3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 640
София, 13.12. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 6744/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 161 от 20.06.2013 г. по гр. д. № 276/2013 г. на Сливенския окръжен съд е потвърдено решение № 21 от 08.04.2013 г. по гр. д. № 404/2012 г. на Районния съд [населено място], с което е отхвърлен предявен от ТПК „К. к.” [населено място] срещу Общината с. гр. положителен установителен иск за право на собственост върху дворно място, съставляващо имот ІІ-1147 от кв. 50 по плана на [населено място], с идентификатор 39030.501.1147 и площ 1 413 кв. м.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от ищеца, който относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
От ответника по делото не е постъпил писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
При проверка по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предмет на спора за собственост е дворно място, върху което е изграден мебелен цех, възстановен по Закона за кооперациите от 1991 г. /отм./ и ПМС № 192/1991 г. Ищецът твърди, че макар да владее имота непрекъснато повече от 60 години, неправомерно му били възстановени само сградите, без терена, за който е съставен акт за общинска собственост № 1341/06.01.1993 г., а многократните искания за деактуване не били уважени. Предявеният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е за установяване на претендираното право като придобито по давност.
Въззивният съд приел, че за спорния имот няма представен титул за собственост, различен от този на общината – актът за общинска собственост. Данните по делото не опровергават отразеното в него, че собствеността е била на държавата, която я е прехвърлила на Общината [населено място]. Ищецът твърди, че е владял и своил имота по отношение на общината, а не спрямо определено физическо лице, и именно поради това е насочил претенцията си срещу нея. Като се позовал на чл. 86 ЗС, съдът приел, че до 1996 г. давност в полза на ищеца не може да тече, а след изменението на разпоредбата съгласно публикацията в ДВ, бр. 33/1996 г. по аргумент на противното следва, че може да се придобива частна държавна и общинска собственост. Давността за придобиване на спорния имот не е породила правния си ефект до предявяване на исковата молба на 14.09.2012 г., тъй като не е изтекъл изискуемият 10-годишен период – по аргумент на пар. 1 от ЗДЗС /ДВ, бр. 46/2006 г., последно изменен ДВ, бр. 105/2011 г./, според който давността за придобиване на държавни или общински имоти спира да тече до 31.12.2014 г. Следователно, независимо дали е упражнявал трайно и необезпокоявано фактическа власт, ищецът не е могъл да придобие спорния имот по давност. Като допълнително съображение съдът посочил, че не е доказано ищецът да е осъществявал необезпокоявано и непрекъснато владение с намерение за своене.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.010 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване се допуска само по определени правни въпроси, по които въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС; по които има противоречива съдебна практика или които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Тези въпроси трябва да бъдат посочени в изложението към касационната жалба, като Върховният касационен съд няма правомощието сам да ги определя, а може само да ги уточни или конкретизира. Въпросите не следва да бъдат свързани с преценката на доказателствата и приетото от въззивния съд като фактическа обстановка, тъй като целта на касационното производство е даде отговор на правни въпроси, включени в предмета на спора и обусловили правната воля на съда, обективирана в решението.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Конкретен правен въпрос, обаче, не е формулирал. Развити са доводи за необоснованост и неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Почти изцяло са повторени оплакванията в касационната жалба, че съдът не е обсъдил съображенията и обстоятелствата, описани във въззивната жалба; неправилно е приел, че фактическата обстановка, изложена в мотивите на първоинстанционното решение, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал; че от събраните писмени и гласни доказателства по безспорен и категоричен начин е доказано упражняване от 1960 година на фактическа власт без противопоставяне от общината, пред която кооперацията е демонстрирала в продължение на повече от 50 години намерението си за своене; самият факт, че въхру имота са построени мебелен цех и други помощни постройки, съществуващи и понастоящем, сочи, че кооперацията упражнява собственическите си правомощия върху имота в пълен обем, което е известно на общината; че ищецът е владял имота спокойно и необезпокоявано от никого през последните петдесет години, без да е губил владението за срок, по-дълъг от шест месеца.
При това изложение и с оглед разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че касационно обжалване не може да се допусне. Касаторът не е изпълнил първото условие на закона, а именно да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от значение за изхода на заявения за разрешаване правен спор. Непосочването на такъв правен въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – т. 1 на тълкувателния акт. Изложението съдържа оплаквания по правилността на въззивното решение, но те не са предмет на настоящия етап на производството, което се занимава с основанията за допускане на касационно обжалване. След като не се поставя въпрос за тълкуването и прилагането на конкретна правна норма, от която зависи решаването на делото, то и общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество не е налице. Доводите в изложението не са съвместими и с поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което има предвид не неправилното решаване на конкретен правен спор, а произнасянето по такъв правен въпрос, по който липсва съдебна практика или се налага съществуващата практика да бъде променена – т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 161 от 20.06.2013 г. по гр. д. № 276/2013 г. на Сливенския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: