О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 645
гр. София, 23.10.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 2213/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „С. П.” О. – [населено място], и „ВСГ И.” Е. – [населено място], срещу определение № 287 от 11.07.2019 г., постановено по ч. т. д. № 385/2019 г. на Апелативен съд – П.. С посоченото определение, след отмяна на определение № 569 от 23.05.2019 г. по т. д. № 1/2018 г. на Окръжен съд – Смолян, е оставена без уважение молбата на „С. П.” О. и „ВСГ И.” Е. за изменение на определение № 84 от 23.01.2019 г. по т. д. № 1/2018 г. на Окръжен съд – Смолян в частта, с която двете дружества са осъдени да заплатят на [община] разноски по делото в размер на 15 850 лв.
В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно, и по изложени в нея съображения се иска неговата отмяна.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение, инкорпорирано в жалбата, в което се твърди, че определението на въззивния съд съдържа произнасяне по следните въпроси, които са разрешени от въззивния съд неправилно и в противоречие с т.1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, а „същевременно са от особено значение за прилагане на закона и общото развитие на правото” : „1. Допустимо ли е присъждане на адв. възнаграждение, което с оглед на неговия размер задължително следва да бъде заплатено по банков път, след като не са налице приложени от търсещия присъждането на такива разноски участник в производството безспорни писмени доказателства за осъществено такова плащане; 2. Следва ли ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото, без да е налице признание на иска, а прекратяване на производството поради неговата недопустимост, разноските за не се възлагат върху страните така, както всяка една ги е направила; 3. Налице ли е празнота в закона – чл.78 ГПК, и с оглед условията на чл.280 от същия закон, при спецификата на наст. казус, тази празнота да бъде запълнена с изричен акт на ВКС в това отношение”.
Ответникът [община] – [населено място], чрез процесуалния си представител адв. М. М., е депозирал отговор на частната касационна жалба в срока по чл.276, ал.1 ГПК. В отговора е изразено становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол поради ненадлежно обосноваване на приложното поле на касационното обжалване и липса на основания за достъп до касационен контрол, а по същество – за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната касационна жалба е допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
За да отмени определението на Окръжен съд – Смолян, с което по реда на чл.248 ГПК е изменено постановеното по т. д. № 1/2018 г. определение за прекратяване на производството по предявения от [община] против „С. П.” О. и „ВСГ И.” Е. иск с правно основание чл.135 ЗЗД в частта за разноските и е оставено без уважение искането на ищеца [община] за присъждане на направените по делото разноски за държавни такси и адвокатско възнаграждение, Апелативен съд – П. е приел, че с оглед основанието за прекратяване на делото – оттегляне на иска поради извършено след предявяването му плащане и погасяване на вземането, с което [община] се е легитимирала като кредитор на първия ответник, разноските следва да се възложат в тежест на ответниците по аргумент за обратното от чл.78, ал.2 ГПК.
Въззивният съд е изложил съображения, че макар според правилото на чл.78, ал.4 ГПК в случаите на прекратяване на делото поради недопустимост на иска или на оттегляне/отказ от иска правото на разноски да принадлежи на ответника, ако в хода на процеса ответникът признае претендираното от ищеца право или погаси съответстващото му задължение и като последица от това отпадне правния интерес на ищеца от търсената защита, което провокира оттегляне или отказ от иска, отговорността за разноски следва да се понесе от ответника. В посочената хипотеза действията на ответника, насочени към погасяване на вземането, са преценени от въззивния съд като „закъсняло признание на предявения заради първоначалното оспорване на претендираното от ищеца право признание на иска”. Изхождайки от безспорния по делото факт, че към момента на предявяване на иска по чл.135 ЗЗД ищецът е разполагал с изпълнителен титул за вземане към първия ответник, който се е разпоредил със свои имуществени права в полза на втория ответник и е погасил задължението си към ищеца едва след извършената двойна размяна на книжа, с оглед на което искът е оттеглен, съдът е направил извод, че по аргумент за противното от чл.78, ал.2 ГПК правото на разноски принадлежи на ищеца [община] и няма основание за изменение на постановеното от първоинстанционния съд определение за прекратяване на делото в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят на общината всички направени в процеса разноски.
Като неоснователни въззивният съд е преценил възраженията в частната жалба на ответниците за липса на доказателства за реално плащане на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение и за прекомерност на възнаграждението по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК. Относно първото възражение съдът е препратил към приложеното на л.203 от първоинстанционното дело платежно нареждане и е приел, че същото доказва извършено по банков път от ищеца на процесуалния му представител по делото адвокатско възнаграждение в размер на 12 000 лв. Неоснователността на второто възражение е мотивирана със съображения, че платеното адвокатско възнаграждение от 12 000 лв. не е прекомерно, тъй като минималният размер на възнаграждението, което се дължи по конкретното дело съгласно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е 11 870 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване.
Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК се допуска по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело, ако по отношение на него са изпълнени някои от допълнителните изисквания по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК; Посочването на правния въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК предпоставки.
Първите два въпроса, с които частните жалбоподатели са обосновали приложното поле на касационното обжалване, не са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Във въпросите се съдържат твърденията на жалбоподателите, че в производството пред първоинстанционния съд не са представени доказателства за реално плащане на претендираното и присъдено на [община] адвокатско възнаграждение и че производството по делото е прекратено поради неговата недопустимост, без ответниците да са дали повод за завеждането му и без да са признали иска. В мотивите към обжалваното определение въззивният съд е направил изводи, противоположни на така поддържаните твърдения като е приел, че извършването на разноски за адвокатско възнаграждение е доказано с представено по делото платежно нареждане, установяващо плащане на възнаграждението по банков път, и че с поведението си ответниците са дали повод за предявяване на иска по чл.135 ЗЗД, а осъщественото в хода на делото плащане към ищеца е форма на признание на иска, предпоставяща възлагане на разноските в тежест на ответниците по аргумент за обратното от чл.78, ал.2 ГПК. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване е ненадлежното обосноваване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК (предвид твърдението в изложението, че въпросите са разрешени от въззивния съд неправилно и са „от особено значение за прилагане на закона и общото развитие на правото”) и отсъствието на противоречие по първия въпрос със задължителната съдебна практика в т.1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Касационно обжалване не може да се допусне и по третия въпрос от изложението – дали с оглед спецификата на конкретния казус има празнота в закона (чл.78 ГПК), подлежаща на запълване с акт на ВКС. Въпросът не е правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не може да послужи като общо основание за достъп до касационен контрол.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по ч. т. д. № 385/2019 г. на Апелативен съд – П..
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 287 от 11.07.2019 г., постановено по ч. т. д. № 385/2019 г. на Апелативен съд – П..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :