О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 642
гр. София, 24.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
Като изслуша докладваното от съдия Керелска гр. дело № 89/2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Основно училище „П. Х.” , от [населено място] срещу решение 159/04.10.2016 г., постановено по въз. гр.д. № 309/2016 г. на Окръжен съд [населено място], с което е потвърдено решение №381/04.05.2016 г. по гр.д. №197/2016 г. на Сливенския районен съд, с което ОУ „П. Х.” , [населено място] е осъден на осн. чл. 222,ал.3 КТ във вр. чл. 1,ал.2 ПМС №31/11.02.1994 г. да заплати на В. В. П. от [населено място] , сума в размер на 5 202,64лв. , представляваща неплатено обезщетение , ведно със законната лихва , считано от 22.01.2016 г. като за разликата до 7 803,96 лв. искът е отхвърлен . Отхвърлен е и иска по чл. 86 ЗЗД предявен в размер на 39,10лв.Присъдени са разноски и държавна такса.
С касационната жалба се представя изложение на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба В. В. П. от [населено място] изразява становище, че не са налице законовите предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предявила е насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в отхвърлителната част. С насрещната касационна жалба е представено изложение на основанията за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване.
Ответникът по насрещната касационна жалба Основно училище „П. Х.” от [населено място] застъпва становище, че не са налице изискванията на закона за допускане на въззивното решение, предмет на обжалване с насрещната жалба, до касационно обжалване, в писмен отговор по делото.
Касационната жалба на Основно училище „П. Х.” от [населено място] е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, с оглед правомощията си по чл. 288 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение , с което частично е уважен предявеният иск , въззивният съд е приел, че в случая разпоредбата на чл. 222,ал.3 КТ във вр. чл. 28т.2 К. от 26.06.2014 г. за изплащане на обезщетение за работници и служители, членове на синдикални и работодателски организации в размер на осем брутни заплати при прекратяване на трудовото правоотношение след придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст , не намира приложение, доколкото не е изпълнено изискването през последните 10 години работникът или служителят да е работил при същия работодател. В тази връзка е посочено, че когато ищцата е работила като „Старши експерт по химия и физика” /от 05.07.2001 г. до 30.01.2011 г./ е била в служебни отношения с Р., а по късно като директор на училището / за периода от 01.02.2011 г. до 03.01.2016 г./ тя е работила по трудови правоотношения с ОУ „П. Х.”, макар трудовия й договор да е сключен с Р..
Съдът е приел, че в случая е изпълнена хипотезата на чл. 1,ал.2 от МПС №31/1994 г. Прието е, че според тази разпоредба за да има едно лице право на увеличаване на обезщетението по чл. 222,ал.3 КТ, е необходимо да е било педагогически кадър през последните 10 години от трудовия му стаж преди придобиване на право на пенсия за прослужено време и старост и да е работил в организация или звено на бюджетна издръжка в сферата на образованието като няма изискване това да е било при един и същ работодател. Прието е, че по отношение на П. е налице изискването да е била педагогически кадър тъй като не само е имала и педагогическо образование , но и основните и задължения и на двете работни места са били във връзка с прилагане на държавните изисквания в образователната система. Като „старши експерт по природни науки и екология”, същата е имала пряко участие в обучителния процес , провеждан на територията на Област Сливен като освен че е координирала дейността на директори и учители по определени предмети , сама лично е можела да дава консултации на родители и ученици във връзка с образователния процес.
При тези решаващи мотиви касаторът е поставил следните правни въпроси: 1. Необходимо ли е за да се придобие право на обезщетение по чл.222,ал.3 изр.1-во, предложение второ от КТ при хипотезата на чл. 1,ал.2 ПМС №31/1994 г. работникът или служителят да е работил през последните 10 години от трудовия си стаж преди прекратяване на трудовото правоотношение при един и същ работодател по смисъла на визираните две правни норми.
2. Еквивалентно ли е понятието „педагогически кадър” по смисъла на ПМС №31/1994 г. с понятието учителски стаж по смисъла на чл. 19 ал.1 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж , когато работникът или служителят не е упражнявал преподавателска / учителска/ дейност , а е бил старши експерт по химия и физика „ в Р. Сливен.
3. Понятието „педагогически кадър” по смисъла на ПМС №31/1994 г. изисква ли реално упражняване на педагогическа дейност / реално упражняване на учителска професия/ или е достатъчно работникът или служителят просто да притежават педагогическа квалификация.
По отношение на първия поставен правен въпрос касаторът се позовава на допълнителното основание по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК като твърди, че с обжалваното решение същият е разрешен в противоречие с неговото разрешаване в Р № 188/07.04.2011 г. по гр.д. № 984/2010 г. ІV ГО
на ВКС , постановено при усл. на чл. 290 ГПК, поради което има задължителен характер.За да обоснове изпълнение на основанието по чл. 280,ал.1,т.2 ГПК касаторът се позовава на Р № 295/21.05.1999 г. на 3-то г.о. на ВКС, което няма задължителен характер.
По отношение на останалите два въпроса касаторът счита, че е изпълнено допълнителното основание по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК и същите са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Първият от формулираните въпроси е бил предмет на разглеждане във въззивното решение и неговото разрешаване има обуславящо за изхода на спора значение.С оглед на това същият има характеристиката на правен въпрос по см. на чл. 280,ал.1,т.1 ГПК, предвид разясненията дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по ТД №1/2009 г.Не е изпълнено обаче посоченото допълнително основание за допускане на касационното обжалване.Разрешението дадено Р № 188/07.04.2011 г. по гр.д. № 984/2010 г. ІV ГО принципно е в съответствие с разрешението на въпроса в обжалваното решение, макар и разглежданата в него хипотеза да е различна от настоящата, предвид различната сфера на дейност на страната по това дело. В него е прието, че ищцата има право на обезщетение по чл. 222,ал.3 КТ тъй като попада в хипотезата на чл.1,ал.2 от ПМС 31/11.02.1994 г. Прието е че макар ищцата формално да е работила при различни работодатели, по смисъла на разпоредбата на чл. 222,ал.3 КТ и чл.1,ал.2 ПМС №318/1994 г. е работила при един и същ работодател, тъй като съгласно пар.35,ал.1 ЗДБ на РБ за 2000 г. всички лечебни заведения за извънболнична помощ по чл.8 от Закона за лечебните заведения ,които са били финансирани от бюджетите на министерствата и общините до 31.12.1999 г., се финансират от същите бюджети до 30.06.2000 г. независимо от тяхното преобразуване по Търговския закон ли по закона за кооперациите.
По посочения правен въпрос не е изпълнено и второто допълнително основание по чл. 280,ал.1,т.2 ГПК. С решение №295/21.05.1999 г., 3-то г.о. на ВКС не е признато правото на обезщетение по чл. 222,ал.3 ГПК, доколкото молителката, която е работила при различни работодатели в рамките на десетгодишния период , не попада в хипотезата на чл.1,ал.2 от ПМС №31/11.02.1994 г. , поради това че един от работодателите – Аптечно управление, не е организация или звено на бюджетна издръжка. Следователно разглежданата хипотеза е различна от тази предмет на въззивното решение.
По отношение на въпрос №2 и 3 касаторът не е обосновал по никакъв начин посоченото основание по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК. Съгласно т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по ТД №1/2009 г. ОСГТК, правният въпрос е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото , когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия , а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъда тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът не е посочил коя е неправилната практика във връзка с формулираните от него въпроси, която следва да бъде изоставена , нито се позовава на променено законодателство или обществено икономически условия. Същевременно направеното от въззивната инстанция тълкуване на понятието „педагогически кадър” съответства на буквата и смисъла на закона като това понятие безспорно има по- широко значение и включва повече длъжности , които имат отношение към реализацията на учебно – възпитателската дейност, която съставлява педагогическата дейност. Тълкуването на понятието „педагогически кадър” в смисъл на учител- преподавател, се явява необосновано стеснително и ако законодателят би имал предвид само учителските кадри , не е имало пречка в разпоредбата на чл.1 от П. 31/11.02.1994 г. , да използва това конкретно понятие.
По изложените съображения не са изпълнени комулативните изисквания , с които законът свързва достъпът до касационно обжалване, поради което касационното обжалване по жалбата на „Основно училище „П. Х.” [населено място] ,2 не следва да се допуска.
С оглед на това и на осн. чл. 287,ал.4 ГПК насрещната касационна жалба не следва да се разглежда.
Съобразно с изхода на делото касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата по касация направените разноски в настоящото производството в размер на 500 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение 159/04.10.2016 г., постановено по въз. гр.д. № 309/2016 г. на Окръжен съд [населено място].
ОСЪЖДА на Основно училище „П. Х.” , от [населено място] . да заплати на В. В. П. разноски за настоящата инстанция в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: