О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 64
София, 04.02.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на тридесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1924/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Н. Х. и А. Г. Ц. срещу решение №898 от 16.04.2018г., постановено по в.гр.д.№4470/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 10 с-в, с което е потвърдено решение от 12.02.2017г. по гр.д.№2389/2016г. на СГС, ГО, І-2 с-в, в частта му, с която са отхвърлени исковете за обезщетение за неимуществени вреди с правно основание чл.288, ал.1, т.2, б.”а” КЗ (отм.) против Гаранционен фонд, съответно на А. Ц. – за разликата над присъдените 85 000лв. до претендираните 200 000лв. и на Н. Х. – за разликата над присъдените 75 000лв. до претендираните 200 000лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и необосновано. Твърди се, че при определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение съдът не се е съобразил с всички установени по делото факти и не е взел предвид икономическата обстановка в страната и по конкретно лимитите на застрахователното покритие към датата на пътнотранспортното произшествие. Оспорва се извода на въззивния състав, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалата дъщеря на ищците като се излагат съображения, че от събраните по делото доказателства не се установява, че пострадалата е знаела, че виновният за ПТП водач е управлявал лекия автомобил с над допустимата концентрация на алкохол в кръвта. Същевременно в касационната жалба се поддържа, че приетото съпричиняване от 50% е в завишен размер, както и че неправилно въззивният състав се е позовал на мотивите на присъдата на наказателния съд, която не е задължителна за гражданския съд при преценката на основателността на възражението на ответника по чл.51, ал.2 ЗЗД. Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване на исковете в пълен размер и присъждане на направените по делото разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, без да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, се поддържа, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като е постановено в противоречие с практиката на ВКС относно определянето на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, резултат от причинена смърт, обективирана в решение №242/12.01.2017г. по т.д.№3319/2015г. на ВКС, ІІ т..о., както и в противоречие с практиката на ВКС относно намаляване на обезщетението по чл.5 ал.2 ЗЗД, обективирана в решение №171/10.10.2013г. по т.д.№629/2012г. на ВКС, ІІ т..о.,
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ответника Гаранционен фонд – [населено място], в който се излагат доводи, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил в обжалваните му от ищците части решение от 12.02.2017г., постановено по гр.д.№2389/2016г. на СГС, с което са отхвърлени исковете за обезщетение за неимуществени вреди с правно основание чл.288, ал.1, т.2, б.”а” КЗ (отм.) против Гаранционен фонд, съответно на А. Г. Ц. – за разликата над присъдените 85 000лв. до претендираните 200 000лв. и на Н. Н. Х. – за разликата над присъдените 75 000лв. до претендираните 200 000лв.
Въззивният състав е приел, че е ангажирана отговорността на ответника Гаранционен фонд за обезщетяване на причинените неимуществени вреди на ищеца А. Ц. – баща на починалата при ПТП Г. А. Г. и тези на ищцата Н. Х. – нейна майка. В решението е посочено, че с оглед липсата на жалба от ответника в осъдителна за него част, първоинстанционното решение е формирало сила на пресъдено нещо по фактите, които пораждат вземането на основание чл.288, ал.1, т.2, б.”а” КЗ (отм.), а именно, че: 1.) на 20.03.2014г. в [населено място] бърдо е станало пътно транспортно произшествие по вина на А. Б., който като водач на лек автомобил „Рено К.“ с ДК С 35 26 МР е нарушил правилата за движение по пътищата, движейки се с превишена скорост в населено място, при което на ляв завой е изгубил контрол над автомобила, вследствие на което се блъснал в крайпътен стълб от електропреносната мрежа; 2.) вследствие на получените от удара несъвместими с живота телесни увреждания, пътничката в автомобила Г. А. Г. е починала на място; 3.) механизмът на ПТП, както и причинно – следствената връзка между поведението на водача на автомобила и смъртта на пострадалата, са установени от заключението на авто – техническата експертиза; 4.) относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и вината на дееца, съдът е обвързан и от влязлата в сила на 06.10.2015г. присъда № 19/01.10.2014г. по н.о.х.д. №358/2014 г. на Окръжен съд – Враца, с която водачът на лекия автомобил Б. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“ във вр. с чл.342, ал.1 от НК; 5.) А. Б. е управлявал лекия автомобил след употреба на алкохол с 0.87 промила алкохол в кръвта и 5.) не е имало сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за катастрофиралия автомобил.
Въззивният състав е отразил, че при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди от деликт следва да се прилага принципа на справедливо обезщетяване съгласно чл.52 ЗЗД, основан на цялостна преценка на конкретните обективни обстоятелства, които съгласно ППВС № 4/23.12.1968г. в случаите на причиняването на смърт, са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, както и други обстоятелства, въз основа на оценката на които в конкретния случая следва да се определи и присъди обезщетение по справедливост. Съдът е посочил, че взима предвид конкретните измерения на търпените от ищците болки и страдания от смъртта на тяхната дъщеря, които са изяснени от показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели, от чиито показания се установява, че връзката между родителите и единствената им дъщеря е била изключително силна и че те изключително трудно преживяват своята загуба. В решението е отразено, че след смъртта на дъщеря му ищецът А. Ц., при когото след развода е живяла дъщеря му, се е затворил в себе си и не е искал да излиза от дома си и да се среща с приятели и познати, Изключително тежко е преживяла загубата на дъщеря й и ищцата Н. Х.. Прието е за установено, че двамата родители са преживели остра стресова реакция, без обаче да са развили психиатрично заболяване. Според съда, след отчитане на всички установени обстоятелства и факторите за определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД, справедливото обезщетение за неимуществените вреди на А. Ц. е в размер на 170 000лв., а за Н. Х. – в размер на 150 000лв.
Позовавайки се на постановките в т.7 от Тълк.решение №1/23.12.2015г. по т.д.№1/2014г. на ОСГТК на ВКС, въззивният състав е приел за основателно възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, поради това, че макар и да е знаела, че А. Б. управлява автомобила след употреба на алкохол, е поставила своето здраве и живот в риск, съгласявайки се да пътува с него. Посочил е, че по делото е установено, че в дома на А. Б. пострадалата първоначално е пила бира с него. След това на беседка извън селото, тя отново е пила бира с него. Апелативният състав е отразил, че по пътя за беседката Г. Г. е забелязала бързото шофиране на Б. като това е направило силно негативно впечатление на свидетелката В. В., която впоследствие е отказала да се качи в автомобила на Б.. Според съда съвкупната преценка на тези факти говори по недвусмислен начин за това, че Г. Г. е знаела, че А. Б. е бил с концентрация на алкохол над допустимата по закон, но въпреки това е игнорирала това обстоятелство и напълно съзнателно се е качила в автомобила, управляван от него. Приемайки, че по този начин пострадалата неоправдано е игнорирала риска от това да пътува в автомобил, управляван от водач с концентрация на алкохол над допустимата по закон, съдът е обосновал наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от наследодателката на ищците в размер на 50% , с какъвто процент на основание чл.51 ал.2 ЗЗД е намалил определеното обезщетение за неимуществените вреди за всеки един от ищците.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК липсва поставен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Твърдението на касатора, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, не замества изискването към него да формулира правен въпрос от значение за изхода на делото. Съгласно разясненията от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС липсата на правен въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Дори да се приеме, че в твърдението на касатора иплицитно е поставен правния въпрос относно „критериите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди” следва да се има предвид, че въпросът не е решен от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 от ППВС №4/1968г.. В посоченото Постановление на ВС е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които наследниците на починалия са претърпели и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на ищците обезщетение за неимуществени вреди след изчерпателно обсъждане на всички релевантни за спора факти и след съобразяване с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Не може да обуслови допускане на касация доводът, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетенията обстоятелства, тъй като този довод съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС е извън обхвата на проверката в производството по чл.288 ГПК. Отделно следва да се има предвид, че нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, с които касаторът аргументира становището си за несправедлив размер на присъденото обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД. Тези лимити могат да бъдат съобразявани наред с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. В случая определеният размер на обезщетенията съответно от 170 000лв. и 150 000лв за претърпените от ищците неимуществени вреди от застрахователното събитие, настъпило през месец март 2014г., не е в несъответствие с практиката на ВКС.
Що се отнася до твърдението в изложението (отново без формулиран правен въпрос), че въззивният състав в противоречие с практиката на ВКС е приел съпричиняване на вредоносния резултат въз основа на предположение за знание на пострадалата, че водачът е с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 промила, следва да се отбележи, че това становище на касатора не кореспондира с мотивите на решението, в което е прието за установено на базата на свидетелски показания наличие на знание на пострадалата за горното обстоятелство. Въпросът за обосноваността на този извод е въпрос за правилността на решението като касационно основание по чл.281, ал.2 ГПК, което не е предмет на контрол в производството по допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На основание чл.78, ал.1 ГПК във вр. с чл.25, ал.1 от Наредбата за правната помощ ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на Гаранционен фонд –София, сумата 100лв. – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №898 от 16.04.2018г., постановено по в.гр.д.№4470/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 10 с-в,
ОСЪЖДА Н. Н. Х. – ЕГН 7305011892 и А. Г. Ц. – ЕГН 6010171866 от с.Синьо бърдо, община Роман, ул.”Леденика” №3 да заплатят на Гаранционен фонд – [населено място], ул.„Граф Игнатиев” №2 сумата 100лв. (сто лева) – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: