Определение №642 от 14.12.2013 по гр. дело №5690/5690 на 1-во гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 642

София, 14.12.2013 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:

Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.5690 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №272 от 23.05.13г. по гр.д.№692/12г. на Пловдивския апелативен съд е потвърдено решение №119/31.01.12г. по гр.д.№50/2010г. на Смолянския окръжен съд, в частта, с която е прието за установено по отношение на [фирма] – София, че [фирма] Б. не е собственик на поземлен имот с идентификатор 23025.501.1298 по кадастралната карта на [населено място], както и в частта, с която са отхвърлени предявените насрещни искове по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС на [фирма] срещу [фирма] за предаване владението на същия имот и за премахване на построените в него 10 бр. бунгала.
Въззивният съд е приел, че с нот.акт №115/2007г. [фирма] се легитимира като собственик на УПИ І-1298 от кв.67 по неодобрен план на [населено място], местността „Д.”, с площ от 5400 кв.м., който съвпада с процесния имот с идентификатор 23025.501.1298 по кадастралната карта на [населено място]. Дружеството е закупило имота от наследниците на А. Я., на които собствеността е била възстановена по реда на ЗСПЗЗ с решение №689А-01.08.2006г. на ОСЗГ Д.. Прието е, че в съдебното производство не е установено по категоричен начин от [фирма], че към момента на образуване на ТКЗС А. Я. е бил собственик на имота, който е възстановен на наследниците му по реда на ЗСПЗЗ. В подаденото заявление за възстановяване на собствеността не е била посочена ливада с площ от 5400 дка в местността „Д.”, каквато е възстановена, а освен това няма данни наследодателят да е придобил тази ливада по някой от предвидените в закона способи. В решението, с което е възстановена собствеността, е посочено, че ливадата е заявена с пореден №12, но в самото заявление под този номер фигурира ливада от 1 декар в местността „К. добролии”. Дори да се приеме, че двете местности са идентични, има твърде голяма разлика в площта на заявения и възстановения имот. Освен това – в заявлението на А. Я. за внасяне на земи в ТКЗС са посочени 59,9 дка ниви и 36,6 дка ливади в землището на [населено място], като нито една от тях не е в местността „Д.” или „К. добролии”. От своя страна и свидетелите не установяват придобиването на процесната ливада от А. Я. чрез давностно владение за периода до образуване на ТКЗС. На следващо място – възстановеният в стари реални граници имот попада в урбанизирана територия на [населено място], в терен, който е бил отреден за Д., съгласно А. №460/06.12.2000г. Няма данни да е съществувал стар кадастрален план, с който да са индивидуализирани границите на имота на А. Я., поради което се е наложило изработването на помощен план по чл.13а ППЗСПЗЗ. По делото обаче липсват данни как са били определени границите на бившите имоти, при липса на документите по чл.13а, ал.4 ППЗСПЗЗ, а също не е установено да е изпълнена процедурата по чл.13а, ал.6, ал.7 и ал.8 ППЗСПЗЗ, в т.ч. да е било съобщено на ищцовото дружество като заинтересувано лице за изработването на този план. Направен е извод, че помощният план не е влязъл в сила и по него не би могло да се издава решение за възстановяване на собствеността. Решението на ОСЗ, с което са се легитимирали праводателите на [фирма], е материално незаконосъобразно и не поражда целените правни последици, съответно и дружеството не е могло да придобие чрез извършената покупко-продажба собствеността на процесния имот. Изложени са и съображения, че имотът се е намирал в горски фонд, поради което не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. За да отхвърли насрещните искове по чл.108 и чл.109 ЗС съдът е изложил и допълнителни съображения по правата на ответника [фирма]. Посочено е, че дружеството е правоприемник на Д. Д., на което през периода 1987г. – 1994г. са предоставени от държавата площи в Д. в общ размер на 7500 кв.м. за строителство и разширение на почивна база, като за този имот е издаден и А. №460/06.12.2000г. Независимо от това дали [фирма] е станало собственик на терена, върху който са изградени сградите и съоръженията /10бр. масивни едноетажни бунгала с площ от 56 кв.м. всяко, изградени през 1990г.; 3 бр. полумасивни едноетажни бунгала с площ от 37 кв.м.; кухня, столова и плувен басейн/, като собственик на последните то има право да ползва обслужващата площ, което съдът приема за правно основание за ползването на имота по смисъла на чл.108 ЗС. Искът по чл.109 ЗС е отхвърлен по съображения, че [фирма] не е собственик на процесната земя и не може да иска събаряне на построените в нея сгради.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от [фирма]. Дружеството поддържа, че тъй като правото му на собственост се основава на прехвърлителна сделка и на реституция по ЗСПЗЗ в полза на праводателите му, то насрещната страна не може да противопоставя възражения срещу материалната законосъобразност на решението на ОСЗ за възстановяване на собствеността и по-конкретно – че А. Я. не е бил собственик на процесната земя към момента на образуване на ТКЗС. На следващо място – по делото действително няма данни за начина на изработването и обявяването на плана по чл.13а ППЗСПЗЗ, но това е защото не е имало подобно възражение, във връзка с което да се представят и тези доказателства. Изводът на въззивния съд, че процесният имот е попадал в горски фонд и не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ, влиза в противоречие с двете тройни експертизи по делото. Липсва и идентичност между терена в горския фонд, предоставен за ползване на Д. от една страна и от друга страна – процесния имот, който се владее от [фирма] и който не е бил в горския фонд. Представеният по делото А. №460/06.12.2000г. не установява права на Д. Д., тъй като при съставянето му не са представени никакви документи за такива права. Представените в настоящото производство заповеди и протоколи от 1988г., 1991г. и 1994г., с които е разрешено извършването на строителство върху 2 дка; 0,5 дка и 2,5 дка в полза на Д., не са били представени при съставянето на А., а освен това не съдържат данни, от които да се индивидуализира кой е предоставеният имот. Самите заповеди, с които е предоставена земя на Д., са нищожни административни актове, тъй като са подписани от некомпетентен орган. Но дори те да са валидни, с тях само се отстъпва право на строеж, но не и право на собственост върху земята, а предмет на спора по делото е именно земята под тях.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1 ГПК по въпроса: допустимо ли е по иск за собственост на недвижим имот, основан на земеделска реституция, насрещната страна да се брани с възражение за материална незаконосъобразност на решението на ОСЗ, в т.ч. че лицата, на които е възстановено правото на собственост, респ. техния наследодател, не са били собственици на имота към момента на образуване на ТКЗС или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията на земята. Поддържа се, че по този въпрос обжалваното въззивно решение противоречи на решение №7 от 22.01.13г. по гр.д.№647/12г. на ВКС, ІІ ГО; решение 65 от 18.04.13г. по гр.д.№769/12г. на ВКС, І ГО; ТР №9/07.11.12г. по т.д.№9/12г. на ОСГК и решение №27 от 26.01.11г. по гр.д.№1687/2009г. на ВКС, І ГО.
Ответникът в производството [фирма] оспорва жалбата. Счита, че липсва противоречие между обжалваното въззивно решение и посочената задължителна практика на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Поставеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос е определящ за изхода на делото и въззивният съд се е произнесъл по него в противоречие с посочената практика на ВКС. Въззивното решение обаче не следва да се допуска до касационно обжалване. Определящият материалноправен въпрос по това дело е свързан с прилагането на императивна правна норма – чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, според която не се възстановява собствеността върху земеделски земи, които са застроени или върху тях са проведени мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността. Въззивният съд не се е произнесъл по този въпрос, а е бил длъжен да се произнесе, съгласно чл.17, ал.2, изр.2 ГПК. Още в първата инстанция е направено възражение за материална незаконосъобразност на решението за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, от което черпи права [фирма]. Това възражение е въведено с отговора на насрещната искова молба по чл.108 ЗС, като първоначално се е ограничавало само до това, че собствеността не е следвало да се възстановява по реда на ЗСПЗЗ, тъй като спорната земя се намира в горски фонд /такива са и данните по писмените доказателства и двете технически експертизи в първата инстанция/. Доказателства, че спорният имот не се е намирал в горски фонд, са събрани едва във въззивната инстанция, а възражението за материална незаконосъобразност по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ на решението за възстановяване на собствеността е направено от [фирма] преди това, в устните състезания през първата инстанция и в писмената защита пред същата инстанция. Прилагането на императивна материалноправна норма е служебно задължение на съда, съгласно т.10 на ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС и т.1 на ТР №1/09.12.13г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. При това положение определящ за изхода на делото е материалноправният въпрос за съответствието на решението на ОСЗ за възстановяване на собствеността върху спорния имот с чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ. По този въпрос въззивното решение съответства като краен резултат на трайно установената и задължителна практика на ВКС, че когато имот, подлежащ на реституция по ЗСПЗЗ, е застроен или върху него е проведено мероприятие на държавата, той не подлежи на възстановяване на собствеността. В случая е категорично установено по делото, че спорният имот е бил застроен до 1990г., т.е. преди влизане в сила на ЗСПЗЗ, с 10 полумасивни бунгала със застроена площ от 56 кв.м. всяко, които представляват пречка по смисъла на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността, като съгласно практиката на ВКС е без значение дали те са законно изградени или не.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №272 от 23.05.13г. по гр.д.№692/12г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: