О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№64
гр. София, 23.03. 2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1345/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Д. В., „ЕБГ“ ЕООД, „Евробургер“ ЕООД, „Еуроброкерсгруп“ ЕООД и „Хотел Елит П.“ ЕООД – всички със съдебен адрес в [населено място], чрез пълномощник адв. Е. И., срещу въззивно решение № 14 от 08.01.2019 г., постановено по в. т. д. № 604/2018 г. на Апелативен съд- П.. С посоченото решение, след частична отмяна на решение № 495 от 25.10.2017 г. по т. д. № 730/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, е признато за установено по предявен от „Банка П. България“ АД установителен иск по чл.422 ГПК съществуването на вземане солидарно към ответниците Н. Д. В., „ЕБГ“ ЕООД, „Евробургер“ ЕООД, „Еуроброкерсгруп“ ЕООД и „Хотел Елит П.“ ЕООД за разликата над сумата 15 682.58 евро до сумата 19 950.26 евро – падежирала главница за периода от 30.12.2013 г. до 30.07.2016 г., ведно със законната лихва от 04.08.2016 г. до окончателното плащане, за разликата над сумата 85 549.10 евро до сумата 92 729.05 евро – възнаградителна лихва за периода от 30.12.2013 г. до 30.07.2016 г., за разликата над сумата 2 140.41 евро до сумата 4 907.01 евро – месечни такси за управление за периода от 30.09.2015 г. до 30.07.2016 г., които суми са дължими по договор за жилищен кредит № 880/R/2008 от 22.04.2008 г. и анекси към него, предмет на издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 10947/2016 г. на Районен съд – Пловдив, и на банката – ищец са присъдени разноски за заповедното и за исковото производство, съразмерно на уважената във въззивното производство част от иска.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Касаторите поддържат, че необосновано и в нарушение на материалния закон въззивният съд е признал за съществуващи вземания на банката – ищец, формирани чрез неразрешено по законодателен път олихвяване на изтекли лихви и капитализирането им като част от дължима главница по кредита. Навеждат оплаквания, че уговорката на страните за капитализация на изтекли лихви, постигната с анексите към договора за кредит, е нищожна поради противоречие със закона – чл.10, ал.3 ЗЗД, поради което не е породила правни последици. Излагат и доводи, че обективираните в анексите съглашения за увеличаване на главницата по кредита с прибавяне на изтекли лихви и за нов по-висок размер на дължимата възнаградителна лихва са основани на неравноправни и нищожни по смисъла на чл.146 ЗЗП клаузи в договора за кредит, което обуславя нищожност на самите анекси съгласно чл.366 ЗЗД.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с всички възможни основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване е посочена и очевидна неправилност на въззивното решение – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Банка П. България” АД със седалище в [населено място], който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
След подаване на отговора по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касация „Банка П. България” АД е заличено от търговския регистър (вписване от 12.11.2019 г.) поради вливане в „Ю. България” АД. Предвид настъпилото универсално правоприемство, производството пред Върховния касационен съд следва да продължи с участието на правоприемника „Ю. България” АД.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото, намира следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Производството по в. т. д. № 604/2018 г. е образувано пред Апелативен съд – П. по повод подадени въззивни жалби срещу решение на Окръжен съд – Пловдив, постановено по т. д. № 730/2016 г. С въззивната жалба на ищеца в първоинстанционното производство „Банка П. България” АД е обжалвана частта от решението, с която е отхвърлен предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск за съществуване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, солидарно към ответниците Н. Д. В. (кредитополучател), „ЕБГ“ ЕООД, „Евробургер” ЕООД, „Еуроброкерсгруп” ЕООД и „Хотел Елит П.” ЕООД (солидарни длъжници) за разликите над сумите 15 682.58 евро, 85 549.10 евро, 2 140.41 евро и 4 804.54 евро до сумите 19 950.26 евро, 92 729.05 евро, 2 953.54 евро и 4 907.01 евро, представляващи съответно падежирала главница, възнаградителни лихви, наказателни лихви и месечни такси за управление по договор за жилищен кредит № 88/R/2008 от 22.04.2008 г. и анекси № 3/06.06.2012 г. и № 7/10.06.2013 г. С подадената от ответниците въззивна жалба е обжалвана частта от първоинстанционното решение, с която по реда на чл.422 ГПК е признато, че те дължат солидарно на банката – ищец възнаградителна лихва по кредита в размер на 85 549.10 евро за периода 30.12.2013 г. – 30.07.2016 г.
По повод на подадените въззивни жалби е постановено решението, предмет на обжалване с подадената в настоящото производство касационна жалба, с което Апелативен съд – П. е отменил първоинстанционното решение в обжалваната от „Банка П. България” АД част и е признал за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че ответниците дължат солидарно на банката – ищец разликата над сумата 15 682.58 евро до сумата 19 950.26 евро, представляваща падежирала главница за периода от 30.12.2013 г. до 30.07.2016 г., ведно със законната лихва от 04.08.2016 г. до окончателното плащане, разликата над сумата 85 549.10 евро до сумата 92 729.05 евро – възнаградителна лихва за периода от 30.12.2013 г. до 30.07.2016 г., и разликата над сумата 2 140.41 евро до сумата 2 953.54 евро – наказателна лихва за периода от 30.12.2013 г. до 30.07.2016 г., и разликата над сумата 4 804.54 евро до сумата 4 907.01 евро – месечни такси за управление за периода от 30.09.2015 г. до 30.07.2016 г. В мотивите към решението въззивният съд е формирал извод за неоснователност на подадената от ответниците въззивна жалба, но не е постановил диспозитив за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта, с която е признато за съществуващо вземането на банката за възнаградителни лихви по кредита в размер на 85 549.10 евро.
В касационната жалба ответниците са посочили, че обжалват въззивното решение със съдържанието, отразено в диспозитива, т. е. решението, с което е отменено първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част и е уважен изцяло искът по чл.422, ал.1 ГПК, развили са оплаквания за неговата неправилност и са формулирали искане за отмяната му. Същевременно в жалбата са наведени и доводи за нищожност на постигнатите с анексите към договора за кредит съглашения за промяна на лихвения процент, вследствие на които е формирано оспореното с въззивната жалба на ответниците вземане за възнаградителна лихва в размер на 85 549.10 евро, респ. направени са оплаквания за неправилно уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК по отношение на вземането за лихви. Касационната инстанция дължи произнасяне по въведените с касационната жалба оплаквания и доводи, но дори да прецени същите като основателни, не би могла да пререши спора за възнаградителните лихви, тъй като обжалваното решение не съдържа диспозитив по отношение дължимостта на сумата 85 549.10 евро.
Несъответствието между мотивите към обжалваното решение, в което въззивният съд е формирал изводи за неоснователност на въззивната жалба на ответниците срещу частта от първоинстанционното решение, с която е уважен искът по чл.422, ал.1 ГПК за сумата 85 549.10 евро, и доспозитива на решението, в който няма произнасяне по иска за съществуване на вземането за възнаградителни лихви в размер на сумата 85 549.10 евро, съставлява очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 ГПК. Поради изложеното делото следва да бъде изпратено на Апелативен съд – П. за отстраняване на констатираната грешка по реда на чл.247 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ИЗПРАЩА т. д. № 1345/2019 г. по описа на ВКС, Търговска колегия, на Апелативен съд – П. за провеждане на производство по чл.247 ГПК за отстраняване на очевидна фактическа грешка в постановеното по в. т. д. № 604/2018 г. решение № 14 от 08.01.2019 г., съобразно мотивите към настоящото определение.
След приключване на производството по чл.247 ГПК делото да се върне на Върховния касационен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по касационната жалба срещу решението по в. т. д. № 604/2018 г. на Апелативен съд – П..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ