4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 641
гр. София, 02 октомври 2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3883 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на С. В. К. против определение № 911/06.04.2015 г., постановено по гр.д.№ 2475/2014 г. от състав на Апелативен съд – София.
Ответникът по частната касационна жалба не е представил писмен отговор.
Съдът е приел, че определението на градския съд е потвърдено от Софийския апелативен съд и по иска, предявен от ищеца по настоящото дело против бащата на детето и детето, че е биологичен баща на детето, е налице и произнасяне от ВКС, с определение от 05.02.2015 г., постановено по ч.гр. дело № 7104/2014 г. на ІІІ г.о., като частната жалба не е допусната до разглеждане по същество. Съдът е приел, че в мотивите на ВКС подробно са обсъдени доводите на ищеца за противоречие с международни актове и практиката на ЕСПЧ, които се развиват и по настоящото дело. Съдът е приел и споделил доводите на ВКС в цитираното определение в насока, че нормите на българския СК не са в противоречие с тях и е отклонено искането за преюдициално запитване до съда на ЕО.
Зачитайки влезлия в сила съдебен акт, от който се установява, че произходът на детето е установен чрез припознаване от съпруга на майка му, не е оборен, предявеният иск за установяване на произхода на същото дете от ищеца по настоящото дело е недопустим, с оглед разпоредбата на чл.71 от СК. Обстоятелството, че вписването на припознаване в регистрите за гражданско състояние е извършено след подаване на исковата молба, не е довело въззивният съд до извод за допустимост на настоящия иск.
Съдът е приел също така, че в настоящото производство не следва да се разглеждат като относими към допустимостта на иска и твърденията, че декларациите за припознаване на детето и за съгласието на майката са нищожни, поради заобикаляне на закона и на осн. чл.26 от ЗЗД, като е приел, че цитираните законови разпоредби регламентират нищожност на договори, а декларацията за припознаване не е договор.
В изложението на касационните основания се сочат въпроси, които според касатора са разрешени в противоречие с практиката на ЕСПЧ, като според касатора според същата практика, нормата на чл.66 СК противоречи на основните принципи на ЕКЗПЧОС. Нормата на чл.66 СК не е била предмет на позоваване или на обсъждане от въззивния съд, доколкото производството по спора относно приложимостта на тази норма касае приключилото вече с влязло в сила определение на съда и както твърди и касатора в изложението, правилността на определението на ВКС, с което не е допуснато касационното обжалване на определението на въззивния съд. Преразглеждането на този въпрос както от фактическа страна, с оглед сочените в изложението факти относно спора, така и относно правните изводи на ВКС в цитираното определение, е недопустимо да се извършва в настоящото производство. Основният довод на въззивния съд за да достигне до извод за недопустимост на производството, е приложението на нормата на чл.71 СК, според която иск за установяване на произход /какъвто е предявения иск/ не може да се предявен /т.е. производството е процесуално недопустимо/, докато не бъде оборен по исков ред наличния произход, в т.ч. и установения с припознаване. По този правен въпрос не е налице соченото от касатора противоречие с практиката на ЕСПЧ, доколкото и в соченото от касатора решение Ч. срещу България, ЕСПЧ е приел, че вътрешното право не лишава жалбоподателя да установи родителската си връзка, като фактите по цитираното дело са идентични с настоящото. Касаторът не се е възползувал от всички допустими от закона правнопроцесуални способи за установяване на родителската си връзка с детето, преди предявяването на настоящия иск, като в тази насока липсва соченото противоречие. Какъв е реда и какви са правните способи не е предмет на настоящото обсъждане, доколкото с оглед принципа за равнопоставеност на страните, с настоящото определение не следва и не е допустимо да се разясняват тези права на касатора. Останалите правни въпроси, така формулирани и касаещи възможността да се извърши косвен съдебен контрол на административен акт / с какъвто въпрос въззивният съд не е формирал правни изводи/ и приложението на чл.66 СК са неотносими към настоящото производство. Неотносим към производството е и правния въпрос за провеждане на производството в разумен срок, доколкото разумния срок, като правен въпрос не би довел до извод за допустимост на касационното обжалване, а неговото неспазване от страна на съда има различни правни последици, ако страната се позове на него.
Сочат се правни въпроси, свързани със задължението на съда, при постановяване на съдебни актове да отчита на първо място интереса на детето, както и правни въпроси, свързани с твърдения за противоречие на постановеното определение с практиката на ЕСПЧ по дела, свързани със задължението на съда да спазва правото на детето да поддържа и да има контакти и с двамата родители, както и на родителите да имат контакти с детето. Съдът, с обжалваното определение не е отрекъл тези права, но е изхождал от установеното по делото, че баща на детето е не ищеца, а припозналия го. До оборване на припознаването по съответния ред, за баща се счита припозналия го, като от тази гледна точка, съдът не е постановил определението си в противоречие с изложените от касатора принципи, заложени и в ЕКПЧОС и практиката на ЕСПЧ, цитирана от касатора. Отново, по съображенията, изложени по-горе, касаторът не се е възползувал от всички процесуални и административноправни способи за постигане на целения от него правен резултат, като твърденията му за липса на достатъчно усилия от страна на други органи /при липса на данни за изцяло изчерпани правни възможности, съществували за касатора/, не водят до извод за произнасяне от страна на съда с обжалваното определение по правни въпроси, в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
В производството по преценка допустимостта на касационното обжалване е недопустимо събирането на доказателства относно правния спор, поради което доказателствените искания, направени с изложението на касационните основания се недопустими в производството по чл.288 ГПК вр. чл.274 ал.3 ГПК.
Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания по допустимост на касационното обжалване.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 911/06.04.2015 г., постановено по гр.д.№ 2475/2014 г. от състав на Апелативен съд – София.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.