Определение №64 от по търг. дело №738/738 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
№  64
 
София,  04.02.2010 година
 
Върховният касационен съд на Република България,   второ търговско отделение, в закрито заседание на 15.01.2010година, в състав:
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
          ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
                                 МАРИЯ СЛАВЧЕВА
 
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 738/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК, във вр.с чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Е. М. Г. Г. , упражняващ търговска дейност под фирма „М”, гр. К. против въззивно решение на Пловдивския окръжен съд № 1* от 27.11.2008 год., постановено по в. гр. д. № 585/2008 год., в частта, с която е оставено в сила решение № 125 от 15. 01. 2008 год., по гр.д. № 156/2007 год. и е осъден касатора, в качеството му на ответник по спора, да заплати на Е. Т. И. Т. , упражняващ търговска дейност под фирма ” ТОДЖИ- Т. ТОДОРОВ”, гр. К. сумата 5 920 лв., представляваща нанесени от наемателя, настоящ касатор щети на отдадения му от ищеца под наем обект – заведение за обществено хранене, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба- 12.04.2004 год. до окончателното и плащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение в частта му, предмет на подадената касационна жалба и алтернативно – за неправилност по съображения за необоснованост, допуснато от въззивната инстанция нарушение на процесуалния закон- чл.157, ал.3 ГПК / отм./, чл.188, ал.1 ГПК/ отм./ и на материалноправната разпоредба на чл.51 ЗЗД във вр. с чл.50 ЗЗД.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по обусловил крайния правен резултат по делото въпрос на материалното право, останал неформулиран, в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 17/63 год.; ТР на ОС на ГК и на ТК № 2/2004 год. и същевременно същият се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Самият материалноправен въпрос, както се посочи по- горе и след дадени по реда на чл.285, ал.1 ГПК указания, съобразени с разпореждане на ВКС № 217 от 09.06.2009 год. за връщане преписка вх. № 9 418/03.06.2009 год. на ПОС и подадено допълнение с вх. № 8689/7.10.2009 год., всъщност не е конкретно формулиран от касатора, а е обяснен като „ порок, изразяващ се в грешка при формиране вътрешното убеждение на съда по отношение на истинността на фактическите му констатации по метериалноправния спор, което противоречи на ТР №2/2004 год. на ОСГК и ТК” по приетата липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на Е. Т. И. Т. – „Т”, гр. К..
Ответната по касационната жалба страна е възразила по допустимостта на касационното обжалване, излагайки съображения за липсата на предпоставките на чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК, на които касаторът се позовава и алтернативно по основателността на наведените оплаквания- касационни основания по чл.281,т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от легитимирана страна в процеса и срещу съдебен акт, който в частта му, предмет на същата, подлежи на инстанционен контрол пред ВКС, поради което е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост, обусловена от формалното съответствие на касационната жалба с императивните изисквания на процесуалния закон за редовност, искането за допускане разглеждането и по същество е неоснователно.
За да уважи предявения при условията на чл.103 ГПК/ отм./ иск с правно основание чл.233, ал.1, пр.2 ЗЗД, във вр. с чл.228 ЗЗД въззивният съд е приел, че с оглед възникналия на 18.10.2006 год. от неизправен хладилник, собственост на наемателя пожар, при който е унищожен отдадения под наем на касатора обект- заведения за обществено хранене, предпоставките на закона за ангажиране договорната отговорност на наемателя за заплащане обезщетение за причинените през времетраене на наемния договор вреди на наетото имущество- сграда и движими вещи, възлизащи по заключението на изслушаните съдебно- техническа и съдебно- стокова експертизи общо на сумата 6 890.95 лв., от които 5 920 лв. за опожареното заведение и 970.95 лв. за останалото движимо имущество, са налице.
Въз основа на доказателствения материал по делото, вкл. заключението на приетата в производството по обезпечаване на доказателствата по реда на чл.165 ГПК/ отм./ по приложеното към настоящето дело ч.гр.д. № 298/06 год. на КРС, съдебна пожаро – техническа експертиза и данните от дознание № 874/2006 год. на РПУ гр. К., също приложено към делото, ПОС е изградил правен извод, че доколкото наемателят, на когото законодателят е възложил доказателствената тежест за оборване презумпцията на чл.233, ал.1, пр. последно ЗЗД не е установил с допустимите от ГПК доказателствени средства, че процесният нает, заедно с принадлежащите му ел. мрежа и съоръжения имот не е бил в състояние обуславящо годността му да се ползва съобразно предназначението му, посочено в сключения между страните на 01.06.2006 год. договор за наем, то възражението за договорно неизпълнение на наемодателя е неоснователно и неблагоприятните правни последици, произтичащи от повредата на отдадената под наем вещ остават за наемателя, предвид правата и задълженията, произтичащи от създадената с наемодателя облигационна връзка.
Следователно обстоятелството, че макар и позовавайки се на отделни правни и фактически изводи на въззивния съд, отразени в решаващите мотиви на обжалвания съдебен акт, касаторът в изложението си по чл.284, ал.3,т.1 ГПК не е формулирал конкретен въпрос на процесуалното и/ или материално право, специфичен за делото и обусловил неговия краен резултат, което задължение императивно му е вменено от законодателя, обосновава правен извод, че в случая липсва главната предпоставка за приложното поле на касационното обжалване.
Този факт, сам по себе си, предвид създадената с действащия ГПК нова процесуалноправна уредба на факултативен касационен контрол, обусловен от спазване на изчерпателно въведените с императива на чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК изисквания, основната от които – разрешен от въззивния съд конкретен материалноправен или процесуално правен въпрос, формирал решаващите изводи на обжалвания въззивен съдебен акт, е достатъчен, за да се отрече допустимостта на касационното обжалване.
Що се касае до наведения и в изложението към касационната жалба довод на касатора за допусната грешка при формиране вътрешното убеждение на решаващия съд по отношение истинността на фактическите му констатации по разгледания материалноправен спор, обусловена от нарушение на процесуалния закон-чл.157, ал.3 ГПК/ отм./ и неправилна преценка на събраните по делото доказателства, то същият, като основание за касационно обжалване по чл.281,т.3 ГПК е относим към правилността на самия съдебен акт, но е ирелевантен към строго формалните основания за допускане на касационния контрол, поради което не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Поради изложеното несъмнено е, че само бланкетното посочване на текста на чл.280, ал.1 ГПК, както е в случая, не би могло да се квалифицира като основание за допускане на касационното обжалване.
Допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното становище е самата вменена от законодателя функция на касационната инстанция, в която е включена проверка на правилното прилагане на закона, но не и не фактите по конкретния правен спор.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че касаторът не е доказал и наличието на допълнителната предпоставка за допускане на исканото касационно обжалване. Цитираната от него задължителна съдебна практика на ВКС, попадаща в обсега на селективния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, на който същият се позовава е неотносима дори към разглеждания правен спор и предмета на предявения иск, основан на чл.233, ал.1,пр.2 ЗЗД, а основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК изобщо не е аргументирано, което от своя страна пък изключва процесуалната възможност касационната инстанция да прецени дали действително се касае именно до въведения критерий за селектиране на конкретната касационна жалба.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
 
О П Р Е Д Е Л И:
 
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивския окръжен съд № 1* от 27.11.2008 год., постановено по в. гр. д. № 585/2008 год., по касационната жалба на Е. М. Г. Г. , гр. К. упражняващ търговска дейност под фирма „М”, с вх. № 28 от 05.01.2009 год. на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
 

Scroll to Top