6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 646
София, 01.08.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети юни през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1833 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Н. С. К., като майка и законен представител на непълнолетния А. Н. С., с адрес в [населено място], представлявана от адв. В. Н., против решение № 180 от 22 януари 2019 г., постановено по в.гр.д. № 2858/2018 г. по описа на апелативния съд в гр. София, с което се потвърждава решение № 832 от 6 февруари 2018 г., постановено по гр.д. № 15067/2016 г. по описа на Софийския градски съд, в обжалваната му част, с която К. е осъдена да заплати на П. Н. А., с адрес в [населено място], сумата от 7500 лева обезщетение за неимуществени вреди – телесни увреждания, причинени на 26.09.2015 г., от ненавършилия й пълнолетие син А. Н. С., ведно със законната лихва от същата дата.
В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Неправилно била приложена нормата на чл. 48, ал. 3 ЗЗД. Подчертано е, че основа за първоинстанционното решение станали показания на свидетелка, близка на семейството на пострадалия и силно заинтересована от изхода на спора, и показанията на която са непоследователни, житейски нелогични и вътрешно противоречиви и некореспондиращи с приети по делото официални писмени документи, но и двете инстанции кредитирали тези показания изцяло. Без отговор останал въпросът получавал ли е ищецът застрахователно обезщетение за увреждането, в какъв размер и от кого, като съдът е приел, че искане на касатора е преклудирано, а то е сторено още с отговора на исковата молба. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се заявява, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът П. Н. А., с адрес в [населено място], представляван от адв. З. Ц., в отговор на касационната жалба излага доводи за неоснователността й. Отделно се представя и становище с оспорване на твърденията за наличие на основание за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд съобразява влязло в сила споразумение по наказателно от общ характер дело, с което се установява противоправното деяние на непълнолетния делинквент, неговата вина и причинната връзка между нанесения удар и причиненото телесно увреждане; предвид възрастта на делинквента към момента на деликта – 26.09.2015 г., е счетено, че следва да се ангажира отговорността на неговата майка, упражняваща родителските права; тъй като решението на първата инстанция е влязло в сила в частта, с която искът е уважен до 7500 лева обезщетение (общият размер на обезщетението, определено от първата инстанция, е 15000, но е обжалвано от касаторката само над сумата от 7500 лева), е счетено, че основанието на предявения иск е установено със сила на пресъдено нещо. При тези обстоятелства въззивният съд приема, че следва да обсъди само въпроса при определяне на обезщетението за неимуществени вреди правилно ли са приложени критериите за справедливост, уредени в чл. 52 ЗЗД. За правилно е счетено кредитирането на свидетелските показания на свидетелката М. Д., защото те са обективно и безпристрастно дадени, като е отречено свидетелката да е заинтересована – тя не е от кръга на лицата, които са посочени в чл. 172 ГПК, близка приятелка на семейството на пострадалия е и пресъздава своите впечатления от състоянието на ищеца след инцидента. Изрично е посочено, че неточността относно времето, в което ищецът не е посещавал учебни занятия, се обяснява с периода от повече от две години между инцидента и показанията й, поради което е нормално част от обстоятелствата да не се помнят с точност, и е прието, че показанията изцяло съответстват на събраните и приети по делото доказателства. Възприето е, че първата инстанция е придала необходимото доказателствено значение на всички установени чрез събраните гласни и писмени доказателства, обстоятелства – нанесена средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на долната челюст на две места – престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 НК, при нанесен удар, оперативното лечение, възстановителен период от около два месеца, затрудненията при хранене и говорене от около един месец, престоят в болнично заведение само 2,5 дена и изписването на ищеца в добро общо състояние. За неотносимо и преклудирано е счетено възражението, че по делото липсват доказателства дали ищецът е получил застрахователно обезщетение за увреждането, тъй като в публично съдебно заседание, в което касаторката е присъствала лично и е била представлявана от адвокат, обстоятелството е било изяснено и не е имало възражения или доказателствени искания. Не е споделено виждането на касаторката за неправилно приложение на чл. 48, ал. 3 ЗЗД, като е цитирана практика на ВКС, и е посочено, че касаторката, упражняваща родителските права върху делинквента, и живееща с него, не е присъствала на инцидента и съответно не е имала възможност да попречи на сина си да извърши деликта, но преди настъпването на инцидента не е изпълнила в достатъчна степен задължението си по възпитанието му, щом като се е стигнало до този неблагоприятен резултат.
Касационният съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита как следва да бъде разпределена доказателствената тежест по чл. 48, ал. 3 ЗЗД, а именно: трябва ли претендиращият вредите да докаже позитивния факт, че родителят е бил в състояние да предотврати тяхното настъпване, или родителят следва да доказва отрицателния факт, че не е бил в такова състояние. Последователно в съдебната практика се приема, че отговорността на родителя по чл. 48 ЗЗД за вредите, причинени от действията на ненавършилото пълнолетие дете, е отговорност за това, че не е упражнявал надзор и не е изпълнил задълженията си за възпитание и за формиране личността на детето – така е възприето в решение № 2019 от 1995 г., IV г.о., решение № 323 по гр.д. № 718/2008 г., IV г.о., решение № 1437 по гр.д. № 5168/2007 г., IV г.о. – всички на ВКС, и в множество други. Същия принцип е възприет и в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК – така в решение № 270 по гр.д. № 916/2016 г., IV г.о., се разяснява, че отговорността на родителите по чл. 48 ЗЗД е лична – за неупражнен родителски контрол и за недостатъчно възпитание на детето, а съгласно чл. 48, ал. 3 ЗЗД те се освобождават от отговорност, ако не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите поради обективни причини.
Въпросът обаче не е обусловил изхода на спора, тъй като съдът не е основал изводите си на наличието или липсата на доказване дали родителят е бил в състояние да предотврати деликта. Въззивният съд не е преценявал има ли спор относно доказването на отговорността на касаторката, защото поради частичното обжалване на първоинстанционното решение, последното е влязло в сила в необжалваната му осъдителна част, и основанието на предявения иск е установено със сила на пресъдено нещо. Освен това следва да се има предвид, че ВС в решение № 2524 по гр.д. № 4388/1959 г., I г.о., приема, че според чл. 48 ЗЗД отговорността на родителите за вреди, причинени от техните непълнолетни деца, се предполага до доказване от самите родители, че вредите са настъпили от дейността на децата, въпреки мерките, взети от родителите – тяхната отговорност отпада само ако установят, че въпреки взетите от тях мерки, не са предотвратили настъпването на вредите. Така, дори въпросът да е обуславящ, не се налага разрешаването му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същият е изводът и по втория въпрос – когато увреденият не докаже, че родителят е бил в състояние да предотврати настъпването на вредите, следва ли неговият иск да бъде уважен, или той следва да бъде отхвърлен като недоказан.
Третият въпрос – представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила неизпълнението от съда на задължението му да прецени показанията на силно заинтересования в полза на ищеца свидетел по реда на чл. 172 ГПК, не обосновава допускането на касационното обжалване. При изричното оплакване във въззивната жалба за пристрастност на разпитан по делото свидетел, съдът надлежно е изложил съображения защо не възприема оплакването за основателно. Мотивирано е както защо се приема, че свидетелката не е от кръга лица, който би могъл да е заинтересован от изхода на спора, така и на каква основа се появяват неточности в нейните показания относно времето, в което ищецът не е посещавал учебни занимания. Несъгласието на касаторката с изводите на съда в това отношение не може да аргументира наличието на твърдяното нарушение на съдопроизводството.
По въпроса представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила приетото от първоинстанционния и от въззивния съд, че възражението да се изследва въпроса „получавал ли е увредения застрахователно обезщетение от друга компания“ било преклудирано, е необходимо да се съобрази следното: в отговора на исковата молба се иска ищецът да бъде задължен да отговори на въпроса получавал ли е застрахователно обезщетение за увреждането и ако е получавал – в какъв размер и от кого; в публичното съдебно заседание от 11.10.2017 г. процесуалният представител на ищеца, в присъствието на касаторката и процесуалния й представител, е заявил, че ищецът не е получавал никакви обезщетения от застраховател или от друго лице, което отговаря за действия на делинквента към настоящия момент; доказателствени искания до приключване на съдебното дирене не са правени. При тези обстоятелства, във въззивната жалба се сочи за неизяснен въпросът получавал ли е ищецът застрахователно обезщетение за увреждането, и ако е получавал – в какъв размер и от кого. Заявено е още, че голословното твърдение на страната в тази връзка, без да е подкрепено с доказателство, не следва да се кредитира и да се приема за истина, и е поискано издаване на съдебно удостоверение. По това последно искане въззивният съд с определение от закрито заседание от 14.06.2018 г. сочи, че то се прави за първи път с въззивната жалба и е преклудирано. Въпросът по приложението на чл. 266 ГПК не води до допускане на касационното обжалване, тъй като не се обосновават причините по чл. 266, ал. 2 ГПК за снабдяване с нови доказателства, нито пък се констатира процесуално нарушение на първоинстанционния съд при събирането на доказателства.
Накрая се пита при прилагане на критерия за справедливост, заложен в чл. 52 ЗЗД, следва ли съдът да основе решението си на медицинската документация на увредения, или следва да основе същото на база показанията на заинтересован свидетел, без тези показания да бъдат преценени по реда на чл. 172 ГПК. Въпросът не е обуславящ, тъй като подобен подход не е използван от въззивния съд. Основавайки се на последователната си позиция за оспорване на показанията на разпитаната по делото свидетелка, касаторката приема, че съдът е изградил изводите си за адекватното възмездяване на претърпените неимуществени вреди на пристрастни свидетелски показания за изпитаните болки и страдания. Относно пристрастността на свидетеля и мотивите на съда в тази връзка, важи казаното по-горе. Невярно е обаче твърдението, че съдът е пренебрегнал налична медицинска документация, напротив – съобразени са както проведеното лечение, така и данните за престоя на ищеца в лечебно заведение и за изписването му оттам в добро общо състояние
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на 528,75 лева разноски за касационната инстанция, заплатени по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 180 от 22 януари 2019 г., постановено по в.гр.д. № 2858/2018 г. по описа на апелативния съд в гр. София.
ОСЪЖДА Н. С. К., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], да заплати на П. Н. А., с адрес в [населено място], [улица], ап. 9, сумата от 528,75 (петстотин двадесет и осем цяло и седемдесет и пет стотни) лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: