О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 64
София, 20.01.2010 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември, две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова гр. дело № 1070/2009г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. С. Д., гр. П., срещу въззивно решение №815/14.05.2009г. по гр. дело № 479/2009г. на Пловдивския окръжен съд. Изложени са твърдения за произнасяне в решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решават се противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото- основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 ГПК. Сочи се, че липсва мотивиран извод какъв е характерът на завещателното разпореждане и защо е прието, че е завет. Въпросът е обуславящ за последващите изводи на въззивния съд относно квотите, при които следва да се допусне делба. Интерпретацията на последиците при завещанието и завета от гледна точка на това, кога са възстановени имотите, е различна и при противоречиво разрешаване в ТР №4/2004г., ОСГК, в РКС по конст.д. №32/1995г., в решение № 51/2002г. по гр.д. № 681/2001г., ВКС, І г.о. Тъй като завещателното разпореждане в случая е от 20.12.1995г., а решението на ПК е от 20.04.1998г., стои въпросът за неговия характер. Освен това наследодателят не е имал друго имущество и разпореждайки се с всичките си земеделски земи е направил универсално завещание.
Ответникът по касация В. С. Г., гр. П., не изразява становище по жалбата.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е оставено в сила решение № 193/29.12.2008г. по гр.д. № 2250/2008г. на Пловдивския районен съд, с което е допусната съдебна делба между В. С. Г. и П. С. Д. при квоти по ? ид.ч. за всеки от тях на подробно описани четири ниви,находящи се в с. Ц., Община Р., представляващи имоти : имот № 2* с площ 12,061 дка по плана за земеразделяне, имот № 3* с площ 11,472 дка по плана за земеразделяне, имот № 2* с площ 7,110 дка по плана за земеразделяне и имот № 3* по плана за земеразделяне с площ 0,720 дка.
Въззивният съд, действайки в правомощията си по чл.272 ГПК е потвърдил първоинстанционното решение като е препратил към неговите мотиви, съгласно които страните по делото са законни наследници /деца/ на С. Д. , поч.17.02.1999г. С решение на ПК- Р. от 20.04.1999г. е възстановено правото на собственост върху земеделските земи, предмет на делбата, на наследниците на С. Д. Със саморъчно завещание от 20.12.1995г. Стойчо Д. е завещал на сина си П. Д. 39,700 дка земеделски земи и 11,400 дка на дъщеря си В. Г. като изчерпателно е посочил местностите и площите на земеделските имоти. Правото на собственост върху процесните земеделски имоти е възстановено по реда на ЗСПЗЗ с план за земеразделяне след смъртта на наследодателя. Саморъчното завещание, с което е изразена воля за разпореждане със земеделските земи след смъртта на наследодателя представлява завет по смисъла на чл.16 ЗН. Към момента на смъртта на наследодателя земеделските имоти не са били индивидуализирани, поради което и завещателното разпореждане е нищожно, поради липса на предмет. При това положение квотите на страните са равни на основание чл.5,ал.1 ЗН. С решението на ПК по чл.14,ал.1,т.2 ЗСПЗЗ само е определен размерът и категорията на земеделските земи, подлежащи на възстановяване, но с него не се възстановява правото на собственост. Едва с изготвяне плана за земеразделяне имотите са индивидуализирани с граници в конкретното землище. С решението по чл.17,ал.1 ЗСПЗЗ конкретните имоти, предмет на делбата са били реституирани. Отчитайки липсата на индивидуализация на възстановен по реда на ЗСПЗЗ имот към момента на откриване на наследството съдът е приел, че заветът не е произвел правно действие.
Поставеният от касатора правен въпрос относно характерът на завещателното разпореждане има значение за изхода на делото, но даденото разрешение в обжалваното решение не обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280,ал.1,т.1 или т.2 ГПК. Налице е мотивиран и в съответствие с разпоредбата на чл.16,ал.2 ЗН извод на решаващия съд относно вида на завещателното разпореждане като частно и качеството на заветник на лицето, в чиято полза е направено. Позоваването на решение №51/2002г.,ВКС, ІІ г.о. е неоснователно, тъй като то е неотносимо. В него, съобразно конкретно установените по делото факти и конкретното завещателно разпореждане, е прието, че е приложима разпоредбата на чл.16,ал.1 ЗН, поради това, че въпреки посочването на конкретно изброени имоти, които се завещават, най-накрая в завещанието е записано, че завещателят желая съответното лице – бенефициер, да „наследи всичко като наследник”. Позоваването на противоречие с ТР №1/2004г.,ОСГК, както и на противоречие на това решение с РКС №4/1996г. е неоснователно и не предполага допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280,ал.1,т.1,т.2 или т.3 ГПК. Обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС – ТР№1/2004г.,ОСГК и приетото в т.3 на същото относно обхвата на приложното поле на чл.90а ЗН за частните завещателни разпореждания /чл.16,ал.2 ЗН/ на земеделски земи, собствеността на които се възстановява по ЗСПЗЗ и релевантността на факта „време на съставяне на завещанието” – преди възстановяването на земеделските земи по чл.14,ал.1 ЗСПЗЗ и чл.27 ППЗСПЗЗ, с оглед действието на частното завещателно разпореждане за имущество, което към момента на смъртта не е принадлежало на завещателя. Не е налице визираното в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК противоречиво разрешение на въпроса за интерпретацията на последиците при завещанието и завета от гледна точка на това, кога са възстановени имотите, което да обоснове допускане на касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл.280,ал.1 ГПК. Това е така защото релевантият за изхода на спора въпрос е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС, а приложното поле на чл.280,ал.1,т.1 не обхваща решенията на КС. Оттук и доводите на касатора за противоречиви разрешения дадени с РКС и ТР ОСГК не следва да бъдат обсъждани. След като е налице задължителна практика на ВКС по прилагане на правната норма и тя е съобразена от въззивния съд, то не е налице хипотезата на чл.280,ал.1,т.2 или т.3 за допускане касационно обжалване на решението.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №815/14.05.2009г. по гр. дело № 479/2009г. на Пловдивския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: