О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 64
С., 27.01.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. Ю.
Д. С.
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. С.
гр. дело № 3774/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“ У. – [населено място], подадена чрез главен юрисконсулт Д. М., срещу въззивно решение №4215 от 25.05.2016 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 10384/2015 г., с което е потвърдено изцяло решение № II-58-45 от 08.07.2015г., постановено по гр.д.№1494/2015г. на Софийски районен съд, 58 състав. С първоинстанционното решение е признато за незаконно уволнението на П. С. П. от [населено място] и е отменена заповед № 367 от 20.11.2014г., издадена от директора на У. – С. към ДП „Н.“ за прекратяване на трудовото правоотношение между страните, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението му длъжност – „ръководител движение“, осъден е ответникът да заплати сумата от 6345.60 лева, представляваща обезщетение за претърпени от П. имуществени вреди за времето, през което е останал без работа поради незаконното уволнение, а именно за периода от 21.11.2014г. до 21.05.2015г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.01.2015г. до окончателното й изплащане и са присъдени в полза на ищеца съдебно-деловодни разноски за двете инстанции, както и в полза на съда следващите се държавни такси.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, както и за нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.
В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице всички основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК по поставените от него въпроси, а именно: 1/ Специфични ли са познанията в процесния случай и в кой случай се допуска съдебно-техническа експертиза?; 2/ Какъв е методът за установяване и дали ищецът е изпълнител техническите и технологични правила, както за съобразяване на тежестта на извършеното нарушение с наложеното наказание?; 3/ Нужно ли е назначаването на съдебно – техническа експертиза в конкретния казус?; 4/Налице ли е противоречива практика относно прилагане на чл. 229 ГПК при положение, че в подобен случай за друг съд самото образуване на досъдебно производство е основание за спиране на производствата пред гражданския съд, а в настоящия случай не е основание за спиране?; 5/ Липсва ли наказателно производство при наличие на образувани 5 наказателни общ характер дела спрямо ищеца в настоящото производство?; 6/ Следва ли в подобен случай да се вземе предвид наказателното производство или не?; 7/Допустим ли е искът срещу работодателя при наличие на наказателно преследване срещу ищеца, поради което на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК съдът е следвало да спре производството? 8/ Следва ли да се съобразят и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя?
Ответната по жалбата страна П. С. П. от [населено място] чрез адв. К. М. взема становище, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Производството пред първоинстанционния съд е започнало по искова молба на П. С. П. от [населено място], с която са предявени обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ против Управление на движението на влаковете и гаровата дейност – [населено място] към ДП „Национална компания железопътна инфраструктура“ със седалище в [населено място], за признаване на уволнението, наложено на ищеца със заповед № 367 от 20.11.2014г. за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност – „ръководител движение“ I А категория в жп гара В. към регионален център В., както и за осъждането на ответника на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на сумата в размер на 6345.60 лева, представляваща обезщетение за оставането на ищеца без работа поради незаконното уволнение за периода от 24.11.2014г. до 21.05.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на постъпване на исковата молба до окончателното й изплащане.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ, въззивният съд е приел, че извършеното от работодателя уволнение е незаконно поради недоказаност на вмененото на ищеца дисциплинарно нарушение. По делото е счел за установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът П. П. е заемал при ответника длъжността „ръководител движение“ – I А категория в жп гара В. към районен център В. при У. С.. Със заповед № 367 от 20.11.2014г. на работодателя, издадена на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ трудовото правоотношение е прекратено поради налагане на дисциплинарно наказание – уволнение. Според заповедта, наказанието е наложено поради това, че на 09.10.2014г. ищецът като дежурен ръководител движение на гара В. не е съобщил на дежурната прелезопазачка на спирка О. – Й. Б. Р., за заминаването на влак № 10997 от В. към О. за С., поради което прелезопазачката не е спуснала бариерите на прелеза на спирка О. и в резултат на това в 14.05 часа, влакът, пресичайки прелеза на вдигнати бариери, е ударил автомобил Сеат, управляван от М. И., вследствие на което е загинал С. С. – пътувал в автомобила до водача. При тези фактически констатации и с оглед събраните гласни доказателства в съгласие с изводите на първоинстанционния съд е приел, че по делото не е установено по безспорен начин извършването от П. на визираното в заповедта нарушение – приел е, че не е доказано, че телефонограмата за заминаването на влак № 10997 в дневника за телефонограмите образец II – 76 на гара В. с прелеза на км. 5 + 375 /сп. О./ е оформена фиктивно, както и, че липсата на телефонограма в дневника на спирка О. не води до извод, че ищецът не е съобщил за заминаването му на прелезопазачката. С оглед извършения разпит на свидетели – очевидци, е счел за установено по несъмнен начин, че бариерите на прелеза са били спуснати при преминаването на влака. Като неоснователни е отхвърлил оплакванията на ответника досежно отказа на първоинстанционния съд да допусне съдебно-техническа експертиза по отношение на приложими за спора нормативни документи в областта на железопътния транспорт, тъй като за изясняването на поставените от последния първи и втори въпрос не са необходими специални знания, а третият не е бил спорен по делото. За ирелевантно е посочил обстоятелството дали гредите на ръчните бариери на прелеза към датата на процесното събитие са отговаряли на изискванията на съответната нормативна уредба, тъй като това обстоятелство не е било нито предмет на заповедта, нито е релевирано в исковата молба. По исканията на страната за спиране на производството по делото съгласно чл.229, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК е приел, че съгласно чл. 186 КТ дисциплинарната отговорност се осъществява независимо от наказателното производство. Посочил е, че при оспорване на наложеното дисциплинарно наказание следва да установи извършеното нарушение на трудовата дисциплина, независимо дали за същото деяние лицето е привлечено и към наказателна отговорност. По тези съображения въззивният съд е обосновал извод за незаконност на уволнението. С оглед изхода на делото по иска за признаване на уволнението за незаконно, въззивният съд е счел и обусловените от него искове за основателни, като е приел необходимите предпоставки за уважаването им за изпълнени – работникът да е останал без работа и трудовият договор да е за неопределено време или със срок, който да не е изтекъл към деня на заседанието, в което е приключило съдебното дирене (по иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ).
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Формулираният в приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първи въпрос в кой случай се допуска съдебно-техническа експертиза, касаторът основава на оплакванията си, че съдът в нарушение на процесуалните правила не е допуснал назначаването на исканата експертиза. С оглед тези твърдения е навел идентични питания във втория от поставените въпроси, а именно „Нужно ли е назначаването на съдебно-техническа експертиза в конкретния казус“. Така поставените въпроси не покриват изискванията за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като по естеството си са оплаквания за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения, които са основания по чл.281 ГПК и подлежат на преценка единствено ако касационното обжалване бъде допуснато. Въпреки това следва да се посочи, че в теорията и практиката не съществуват различия по тези въпроси, тъй като се приема, че експертиза се назначава за установяването на факти и обстоятелства, които са от значение за правния спор и за разкриването на които са необходими специални знания от областта на изкуството, науката или техниката. Предмет на изследване от вещото лице – експерт не могат да бъдат въпроси, свързани с приложението на правните норми, тъй като те спадат към правораздавателната компетентност на съда. От изложеното следва, че съдебно-техническа експертиза се назначава, когато за правилното решаване на делото е необходимо изясняването на фактически обстоятелства чрез използването на методи и специални знания от областта на техниката. В конкретния случай, въззивният съд е подложил на анализ описаното в заповедта за уволнение нарушение и посочените в нея приложими правила, уреждащи задълженията на ищеца по трудовото правоотношение, като е съобразил, че се касае за неспазването на Правила за движението на влаковете и маневрената работа в железопътния транспорт, които имат нормативен характер. Като процедирал по този начин съдът не е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС, нито се установява от касатора противоречивото решаване на въпроса от съдилищата или значението му за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Вторият от поставените въпроси в частта относно метода за установяване дали ищецът е изпълнил техническите и технологичните правила не е бил предмет на обсъждане от въззивния съдебен състав. Анализирано от двете съдебни инстанции е обстоятелството дали ищецът е съобщил за заминаването на влака на прелезопазачката, доколкото именно до този факт се свежда вмененото на служителя бездействие, съставляващо нарушение на трудовата дисциплина. Специфичните изисквания и процедура, в рамките на която се осъществява дължимото от ищеца поведение по заеманата от него длъжност „ръководител движение“ е предмет на нормативно уреждане от подзаконови правила. В този смисъл настъпването на визирания в заповедта за уволнение факт, състоящ се в несъобщаването за преминаващия влак, не е обусловено от природни, технически или други закономерности, предмет на специфично научно или техническо познание. Въпросът в частта му за съобразяване на тежестта на извършеното нарушение спрямо наложеното наказание също не изпълва общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съдът не е формирал извод, че наказанието „дисциплинарно уволнение“ е несъразмерно тежко спрямо нарушението на трудовата дисциплина и не е заменил по такива съображения наложеното наказание с някое от по-леките по чл. 188 КТ, а напротив – приел е, че дисциплинарно нарушение изобщо не е извършено. В тази хипотеза преценката за съразмерността на наказанието не може да се извърши, тъй като отсъства нарушение, спрямо което да се определи неговата тежест.
Третият от въпросите, формулирани от жалбоподателя, престъпно обстоятелство ли е причиняването на смърт по повод на служба съгласно повдигнатото обвинение на ищеца е свързано с оплакването на страната, че съдът неправилно е отказал спирането на производството по делото при условията на чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, въпреки образувани пет наказателни производства срещу ищеца за причиняване на смърт поради непредпазливост. С оглед тези оплаквания са повдигнатите от касатора въпроси от трети до седми в изложението, които се отнасят до приложението на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. Следва да се посочи, че въпросът дали причиняването на смърт по повод на служба е престъпно обстоятелство намира своя недвусмислен отговор в Наказателния кодекс, но в конкретния случай същият не е относим към преценката за това дали от ищеца е извършено вмененото му нарушение на трудовата дисциплина, а именно неспазване на изискването на чл. 347, ал. 1 от Правила за движението на влаковете и маневрената работа в железопътния транспорт. Поради това и визираният от заповедта за уволнение фактически състав на извършеното нарушение се различава от престъпния състав на причиняването на смърт по непредпазливост. В тази насока въззивният съд е изложил съображения, че съгласно чл. 186 КТ дисциплинарната отговорност се осъществява независимо от наказателната, като в производството по оспорване на наложеното дисциплинарно наказание следва да се установи извършеното нарушение на трудовата дисциплина. Това становище на съда не разкрива противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС. По отношение на законността на дисциплинарното уволнение, по настоящото дело е било необходимо да се установи дали действията, посочени в мотивите на работодателя, представляват нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на КТ и без значение за трудовия спор е дали едновременно с това се осъществява и престъпен фактически състав. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в определение № 323 от 20.05.2013 г. на ВКС по ч.гр.д. 2950/2013 г., III г.о., постановено по реда на чл.274 ал.3 т.1 от ГПК, в което се приема също, че спиране на основание чл.229 ал.1 т.4 от ГПК би било допустимо само, ако фактът на престъплението не може да бъде установен по реда на гражданския процес, а спорното право е обусловено от тези факти. Изложените съображения са относими и към въпроса за това дали е налице противоречива практика относно прилагането на чл. 229 ГПК, доколкото утвърденото в практика становище по поставените въпроси вече беше посочено, както и към въпросите за това липсва ли наказателно производство при наличие на образувани пет наказателни дела от общ характер спрямо ищеца и следва ли в подобен случай да се вземе предвид наказателното производство или не. Тези въпроси с оглед вложения в тях смисъл са идентични с вече обсъдения въпрос за приложението на чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК.
Последният от въпросите дали следва да се съобразят последиците от допуснатото нарушение и доколко те са повлияли върху дейността на работодателя също не може да бъде ценен като годно общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. При констатация на двете съдебни инстанции, че не е доказано осъществено нарушение на трудовата дисциплина, не е възможно да се пристъпи към анализ на последиците от това нарушение. Поради това съдът не е включил в предмета на обсъждане последиците от факт, който е приел за ненастъпил,
, и следователно формираният краен извод по делото не е обусловен от въздействието на процесното събитие върху дейността на работодателя.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Ответникът по касационната жалба е претендирал своевременно присъждане на разноски и с оглед изхода на дело такива му се следват, поради което същите следва да бъдат присъдени в поискания и установен по делото размер от 1500 лева.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4215 от 25.05.2016 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 10384/2015 г., с което е потвърдено изцяло решение № II-58-45 от 08.07.2015 г., постановено по гр.д. № 1494/2015 г. на Софийски районен съд, 58 състав.
ОСЪЖДА ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“ – У. С. да заплати на П. С. П. от [населено място] сумата от 1500 лева /хиляда и петстотин лева/ – разноски за платено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: