1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 640
С., 13.05. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1427 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Окръжна прокуратура [населено място] против въззивно решение № 128 от 11.12.2013 г., постановено по в.гр.д. № 275/2013 г. на Силистренския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 361 от 01.08.2013 г. по гр.д. № 240/2013 г. по описа на Силистренския районен съд, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на П. С. П. от [населено място], [община], на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З., сумата от 4 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, пр. 1, вр. с чл. 195,ал. 1, т. 3, пр. 1,т.4, пр. 1 и 2 и т. 5, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 18, ал. 1 НК, за което е бил оправдан, ведно със законните последици – лихви и разноски.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. за обезщетение за причинени неимуществени вреди в посочения размер, съдът се е произнесъл по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на съдебна практика, която не представя.
Поставеният материалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 З., с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и има противоречива съдебна практика, като се позовава и цитира части от три съдебни решения на ВКС и три въззивни решения.
Ответникът по жалбата П. С. П. от [населено място], [община], чрез пълномощника си адв. Д. П. от АК-В., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение през 2007 г. и той е бил привлечен като обвиняем за извършено тежко престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, пр. 1, вр. с чл. 195,ал. 1, т. 3, пр. 1,т.4, пр. 1 и 2 и т. 5, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 18, ал. 1 НК. С присъда № 1 от 05.01.2011 г. по НОХД № 417/2009 г. на Д. той е признат за виновен по повдигнатото обвинение и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години при първоначален строг режим за изтърпяване на наказанието като присъдата е потвърдена от въззивния съд по ВНОХД № 82/2011 г. и приведена в изпълнение на 13.06.2011 г. По разпореждане на РП-Д. на 01.07.2011 г. той е бил освободен от затвора. С решение № 315/29.06.2011 г. по н.д. № 1558/2011 г. по описа на ВКС наказателното производство по ВНОХД № 82/2011 г. е било възобновено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който с присъда № 3 от 04.10.2011 г. по ВНОХД № 346/2011 г. на Д. го е признал за невиновен и го е оправдал по предявеното му обвинение, която присъда е потвърдена от ВКС с решение № 598 от 04.01.2012 г. по н.д. № 2791/2011 г. При тези приети за установени факти решаващият съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 З. и като е съобразил около петгодишния срок на воденото наказателно производство, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 4 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ. В останалата му част като необжалвано въззивното решение е влязло в сила.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З.. Този въпрос е от значение за изхода на делото по конкретния правен спор, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с оправдателна присъда, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия – отрицателни изживявания за ищеца във връзка с образуваното срещу него наказателно производство за тежко престъпление, около петгодишния период на наказателното производство, приключило с оправдателна присъда, в резултат на което той се затворил в себе си и ограничил социалните си контакти, влошили се отношенията в семейството, като постоянният стрес и нервно напрежение в последствие отключили психическо и ендокринно заболяване, обжалваното решение не е постановено в противоречие с обсъдената съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. В тази връзка въззивният съд е присъдил обезщетение в размер на 4 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение за извършеното престъпление, приключило с влязла в сила оправдателна присъда. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди по отношение на Прокуратурата на РБ, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК. В конкретния случай по поставения правен въпрос от касатора въззивният съд в обжалваното решение се е ръководил от задължителната съдебна практика по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 З., установена с разрешенията, дадени в т. 11 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, поради което въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол на заявените основания чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените разноски в размер на 600 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 128 от 11.12.2013 г., постановено по в.гр.д. № 275/2013 г. на Силистренския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 73 от 09.01.2014 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Окръжна прокуратура [населено място].
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ [населено място] да заплати на П. С. П. от [населено място], [община], направените разноски за касационното производство в размер на 600 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: