– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 641
гр. София 23.08.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 11.05.2016 (единадесети май две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1832 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 16 698/08.02.2016 година, подадена от Б. П. Т., срещу решение № 8758/21.12.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-„б“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 14 404/2015 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил решение № І-46-15/28.07.2015 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 46-ти състав, постановено по гр. д. № 27 408/2 013 година, в частта му, с която Б. П. Т. е осъден, на основание чл. 59 от ЗЗД, да заплати К. Т. Л. сумата от 6133.00 лева, представляваща обезщетение за лишаването му в периода от 25.06.2008 година до 25.06.2013 година от ползването на собствения му имот, съставляващ поземлен имот с пл. № **** (стар), нов пл. № ***, в парцел ** в кв. 10 по плана на [населено място], с площ от 495 м2, а по скица-492 м2, при граници: улица, парцел № ***, парцел № ***, парцел № *** и парцел № ***, който имот съгласно влязлата в сила кадастрална карта от 2009 година е с идентификатор № *****.****.***. В подадената от Б. П. Т. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с предявеният от К. Т. Л. срещу касатора иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. П. Т. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по касационната К. Т. Л. не е подал отговор на същата и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
Б. П. Т. е бил уведомен за обжалваното решение на 18.01.2016 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 16 698/08.02.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е приел, че с влязло в сила на 10.07.20009 година решение № 152/07.11.2008 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-„в“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 3172/2007 година Б. П. Т. е бил осъден, на основание чл. 108 от ЗС, да предаде на К. Т. Л. владението върху спорния имот, както и на основание 59, ал. 1 от ЗЗД, да му заплати сумата от 400.00 лева, представляваща обезщетение за ползването на имота без основание за периода от 27.08.1998 година до 27.10.1998 година. Въззивният е приел, че по горното решение със сила на присъдено нещо е установено, че Т. не е притежател на надлежно учредено в негова полза право на строеж върху имота за изграждането на масивен павилион тип „Бреза“, заедно с пристроената към него покрита остъклена площадка с обща застроена площ от 90.00 м2, на което право се е позовал и настоящето производство. Прието е за установено, че съдебното решение от 2008 година не е било изпълнено, поради което на 29.07.2013 година К. Т. Л. се е снабдил с изпълнител лист за задълженията на Б. П. Т., като е било образувано изпълнително производство № 20138380406720/2013 година на М. Б.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № *** в регистъра на К. на ч. с. и. и на 13.01.2014 година ответникът по касацията е въведен във владение на имота. Към момента предявяване на иска 25.06.2013 година Т. е продължавал да осъществява ползването на имота, като го е било отдал под наем на трети лица. Въззивният съд е приел този факт за доказан след като е преценил приложената жалба на касатора до председателя на САС от 28.02.2014 година подадена по повод на приключването на делата между него и Л., извършването на въвода във владение на имота и за размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника по касацията в изпълнителното производство. Прието е, че в същата се съдържат извънсъдебни признания на Т., че именно той отдава под наем спорния павилион, за който счита, че е изграден въз основа на учредено пред 1989 година право на строеж. С нея касаторът бил признал, че отдава под наем две помещения от постройката, както и че при извършения на 13.01.2014 година въвод във владение именно той е бил повикан от наемателите. Тъй като жалбата имала характер на частен документ и удостоверявала неизгодни за издателя си факти, трябвало да бъде зачетена доказателствената й сила за установяването на тези факти. Съдът е приел, за неоснователно твърдението на касатора, че в жалбата ставало въпрос за отдаването под наем през януари 2014 година, а не за периода предмет на сегашното исково производство. Посочено е, че не може да съществува основание за отдаване под наем на павилиона в по-късен период, след като касаторът не е имал такова право в по-ранен период. Преценявайки показанията на разпитаните по делото свидетели въззивният съд е отчел обстоятелството, че свидетелката В. В. Е. е работила във фирмата на Т., а свидетелят И. К. Г. е бил в приятелски отношения с него, но въпреки това или не са го виждали или не знаят чия собственост е към момента спорния павилион. Въз основа на общата преценка на горните факти съставът на Софийски градски съд е стигнал до извода, че за процесния период Б. П. Т. е ползвал поземления имот без основание и се е обогатил за сметка на ищеца, поради което дължи обезщетение в размера на обедняването.
Във връзка с тези изводи на състава на Софийски градски съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. П. Т. е формулирал процесуално правния въпрос за пределите на силата на присъдено нещо по влязлото в сила съдебно решение и за това ползват ли се със сила на присъдено нещо мотивите на решението. Б. П. Т. е обосновал този въпрос с твърдението, че силата на присъдено нещо по решение № 152/07.11.2008 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-„в“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 3172/2007 година се простира само по отношение посоченото в диспозитива на същото, т. е. само по отношение на това, че К. Т. Л. е собственик на недвижимия имот. Затова не била формирана сила на присъдено нещо по отношение на собствеността върху постройката. Приемайки обратното въззивният съд е придал сила на присъдено нещо на мотивите на съдебното решение. Силата на присъдено нещо установявала правното положение между страните до приключването на устните състезания, но не била в състояние да осуети неговото развитие. Затова при нов иск, когато се търси установяване на новото положение, когато то се отнася до друг период от живота на правото страните не могли да се позоват на силата на присъдено нещо по предходното съдебно решение. Така формулирания въпрос е съществен, но не обуславя допускането на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд. В случая К. Т. Л. е претендирал да му бъде заплатено обезщетение за ползването без основание на негов собствен имот от страна на Б. П. Т.. Един от спорните въпроси в случая е това дали Л. е собственик на спорния имот и дали Т. има правото да го ползва. Видно от мотивите на решение № 152/07.11.2008 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-„в“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 3172/2007 година в производството, по което е постановено същото Б. П. Т. е противопоставил на К. Т. Л. възражението, че има право да ползва имота, тъй като има надлежно учредено право на строеж и въз основа на него е придобил правото на собственик на построената въз основа на него постройка. Това негово възражение е било прието за неоснователно и искът на Л. по чл. 108 от ЗС за предаване на владението върху имота е бил уважен. В противен случай, при наличието на валидно учредена в полза на Т. право на строеж върху имота, въз основа на което той е придобил правото на собственост върху изградената въз основа на него постройка, искът по чл. 108 от ЗС би бил отхвърлен, тъй като осъществяваното от касатора владение би било на правно основание. Действително със сила на присъдено нещо се ползва само диспозитива на съдебното решение, но не и неговите мотиви. Съгласно чл. 298 от ГПК силата на присъдено нещо обхваща спорното право, предмет на делото, което се индивидуализира чрез правопораждащите го факти и страните по него. Затова тя не обхваща права, които не са били предмет на спора и разрешените в мотивите на решението въпроси във връзка със съществуващи между сраните преюдициални правоотношения и с направените от страните възражения, с изключение на тези по чл. 298, ал. 4 от ГПК. Тъй като силата на присъдено нещо обхваща спорното право, така както същото е индивидуализирано чрез посочените от ищеца правопораждащи факти, не съществува забрана да бъде искана повторната му защита, но въз основа на други правопораждащи факти. Законът не задължава ищеца, при подаване на иска си, да посочи всички възможни основания на които може да претендира правото. От друга страна след като то веднъж бъде установено с влязло в сила решение, по силата на чл. 299 от ГПК спорът не може да бъде пререшаван от съда освен, както предвижда чл. 440, ал. 2 от ГПК, в случаите когато са налице нови факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е постановено решението. С оглед на това правило е прието, че за разлика от ищеца, който не е задължен да посочи всички основания, на които може да претендира спорното право, ответникът е задължен да посочи всички съществуващи към този момент основания, които биха довели до отхвърлянето на предявения срещу него иск. В случай, че някое от тези основания не е било посочено за ответника не съществува правната възможност, позовавайки се на него да иска пререшаване на вече разрешения с влялото в сила решение спор. Това обстоятелство се счита за преклудирано със силата на присъдено нещо по влязлото в сила решение, с което е установено съществуването на твърдяното от ищеца право. Това важи и в случай, че ответникът е въвел надлежно възражението в процеса, но то е счетено за неоснователно и искът е бил уважен въпреки него. С оглед на това при нов спор за правото на собственост върху имота Б. П. Т. не би могъл отново да противопостави на К. Т. Л. възражението за съществуване на учредено в негова полза право на строеж върху имота, въз основа на което е придобил правото на собственост върху постройка, което е било разглеждано при постановяването на решение № 152/07.11.2008 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-„в“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 3172/2007 година. Въпросът за съществуването или не на същото се счита разрешен с влизането в сила на решение № 152/07.11.2008 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-„в“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 3172/2007 година и не може да бъде пререшаван, тъй като по този начин би могло да се постигне пререшаване и на спора по чл. 108 от ЗС, на основание факти, които са били съществуващи към момента на приключване на устните състезания в производството, по което е постановено това решение. Това възражение на Б. П. Т. се счита преклудирано със сила на присъдено нещо на решение № 152/07.11.2008 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-„в“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 3172/2007 година, като при това силата на присъдено нещо не произтича от мотивите на съдебното решение както твърди касатора. Както се посочи по-горе, за да се уважи предявеният от К. Т. Л. иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД е необходимо да бъде установено, че той е собственик на имота, поради което може да го ползва и да извлича ползи от него. В случаите, когато спорът за правото на собственост е разрешено с влязло в сила съдебно решение, съдът разглеждащ спора по чл. 59 от ЗЗД е задължен да се съобрази със силата на присъдено нещо по това решение-чл. 297 от ГПК. Именно това е направил съставът на Софийски градски съд, поради което решението му е съобразено с установената съдебна практика и не е в отклонение от нея и не противоречи на практиката на ВКС. При това следва да се вземе предвид и обстоятелството, че въззивният съд е ограничил задължителната сила на решение № 152/07.11.2008 година на Софийски градски съд, въззивно отделение, ІV-„в“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 3172/2007 година само по отношение на правото на собственост върху имота, като наред с това е преценявал съществуването на останалите елементи от хипотезата на чл. 59 от ЗЗД въз основа на всички събрани по делото доказателства и е обосновал изводите си за това, че те са установени именно с тази преценка.
Предвид на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 8758/21.12.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-„б“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 14 404/2015 година по подадената срещу него от Б. П. Т. касационна жалба с вх. № 16 698/08.02.2016 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8758/21.12.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ-„б“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 14 404/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.