О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 643
гр.София, 31.05.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и трети май две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 591/ 2012 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на М. Ц. Р. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Ловешки окръжен съд № 284 от 09.12.2011 г. по гр.д.№ 491/ 2011 г. С посоченото решение, след като е отменено изцяло решение на Тетевенски районен съд по гр.д.№ 123/ 2011 г., е отхвърлен предявения от жалбоподателката против Н. ч. „Н. – ****”, [населено място], иск за отмяна на заповед № 11/ 27.11.2010 г. на председателя на читалището за налагане на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение”.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателката, че въззивният съд е разрешил неправилно процесуалноправният въпрос допустимо ли е при едни и същи доказателства двете инстанции по едно и също дело (районен съд и съответно по жалба срещу неговото решение – окръжен съд) да достигнат до различни изводи. Счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и на това основание моли касационното обжалване да бъде допуснато. Освен това в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК развива пространно възражения срещу анализа на доказателствата и фактическите констатации на въззивния съд относно твърденията на ответника за извършени нарушения на трудовата дисциплина от ищцата.
Ответната страна Н. ч. „Н.– ****”, [населено място], не взема становище по жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на решението се явява неоснователно.
За постанови същото, окръжният съд е приел от фактическа страна, че ищцата е извършила едно от визираните в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание нарушения – а именно, че не е изпълнила законните нареждания на работодателя относно продължителността, началото и края на работното време. За да направи този фактически извод съдът се е позовал на отказа на ищцата да подпише заповедта за определяне на работно време, на обясненията по чл.193 от КТ, в които ищцата обосновава своето виждане до кога трябва да продължава работния ден, на докладна записка на секретаря на читалището относно преждевременното напускане на работа от ищцата и на показанията на свидетелите П. и Г. в същия смисъл. Съдът е намерил, че това поведение ангажира дисциплинарната отговорност на ищцата и че тежестта на нарушението съответства на наложеното наказание „предупреждение за уволнение”, съответно отменил е решението на районния съд, постановено въз основа на същите доказателства, и е отхвърлил иска за отмяна на дисциплинарното наказание.
При тези изводи на въззивния съд поставеният от жалбоподателката въпрос обуславя решението, но няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по т.3 на ал.1 на чл.280 от ГПК е налице, когато разглеждането на въпроса ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. Тези предпоставки не са налице, тъй като законът е ясен и по него има практика, която не се нуждае от промяна. Въззивният съд е съобразил задължителната практика, според която дължи произнасяне по съществото на делото и е длъжен да изведе самостоятелни фактически и правни изводи и да обсъди всички доводи на страните (Тълкувателно решение по т.д. № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС). Дейността му не е продължение на дейността на въззивната инстанция, а е дейност по решаване на спора по същество. Въззивният съд съм обсъжда и анализира доказателствата по делото и прави свои фактически и правни констатации – в тази насока няма значение какви са констатациите на първоинстанционния съд. Допустимо е, поради различна оценка и анализ на доказателствата, въззивният съд, без да събира нови доказателства, да достигне до различни изводи за доказателствените и правнорелевантните факти. В такъв случай той трябва да постанови решение въз основа на собствените си констатации. В този смисъл е даденото от ВКС задължително тълкуване и то е съобразено при постановяване на обжалваното решение.
Що се касае до доводите на ищцата за неправилни оценка и анализ на доказателствата от въззивния съд, те нямат място в изложението по чл.284 ал.3 от ГПК и не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 от ГПК. За да прецени основателно ли е искането за допускане на обжалването, касационната инстанция изхожда от правните разрешения на въззивния съд и то само тези разрешения, които касаторът е посочил или които водят до нищожност или недопустимост. Процесуалните нарушения, изразяващи се в неправилен анализ на доказателствата или погрешно установяване на фактите, не са предвидени като основание за допускане на касационно обжалване и не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 от ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Ловешки окръжен съд № 284 от 09.12.2011 г. по гр.д.№ 491/ 2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: