О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 641
гр.софия, 27.09.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на деветнадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 1658 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 436/ 26.10.2017 г. по гр.д. № 275/ 2017 г., с което Смолянски окръжен съд, потвърърждавайки решение №73/ 23.05.2017 г. по гр.д. № 225/ 2016 г. на Девински районен съд:
· на основание чл. 194, ал. 3, вр. ал. 2 ГПК по инцидентния иск с правна квалификация чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК, предявен от Г. П. Т., е признал за установено по отношение на Е. Я. М., извършващ стопанска дейност като едноличен търговец под фирма ЕТ [фирма], че споразумението от 20.03.2015 г. е неистински частен документ (неавтентичност на подписа на Г. П. Т.) и
· на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е осъдил Е. Я. М. да заплати на Г. П. Т. сумата 24 950 лв. (предявена част от вземане в пълен размер 26 000 лв.), ведно със законната лихва от 21.07.2016 г.
Решението се обжалва от Е. Я. М. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по повдигнати процесуалноправни въпроси, чието обобщение и конкретизация съобразно предвиденото в т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС, се свежда до следния: При противоположни заключения на допуснатите и приети от първата инстанция експертизи за установяване на релевантен по делото факт, за който страните спорят, и направено оплакване във въззивната жалба, че първата инстанция неправилно го е установила, базирайки изводите си на едно от заключенията, длъжен ли е въззивният съд да уважи искането в жалбата за допускане на нова съдебна експертиза, включително и служебно или е допустимо сам да вземе становище по разногласието и при какви мотиви? Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи въззивното решение, като твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на ВКС по казуално и нормативно тълкуване, на която се позовава (основания за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Оплакванията по същество са, че решението е неправилно поради допуснато съществено процесуално нарушение (на чл. 269, изр. 2, вр. чл. 266, ал. 3 ГПК) и е необосновано. Претендира разноските по делото.
Ответникът по касационната жалба, Г. П. Т., възразява, че е недопустима. Той твърди, че е прехвърлил вземането по въззивното решение на трето за процеса лице и е уведомил касатора, ответник и длъжник по иска, а неговият нов кредитор е цесионерът. Това изключвало правния интерес от поддържането на спора със стария кредитор, в т.ч. от пренасянето му пред касационната инстанция. Ответникът по касация възразява също, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а въззивното решение е правилно. Претендира разноските в касационното производство.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Обжалваното решение е въззивно, по гражданско дело с цена на частичния иск над 5 000 лв., а случаят не попада в изключенията по чл. 280, ал. 3 ГПК. Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна. Първо, въззивното решение е осъдително, а касатор е ответникът. Второ, неоснователен е отводът за липса на правен интерес, доколкото ответникът по касация го обосновава с факт, настъпил след приключване на съдебното дирене пред първата инстанция. Това е крайният момент, към който въззивното решение ще породи сила на пресъдено нещо (арг. от чл. 235, ал. 3, вр. чл. 439 ГПК). Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но макар повдигнатият обобщен въпрос да има претендираното значение, въззивният съд го е решил в съответствие с практиката на ВКС. Съображенията са следните:
За да уважи изцяло частичния иск, въззивният съд е приел, че ответникът е получил без основание сумата 26 000 лв. по платежно нареждане от 23.02.2015 г. и съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следва да я върне на ищеца. Ответникът е възразил, че основанието да я задържи произтича от писмено споразумение от 20.03.2015 г., сключено между страните. При представянето му ищецът е възразил, че подписът под документа не изхожда от него. Ответникът е заявил, че ще се ползва от документа, а първата инстанция е открила производство по чл. 193 ГПК и е допуснала изслушването на съдебно-графологическа експертиза.
Според основното заключение, подписът е автентичен. Заключението е оспорено от ищеца и е допуснато изслушването на повторна съдебно-графологическа експертиза в състав от три вещи лица. Според заключението на повторната експертиза, подписът е неавтентичен. Това заключение е оспорено от ответника, но първата инстанция е отказала да допусне изслушването на нова съдебно-графологическа експертиза с мотив, че приетите противоположни заключения ще обсъди с решението.
С първоинстанционното решение е възприето заключението на повторната експертиза. Единственият мотив е, че трите вещи лица са опровергали основното заключение. Споразумението от 20.03.2015 г. е признато за неистински документ, изключено е от доказателствата по делото, а е постановено да бъде изпратено на прокурор ведно с препис от решението (чл. 194, ал. 3, вр. ал. 2 ГПК). Частичният иск е квалифициран по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и е уважен като последица от установената неавтентичност на споразумението от 20.03.2015 г. – соченото от ответника основание да задържи полученото плащане.
Първоинстанционното решение е било обжалвано от касатора, който е ответник по иска с оплакване, че е необосновано и с искане за допускане на нова експертиза.
С определението по чл. 267 ГПК въззивният съд е оставил без уважение доказателственото искане.
В обжалваното решение въззивният съд е установил противоречието в двете заключения по релевантния факт, предмет на приетия за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск относно (не)автентичността на подписа на ищеца под споразумението от 20.03.2015 г. и също е възприел заключението на повторната съдебно-графологическа експертиза. Мотивирал се е със следното: 1) трите вещи лица са работили по допълнителен сравнителен материал (изследвали са подписа на ищеца в документите в Дирекция „Документи за самоличност“); 2) установили са признаци на имитация в подписа под споразумението (прекъсвания на три места, занижена координация на движенията, вълнообразни линии, разнороден натиск, каквито не се наблюдават в сравнителния материал), 3) има 6-7 различия между изследвания подпис и подписите на ищеца в сравнителния материал и 4) основното заключение е необосновано в крайния си извод за пълно съвпадение между изследвания подпис и подписите на ищеца в сравнителния материал. При така извършеното обсъждане на заключенията на основната и повторната експертиза въззивният съд също достига до извода, че споразумението от 20.03.2015 г. не е подписано от ищеца, а ответникът няма основание да задържи получената от ищеца сума по платежното нареждане.
Настоящият състав намира, че обобщеният въпрос, повдигнат от касатора, налага и обобщаване на практиката на Върховния касационен съд в казуално и нормативно тълкуване по приложените процесуално-правни норми. Обобщаването извежда следния отговор: При противоположни заключения на допуснатите и приети от първата инстанция експертизи за установяване на релевантен по делото факт, за който страните спорят, и направено оплакване в жалбата, че първата инстанция неправилно го е установила, базирайки изводите си на едно от заключенията, въззивният съд е длъжен да допусне изслушването на съдебна експертиза, включително служебно, тогава когато: 1) и двете заключения са необосновани (случаят е равнозначен на тълкуването, дадено в т. 3 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС) или 2) и двете заключения са обосновани, а въззивният съд сам не може да вземе становище по противоречието (тогава първата инстанция е нарушила чл. 201, пр. 2 ГПК при допускане на повторната експертиза, а случаят е равнозначен на предвиденото в чл. 203 ГПК). Във всеки друг такъв случай въззивният съд няма задължение да допусне нова експертиза за установяване на спорния релевантен факт, за който не притежава специалните знания, но е длъжен в своето решение да се произнесе по оплакването за необоснованост на първоинстанционното решение, като обсъди противоречието в двете заключения и изложи мотиви защо отхвърля едното, а възприема другото (чл. 269, изр. 2, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК) или защо отхвърля и двете (чл. 269, изр. 2, вр. чл. 202 ГПК). В случая, въззивният съд е приел, че повторната експертиза първата инстанция е допуснала в правилното приложение на чл. 201, ал. 2 ГПК, а това го освобождава от задължението да допуска ангажираната във въззивната жалба от касатора нова (втора повторна) експертиза. В своето (ново) решение се е произнесъл по оплакването в жалбата за необоснованост на първоинстанционното, като е изложил подробни мотиви защо възприема заключението на повторната експертиза и е достигнал до същите крайни изводи по извършеното от ищеца оспорване на документа за споразумението от 20.03.2015 г. и по основателността на предявения частичен иск за неоснователно обогатяване, квалифицирайки го по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Следователно въззивното решение не противоречи, а съответства на практиката на ВКС по казуално и нормативно тълкуване на приложените процесуално-правни норми. Обстоятелството, че настоящият състав я споделя, изключва всяко допълнително основание за допускане на касационния контрол.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, които ответникът по касация (ищец по иска) е направил пред настоящата инстанция. Те се изразяват в платеното адвокатско възнаграждение. в тежест на касатора.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 436/ 26.10.2017 г. по гр.д. № 275/ 2017 г. на Окръжен съд – Смолян.
ОСЪЖДА Е. Я. М., извършващ стопанска дейност като едноличен търговец под фирма [фирма] ЕИК[ЕИК], да заплати на Г. П. Т. ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 278. 50 лв. – разноски пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.