни цени за достъп и съобразно т тях е било извършено плащането от страна на софийското „Солар-три” ООД към търговеца настоящ касатор, формиращо претендираната в процеса сума. Като индивидуален административен акт горепосоченото решение на ДКЕВР е било обжалвано по административен ред и така, с решение № 4659/3.ІV.2013 г. на Върховния административен съд, постановено по адм. дело № 13239/2012 г., потвърдено впоследствие с решение № 6086/2013 г. на 5-чл. с-в на ВАС, то е било отменено.
Както бе вече посочено по-горе, низовите съдилища са приели, че кондикционният осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД на софийското „Солар-трви” ООД срещу търговеца настоящ касатор е основателен, позовавайки се на създадената по реда на чл. 290 ГПК константна практика на ВКС, чиито решаващи мотиви са били основани върху разбирането, че размерът на възнаграждението по такъв вид двустранни договори е винаги предмет на изключителната регулационна дейност на държавата /в лицето на ДКЕВР/, т.е. въпросът за неговия конкретен размер не е относим към принципа на договорната свобода страните, прогласен в разпоредбата на чл. 9 ЗЗД. С издаването на решение № Ц-33/14.ІХ.2012 г. , с което ДКЕВР е определила, считано от 18.ІХ.с.г., временни цени за достъп до преносните и разпределителните мрежи за производители на ел. енергия от възобновяеми енергийни източници е бил завършен смесения фактически състав с гражданскоправни последици, пораждащ задължението на тази категория правни субекти да заплащат на електропреносните или на електроразпределителните дружества възнаграждение за осигурения достъп до поддържаните от тях мрежи. Ето защо именно отмяната по реда на АПК на индивидуалния административен акт, обективиран в горепосоченото решение на ДКЕВР, предпоставя задължение за връщане на формираните въз основа на него и заплатени от производителите съответно на операторите на ел. разпределителни мрежи временни цени за достъп: като получени от последните на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД.
По релевираните от касатора предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че релевантният въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/ трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод за отсъствие на главното основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като преобладаващата част от релевираните в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата правни въпроси, а именно 16, са с изцяло хипотетичен характер (тези с №№ 1, 2, 3, 5, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 17, 18, 19, и 20), докато останалите 9 правни въпроса се отнасят до правилността на атакуваното въззивно решение: тези с №№ 4, 6, 7, 16, 21, 22, 23, 24, и 25. Поради това безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от допълнителните предпоставки по т.т. 1-3 на същия законов текст. Напротив, категорично може да се констатира, че с множество, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на състави от двете отделения на ТК на ВКС е било прието,у че отмяната по реда на АПКна индивидуален адм. акт, какъвто по дефиниция е въпросното решение № Ц-33/14.ІХ.2012 г. на ДКЕВР по определяна на временни цени за достъп до ел. разпределителна мрежа, предпоставя задължение за връщане на формираните въз основа на същото и заплатени от производителите на ел.енергия от възобновяеми енергийни източници на операторите на ел. разпределителни мрежи временни цени за такъв достъп: като получени от последните на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД. По въпроса за правните последици от отмяната на индивидуалния адм. акт, с който се определят временни цени за достъп до ел. разпределителната мрежа – отпада ли с обратна сила основанието на задължението за плащане на такава цена и поражда ли се задължение за връщането й на отпаднало основание има създадена по реда на чл. 290 ГПК трайна практика на ВКС, обективирана в актове на състави от неговата търговска колегия, както следва: Решение № 28/28.ІV.2016 г. на ІІ-ро т.о. по т.д. № 353/2015 г.; Решение № 104/27.VІ.2016 г. на ІІ-ро т.о. по т.д. № 1610/2015 г.; Решение № 126/16.VІІІ.2016 г. на І-во т.о. по т. д. № 1592/2015 г.; Решение № 12/31.І.2017 г. на ІІ-ро т.о. по т.д. № 2297/2015 г.; Решение № 220/23.І.2017 г. на І-во т.о. по т.д. № 3486/2015 г. и Решение № 224/21.ІІ.2017 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 2654/2015 г. Във всички тях по въпроса за темпоралното действие на постановеното от ВАС влязло в сила решение за отмяната на решение № Ц-33/14.ІХ.2012 г. на ДКЕВР е било прието, че конститутивното действие на отменителното съдебно решение настъпва с обратна сила; действа от момента на издаване на индивидуалния административен акт; с обратна сила отпада основанието за дължимост на паричната престация, което обуславя основателността на кондикционния иск осъдителен иск с правно основание по чл.55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД.
Следователно Върховният касационен съд вече трайно и безпротиворечиво се е произнасял по съществото на такива искове, приемайки, че те са допустими.
В горецитираните решения на състави от двете отделения на ТК на ВКС е даден ясен отговор на въпросите кое е основанието за уважаване на иска за неоснователно обогатяване /разместването на имуществени блага/ и кога е отпаднало основанието за плащане на цената, както и за значението на допуснатото предварително изпълнение на въпросното решение № Ц-33/14.ІХ.2012 г. на ДКЕВР. Съставите от ТК на ВКС са дали отрицателен отговор на питането дали размерът на цената на услугата „достъп до електроразпределителната мрежа” за производители на електроенергия от ВЕИ, различен от определяният такъв от страна на ДКЕВР, подлежи на договаряне между страните по самия договор за достъпа. Както ВКС многократно е посочвал, при наличие на негова трайна практика по въпросите, предмет на произнасяне от въззивната инстанция, по които се иска допускане на обжалването, приложното поле на допълнителните предпоставки по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, на които се позовава касаторът и в процесния случай, логически е изключено. Отделно от това след влизането в сила на ЗИДГПК (Обн. ДВ, бр. 86 от 27.Х.2017 г.) първата от тези две точки на чл. 280, ал. 1 е с напълно променено съдържание: релевантният за изхода на конкретното дело правен въпрос трябва да е бил „решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз”.
В заключение, при базисна констатация за липса на противоречива практика на съставите от ТК на Върховния касационен съд, така както впрочем и на съставите от ГК на същия, неговото Общо събрание на гражданска и търговска колегия, със свое ТР № 7/4.Х.2018 г., постановено по тълк. дело № 7/2017 г. е отклонило предложението на председателя на Висшия адвокатски съвет за приемане на тълкувателно решение по следните въпроси:
1. Представлява ли индивидуалният административен акт на ДКЕВР /решение/, постановено на основание чл. 32, ал. 4-във вр. с чл. 30, ал. 1, т. 13 от ЗЕ, с който се определят пределни цени на мрежовите услуги по договорите за достъп до електроразпределителната мрежа:
а/ самостоятелно
~ аа/ основание за плащане като индивидуален адм. акт /ИАА/ с преки гражданскоправни последици или
~ бб/ самостоятелно основание за плащане на ежемесечно парично задължение за осигурен достъп до ел. разпределителната мрежа по смисъла на чл. 55, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД;
б/ съществен елемент от договор за доставка на ежемесечна услуга – достъп до ел. разпределителната мрежа, представляващ източник на облигационно правоотношение и на субективно задължение за плащане на договорна цена и какво е правното значение на отпадането с обратна сила на административния акт като евентуален такъв елемент;
в/ елемент от сложен смесен фактически състав /двуелементен СлСмФС/ като единен източник на облигационни права и задължения, включващ договор за доставка на услугата „достъп до мрежови услуги” /гражданскоправен елемент/ и ИАА по определяне на пределна цена /административен елемент/ и какво е правното значение на отпадането с обратна сила на единия от елементите /административният/ върху:
~ аа/ валидността, съдържанието и действието на другия елемент /договора/;
~ бб/ изпълнените задължения от съдържанието на договора и
~ вв/ погасените поради изпълнение правоотношения?
г/ условие /какво/ за сключване на договор за доставка на услугата „достъп до мрежови услуги” и какво е правното значение на отпадането с обратна сила на това условие за съществуването, валидността и съдържанието на сключените и изпълнени договори при наличието на това условие?
2. Представляват ли сделките по чл. 84, ал. 2 от ЗЕ, сключени при отсъствие на определени по реда на чл. 32 от ЗЕ цени или в отклонение от утвърдените с ИАА пределни цени:
а/ нищожни сделки поради противоречие със закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД или на друго основание /какво/, ако са сключени при:
~ аа/ цени, по-ниски или равни на определените пределни цени;
~ бб/ цени, по-високи от определените пределни цени и
~ вв/ свободно избрани от страните цени, без наличие на определена по реда на ЗЕ пределна цена /поради бездействие или нищожност на ИАА/;
б/ частично нищожни по отношение на уговорката за цена сделки, чиито елемент от същественото съдържание може да се замести от
~ аа/ ИАА за определяне на пределна цена или
~ бб/ от определената с ИАА пределна цена;
в/ сделки при незавършен фактически състав;
3. Има ли преобразуващо действие отмяната на допуснат до предварително изпълнение ИАА, изразяващо се в преуреждане с обратна сила на валидността, законосъобразността и правните последици на:
а/ правните действия и дължими престации, осъществени в периода на предварителното му изпълнение, ако му се признава качеството на самостоятелен източник на гражданскоправни последици /непосредствен източник на задължение за плащане/;
б/ правомерно възникналите и погасили се поради изпълнение облигационни отношения в периода на предварителното му изпълнение;
в/ основанието на възникналите и погасени поради изпълнение граждански правоотношения в периода на предварителното изпълнение;
г/ основанието за извършените престации в хода на предварителното изпълнение и осъществяване на същите граждански правоотношения и
д/ по отношение на договорите с периодично или продължително изпълнение, заварени от акта на отмяна?
4. Търговска или гражданска сделка е договорът за доставка на мрежови услуги, сключен на основание чл. 104 от ЗЕ? Приложими ли са към него правилата на търговските сделки по чл. 286-301 от ТЗ и в частност тези на чл. 292 и чл. 301 от ТЗ? Представляват ли договорите за мрежови услуги договори с продължително или периодично изпълнение и дължи ли се връщане на даденото по тях при отпадане на основанието, ако са договори за периодично изпълнение?
5. Разполага ли с процесуална легитимация за предявяване на иск за връщане на дадено на отпаднало договорно основание /чл. 55, ал. 1, хипотеза 3-та от ЗЗД/ лице, което към момента на предявяване на иска е обвързано от действието на договора, основание за престацията /даването, чието връщане се претендира/? Прилагат ли се правилата на т. 1 от ППВС на РБ № 1/1979 г. към договорите по чл. 104 от ЗЕ, които не са прекратени към момента на предявяване на иска с правно основание по чл. 55, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД?
6. Допустимо ли е съгласно чл. 16, § 3от директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до ел.разпределителната мрежа, в случай, че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата Директива?
7. Платената цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата, при която цената за достъп е определена от ДКЕВР /сега КЕВР/ с ИАА с допуснато предварително изпълнение, и този ИАА впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение, представлява ли законно придобит доход по чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета?
8. Допускат ли принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания отмяната на ИАА, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до ел. разпределителната система, автоматично да води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?
9. Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила ИАА, с който се определят временни пределни цени за достъп до ел. разпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на ел. разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?
По твърдението на касатора за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение /чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК/:
Това твърдение се основава на предположението, че „вероятно законодателят разбира неправилност на акта /по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК/, която се явява явна, ненуждаеща се от доказване, несъмнена и безспорна”. Така в процесния случай очевидната неправилност била резултат „на необосновани фактически изводи, неизпълнено задължение за приложение на императивна правна норма и съществени процесуални нарушения, които са осуетили изясняването на фактическата страна на спора”.
Тези представи на касатора за очевидната неправилност – като специално основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК /наред с вероятната нищожност и вероятната недопустимост/ на съответния съдебен акт/ за допускане на атакуваното въззивно решение до касационен контрол – „независимо от предпоставките по ал. 1 на чл. 280 ГПК”, не могат да бъдат споделени.
За да е налице очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение като предпоставка за допускането му до касация, е необходимо преди всичко неправилността да е съществена до такава степен, че тя да може да бъде констатирана от ВКС от пръв поглед („prima facie”) – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществена нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от проявата на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Но доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „cоntra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма