О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 644
София, 19.11.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 3621/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1746 от 14.08.2014 г. по гр. д. № 2832/2013 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-2 състав решение № 3260 от 30.04.2014 г. по гр. д. № 4551/2012 г. С първоинстанционния акт, в потвърдената негова част, са уважени предявените от Ирина С. Х. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 57, ал. 1 от Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС) за сумата 50 438.07 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 22.03.2012 г. – до окончателното й изплащане и искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите 126.64 лв., 365.62 лв. и 7 666.76 лв., представляващи обезщетение за забавено плащане на конкретно посочените в решението суми и периоди.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Излага подробни съображения срещу извода за дължимост на присъдените на ищцата суми, като твърди, че съдът неправилно е формирал убеждението си за неразрешения характер на оспорените платежни операции само въз основа на събраните в първоинстанционното производство косвени доказателства, което е довело и до неправилно приложение на чл. 57 ЗПУПС. Освен това, според касатора, въпреки заявените от него във въззивната жалба доводи, апелативният съд не е изследвал въпроса за доказване неправомерното използване на самите персонализирани защитни характеристики, който също е в основата на процедурата по чл. 56 ЗПУПС, както и че не е установено изпълнение на задълженията на ищцата за полагане на нужната грижа за опазването на платежния инструмент „Електронно банкиране” съобразно правилата на банката.
Като обосноваващ допускането на касационния контрол, с твърдението, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „При разглеждане на въпроса за отговорността на доставчика на платежни услуги за неразрешени платежни операции чрез ползване на платежен инструмент от лице непотребител, когато в отношенията между доставчика на платежни услуги и непотребителя е предвидено, че разпоредбата на чл. 56 ЗПУПС не се прилага, достатъчно ли е непотребителят да докаже само неразрешеното от него ползване на платежния инструмент (с оглед особеностите на конкретния платежен инструмент) в процедурата по установяване на автентичност по чл. 56, ал. 2ЗПУПС, без да е необходимо ползвателят непотребител да доказва положената от него грижа с оглед изпълнението на задълженията му по чл. 53 ЗПУПС”.
Ответницата по касация – Ирина С. Х. от [населено място] – заявява становище за недопускане на касационно обжалване, респ. за неоснователност на жалбата, по съображения, изложени в писмен отговор от 06.11.2014 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди обжалваното пред него решение, с което е уважен предявеният от Ирина С. Х. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 57, ал. 1 ЗПУПС за заплащане на сумата 50 438.07 лв., въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че са доказани предпоставките за ангажиране отговорността на ответната банка по сключения с ищцата договор за електронно банкиране за възстановяване на сумата по извършените без нейно съгласие седем операции, тъй като от събраните по делото доказателства се установява, че същите са неразрешени. Като неоснователно решаващият състав е преценил оплакването, че ищцата не е доказала неавтентичността на оспорените платежни операции. Направеният от него извод, че тези операции са не само неразрешени, но и неавтентични, е обоснован с поредицата от косвени доказателства: достъп до електронното банкиране е имала само ищцата, която е частен съдебен изпълнител – лице, на което държавата е възложила изпълнение на част от функциите си по принудително изпълнение на частни притезания; за един значителен период от време (две години и два месеца преди извършване на процесните операции от 12.08.2010 г.) ищцата е ползвала само един IP адрес на компютър в [населено място], докато оспорените седем платежни операции са извършени в късните часове на денонощието – преди полунощ на 12.08.2010 г. от неизвестно лице и от IP адрес на компютър в Л.; към момента на извършването на операциите ищцата не е била в [населено място], а в курортен комплекс „А.”; нито един от получателите на преводите не е бил в служебни отношения с ищцата, защото те не са имали качеството на взискатели по изпълнителните дела, посочени в графа „основания за плащане” на оспорените платежни нареждания; ищцата е уведомила обслужващата си банка за липса на наличност по сметките си, извършила е проверка за редовността на преводите и е уведомила компетентните разследващи органи. Поради липса на ангажирани доказателства за неизпълнение на задълженията на ищцата по чл. 53, т. 1 и т. 3 ЗПУПС, съдът е счел за неоснователни и твърденията на банката за допусната от нейна страна небрежност или измама.
С оглед мотивите на обжалвания акт, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По отношение на поставения от касатора въпрос това изискване не е налице. Изводът на въззивния съд, че оспорените платежни операции са неразрешени и неавтентични, е направен с оглед извършената от него преценка на събраните по делото доказателства. Доколко същият е обоснован, логичен и правилен, това е въпрос, който е относим към правилността на постановеното решение, чието обсъждане е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му. Освен това, от начина, по който е поставен, е видно, че въпросът съдържа твърдението на самия касатор, че съдът не е изследвал дали ищцата е проявила дължимата грижа като ползвател на платежната услуга – твърдение, което обаче не съответства на изложените към акта мотиви. Напротив, при аргументирането на извода, че оспорените операции са неразрешени и неавтентични, въззивният съд изрично е посочил, че не е доказано неизпълнение на задълженията на ищцата по чл. 53, т. 1 и т. 3 ЗПУПС.
С оглед изложените съображения, поставеният от касатора въпрос не може да бъде определен като обусловил изхода на конкретното дело по смисъла на т. 1 от цитираното тълкувателно решение, т. е. в случая липсва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и поради това не подлежи на обсъждане наличието на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответницата по касация направените за настоящото производство разноски в размер на сумата 3000 лв. – адвокатско възнаграждение, чието заплащане в брой е удостоверено в представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 51259 от 03.11.2014 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1746 от 14.08.2014 г. по гр. д. № 2832/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на Ирина С. Х. от [населено място], [улица], вх. Б, ап. 34 направените по настоящото дело разноски в размер на сумата 3 000 (три хиляди) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: