О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 645
гр.София, 11.06.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто
гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
трети юни две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 826/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на “Б” Е. , гр. Б., за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 23 от 26.01.2010 г. по гр.д. № 1050/ 2009 г. С посоченото решение, след като е отменено решение на Беленски районен съд по гр.д. № 298/ 2009 г., е признато и за незаконно и е отменено уволнението на К. М. Л., извършено със заповед № 7 от 16.03.2009 г. на управителя на „Б” Е. , ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „билетопроверител и ВВК” и ответникът е осъден да му заплати обезщетение за оставане без работа за период от 17.03. до 17.09.2009 г. в размер 1 295,52 лв.
В останалата част, в която решението на Беленски районен съд е обезсилено, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд е постановил решението след като се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по два въпроса – материален и процесуален. Процесуалният въпрос е дали съдът има право да преценява добросъвестността на поведението на работодател, който е променил изискванията за образование за заемане на определена длъжност и е използвал това като основание да уволни заемащият длъжността на основание чл.325 ал.1 т.6 от КТ. Материалният въпрос е дали въвежданите от работодателя изисквания за образование и квалификация се преценяват по законосъобразност или по целесъобразност. Жалбоподателят поддържа, че в решения на ВКС по гр.д. № 1716/ 2000 г. ІІІ г.о., 3072/ 2002 г. ІІІ г.о., 537/ 1999 г. ІІІ г.о., 1062/ 1994 г. ІІІ г.о., 1251/ 1997 ІІІ г.о., 457/ 1999 г. ІІІ г.о., 3455/ 2001 г. ІІІ г.о. и други била обективирана трайна съдебна практика, непозволяваща контрол върху целесъобразността на заповедта на работодателя за промяна на изискванията за образование за заемане на определена длъжност. Счита, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд приел обратното, поради което жалбоподателят моли за допускане на касационно обжалване на решението, съответно за отмяната му и разглеждане на спора по същество, с последващо отхвърляне на предявените искове.
Ответникът по касация К. М. Л. не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
Цитираните в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване решения на ВКС не са от кръга на тези, които са задължителни за съдилищата или тези, постановени за уеднаквяване на практиката и осигуряване на точното прилагане на закона по действащия ГПК. Те представляват решения по конкретни казуси и дадените в тях разрешения не са задължителни. Така че соченото от касатора основание за допускане на обжалването във връзка с противоречието между обжалваното решение и горецитираните актове на ВКС не е по т.1, а следва да се квалифицира по т.2 на ал.1 на чл.280 от ГПК (така ТР № 1 от 2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Доводът за наличието на такова противоречие е неоснователен, тъй като въпросните решения на ВКС установяват практика по въпроса подлежи ли на контрол преценката на работодателя какви изисквания за образование да въведе за заемане на определена длъжност. Практиката е единна, че контрол върху тази дейност на работодателя по целесъобразност не може да има. Обаче въззивният съд не е приел нещо различно в обжалваното решение. Напротив, той изрично е мотивирал акта си с възприемане на доводите на касатора (въззиваем в производството пред окръжния съд), че правото на работодателя да изменя изискванията за образование и квалификация за заемане на определена длъжност не подлежи на съдебен контрол. Такъв контрол въззивният съд не е упражнил. За да уважи исковете той е направил друга преценка – не че работодателят не е имал право да въведе по-високи изисквания за образование, а че е сторил това недобросъвестно и единствено с цел да уволни ищеца. Ищецът Л. вече е бил уволняван от „Б” Е. (със заповед от 23.10.2008 г.), уволнението е било атакувано пред съд и в хода на съдебното производство работодателят и работникът са се споразумели (на 11.03.2009 г.) последният да бъде възстановен на работа. На 12.03.2009 г. работникът е бил възстановен, на 13.03.2009 г. работодателят му е връчил нова длъжностна характеристика, предвиждаща висше образование за длъжността „билетопроверител”, а на 16.03.2009 г. е уволнил работника поради това, че не е имал такова образование. При тези данни въззивният съд е имал всички основания да изследва добросъвестността на поведението на работодателя. Като е сторил това той не е влязъл в колизия с единната съдебна практика по въпроса подлежи ли на съдебен контрол преценката на работодателя да промени изискванията за образование за длъжността. Двата въпроса имат различно естество и доводите на касатора, че отрицателният отговор на първия обуславя (с аргумент на по силното основание) отрицателен отговор и по втория въпрос, противоречат на правилата на формалната логика. Няма пречка да се изследва дали работодателят е упражнил правата си по индивидуалното трудово правоотношение добросъвестно, макар да не може да се контролира преценката му по целесъобразността на променените изисквания за образование.
Поради това не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК и касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 23 от 26.01.2010 г. по гр.д. № 1050/ 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: