6
гр. д. № 3522/2016 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 64
София, 07.02.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 3522/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 3786 от 10.05.2016 г. по гр. д. № 4716/2015 г. Софийски градски съд, ГО, ІІ-в състав е потвърдил решение от 05.11.2014 г. по гр. д. № 37003/2013 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по отношение на Държавата, че Л. Й. (А.) А., И. А. Д. и А. А. А. са собственици на основание давностно владение, упражнявано в периода от 17.03.1988 г. до 17.03.1998 г., на по 1/6 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 68134.1930.287 по КК и КР одобрени на 02.12.2010 г. със заповед на ИД на АГКК, с административен адрес [населено място], район „Витоша”, [улица], както и на построената в имота еднофамилна едноетажна сграда с площ от 84 кв. м. с идентификатор 68134.1930.287.1 и сграда от допълващото застрояване на площ от 3 кв. м. с идентификатор 68134.1930.287.2
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е постъпила касационна жалба от Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на касационна проверка на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Ответниците по касация оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество. Не заявяват претенции за разноски.
Върховният касационен съд за да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, взе предвид следното:
Л. Й. (А.) А., И. А. Д. и А. А. А. са предявили срещу Държавата иск по чл. 124, ал.1 ГПК за да установят, че са собственици на общо ? идеална част от описания недвижим имот, като са се позовали на придобивното основание давностно владение, което са осъществявали от 17.03.1988 г. до 17.03.1998 г. и противопоставили на собственик на тази част от имота Е. Г.. Обусловили са правния интерес от предявения иск с това, че за целия имот е бил съставен акт за държавна собственост, в който като основание за придобиването му е посочен чл. 6 от ЗС в първоначалната му редакция.
За да уважи иска съдът е приел за установено от фактическа страна следното:
Имотът е бил придобит от общия наследодател Л. Ж. А. през 1936 г. на основание Закона за етажната собственост отм., което е установено с представения нот. акт № 76, т. ХХІІ, по нот. дело № 6521/1936 г. Л. А. е починала през 1970 г. и оставила за наследници двама сина Й. А. и Р. А.. Й. А. е починал през 1983 г. и оставил за свои наследници ищците по иска – преживялата съпруга и две дъщери. Р. А. е починал през 1988 г. и оставил за наследник по завещание съпругата си Е. Г., което се установява от представеното решение за потвърждаване на завещание, издадено на 22.06.1989 г. от Областния съд на Тел Авив-Яфо Израел. През 1995 г. Е. Г. е съставила декларация, в която е заявила, че се отказва от своята част от наследството на Р. А., която се намира в България и няма претенции към нея. Декларацията не е била вписана и не е произвела действие. Въз основа на установеното с нея субективно отношение на Г. към имота, съдът е приел, че ищците, за които е установено, че са упражнявали фактическа власт върху придобитите от Г. права, са ги владяли за себе си, поради което не са имали качеството на държатели.
През 1976 г. Кирковски РНС при [населено място] е съставил акт за държавна собственост за целия имот, като се е позовал на придобивното основание по чл. 6 ЗС в първоначалната му редакция.
За опровергаване на удостовереното в акта, че имотът не е имал собственик, поради което и на основание чл. 6 ЗС, първоначална редакция не е станал държавна собственост по разпореждане на закона, по делото е представена преписка ДИ-09-76/1982 г. От данните по нея се установява, че лицето Л. А. е била включена в списък на чуждестранните лица и имотът е завзет по ПМС №311/1953 г. като е посочен пълномощник на собственика – Д. А.. Имотът е индивидуализиран с административен адрес „ул. „Б. М. „ № 20.
Относно индивидуализацията на терена с представения разделителен протокол от 30.01.1936 г. се установява, че на собствениците на сгради, построени от бившата жилищно-строителна кооперация „Черноморски край – П.” са били разпредели идеални части от терена, като е конкретизирано и съответстващата на тях реална част, която се предоставя за ползване на собственика на сграда. В нот. акт, издаден в полза на Л. А., е посочено, че предоставената й за ползване реална част е с лице 11.40 м., съдържа площ от 281.30 кв. м като е индивидуализирана и със съседи.
С приета техническа експертиза е установено, че имотът по нот. акт № 76 от 1936 г., съставен в полза на Л. А., е идентичен със записания като държавен през 1976 г. Вещото лице е проследило хронологията на записването на имота в одобряваните кадастрални планове и е установило, че по кадастралния план от преди 1956 г. имотът е отразен като част от имот пл. № 10 от кв. 256 като в този имот са нанесени и масивните жилищни сгради, построени в периода 1931-1932 г. В плана от 1956 г. процесният имот е нанесен с пл. № 52 и в разписния списък към него е записан на Л. А..
В регулационния план одобрен на 18.06.1959 г. за имота е отреден парцел ІІ-52 от кв. 351. В следващия регулационен план от 1976 г. имотът е отразен с пл. № 52, попада в кв. 265, целия отреден за спортен комплекс и частично в отреждане за [улица].
В кадастралния план от 1980 г., който е официален и се поддържа от ГИС, имотът е записан с пл. № 287, а в разписния списък като собственик е посочен Софжилфонд. В регулационния план от 1996 г. имотът е нанесен с пл. № 287 от кв. 265-а и за него е отреден УПИ ІІ-287. По Кадастралната карта и кадастралния регистър, одобрени със заповед № РД-18-68 от 02.12.2010 г., имотът е с идентификатор 68134.1930.287.
С гласни и писмени доказателства е установено, че след 1967 г., когато Е. Г. е заминала за Израел, имотът е бил стопанисван от пълномощника й Л. А. – Д.. След смъртта на наследодателката, настъпила през 1970 г., имотът е управляван от пълномощника на наследника й Р. Ф. Б.. След смъртта на Р., през 1988 г., имотът е бил отдаван под наем от ищците по иска, в периода от 1988 г. до 1998 г., което се установява от представени договори за наем.
По делото е представено влязло в сила решение от № 1498 от 20.08.2012 г., по гр. д. № 4152/2011г. на Софийски апелативен съд, с което е признато за установено по отношение на Държавата, че Л. Й. (А.) А., И. А. Д. и А. А. А. са собственици на основание наследствено правоприемство от наследодателя Й. А., общо на ? ид. ч. от имота – терен и сграда, предмет на иска. В тази част решението е влязло в сила, след като е потвърдено с решение на ВКС № 125 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 14/2013 г.
Въз основа на така установените факти съдът е приел за установено, че ищците са придобили правото на собственост върху имота и на другата ? ид. ч. на основание давностно владение, което са упражнявали по отношение на Е. Г. в посочения период от 1988 г., т. е. след смъртта на праводателя й Р. А., нейн съпруг и до 1998 г. в тяхна полза е изтекъл десетгодишния срок за придобиване на имота по давност.
Намерил е за опровергано удостовереното в акта за държавна собственост, тъй като имотът не е бил безстопанствен. От 1936 г. е той е придобит от наследодателката на ищците. Това е отразено и в разписните списъци към одобряваните кадастрални планова и данни за това са били налични и в действалия план към момента на съставяне на акта за държавна собственост. Друго доказателство за това е обстоятелството, че Л. А. е била записана в списъка на чуждестранните лица, имотите на които са били под режима, установен с Наредбата за управление на имуществата на чуждестранните лица в страната от 1969 г. (НУИЧЛ).
Действалата нормативна уредба, регламентираща управлението на имуществата на чуждестранни лица в страната: ПМС 311 от 1953г., НУИЧЛ от 1969 г., която е отменена с ПМС № 226 от 11.11.1992 г. също не е била основание за съставяне на акт за държавна собственост поради това, че Държавата никога не е установявала владение върху този имот.
При така установените факти е направен обоснован извод, че ищците са придобили правото на собственост и върху придобитата от Е. А. по завещание ? ид. ч. от имота на основание давностно владение.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК процесуален въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото не обуславя общо основание за допускане касационна проверка. Съдът е изпълнил задължението си като е обсъдил подробно установените факти, преценил е тяхната правна значимост относно предявения установителен иск за собственост и въз основа на това е формирал решаващите си правни изводи.
Вторият въпрос в изложението е за това допустимо ли е без съгласието на другата страна да се събират свидетелски показания за установяван на упълномощаване. Той не обуславя основание за допускане на касационна проверка.
Упълномощаването е сделка, насочена към пораждане на представителна власт. Сключва се с волеизявлението на упълномощителя, което трябва да бъде прието от адресата на волеизявлението. Изискване за спазване на форма при сключването му е установено с чл. 37 ЗЗД, който повелява, че упълномощаването за сключване на договори, за които законът изисква особена форма, трябва да бъде дадено в същата форма. От това следва, че извън тези случаи, когато упълномощаването е обективирано в писмена форма, тя служи само за доказването му.
Фактът на управляването на имота чрез пълномощник е установен от представените договори за наем, в които изрично е посочено, че лицето, което ги е сключвало, е пълномощник на собствениците на имота. Съдържанието на тези писмени доказателства не е оспорено и опровергано.
На трето място се иска допускане касационна проверка по материалноправния въпрос за приложението на чл. 6 ЗС в първоначалната му редакция, като в обосноваването на основанието за това се поддържа, че по делото няма спор, че преди съставянето на акта за държавна собственост имотът не е бил безстопанствен, а е бил собственост на чуждестранно лице, но съдът не е обсъдил доказателствата за това, че основанието за записването на имота като държавен е придобиването на имота от Държавата на основание давностно владение, което е осъществявала на основание НУИЧЛ.
Въпросът е неотносим към установените факти по делото и решаващите изводи на съда. Съдът не е обсъждал налице ли е било друго основание за придобиване на имота от държавата. Тя, в качеството си на страна по делото, не се е позовала на друг придобивен способ. Наред с това по делото не е доказано, да е установявала владение върху имота чрез своите органи в изпълнение на чл. 5 от НУИЧЛ в нито един момент след заминаването на собственицата Л. А. през 1967 г. за Израел. Този въпрос не стои в основата на решаващите изводи на съда, поради което също не обуславя основание за допускане касационна проверка по него.
Позоваването на решения № 8 от 11.02.2014 г. по гр. д. № 4244/2013 г. на ВКС І г. о. и № 541 от 06.07.2010 г. по гр. д. № 661/2009 г. на ВКС не е в подкрепа на тезата на касатора. В тях е прието, че актовете за държавна собственост нямат конститутивно (правопораждащо) действие, а удостоверително. С тях само се констатира правото на собственост
На четвърто място е поставен въпросът възможно ли е да се придобие по давност останалата част от съсобствен имот при действието на чл. 59 ЗТСУ отм.
Такъв довод касаторът не е въвеждал в производството по делото и по него няма произнасяне на съда. Позоваването на разпоредбата е некоректно, тъй като с нея е била установена забрана за придобиване на реална част от дворищнорегулационен парцел. Предмет на иска е идеална част от съсобствен парцел, в която хипотеза нормата не намира приложение.
При проверката на обжалваното решение по поставените в изложението въпроси не се установи да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка. Останалите основание по т. 2 и 3 на нормата са посочени формално, без да е мотивирано наличието на нито едно от тях. Не са представени доказателства за противоречиво разрешаване на поставените въпроси в подкрепа на основанието по т. 2 на нормата, в какъвто смисъл е разяснението дадено в т. 3 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3786 от 10.05.2016 г. по гр. д. № 4716/2015 г. Софийски градски съд, ГО, ІІ-в състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: