О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 646
Гр.С., 14.10.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на eдинадесети октомври през двехиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
при участието на секретаря ……….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.50202 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №.1762/5.08.15 по г.д.№.4846/14 на Софийски апелативен съд, ТО – с което е потвърдено решение №.1152/22.07.14 по т.д.№.4034/13 на Софийски градски съд, ТО, VІ-2с., за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.422 вр. с чл.415 вр. с чл.232 ал.2 ЗЗД за признаване за установено съществуване на вземане за наемна цена в размер на 159689,61лв. за периода м.04-м.12.12г. на основание договор за наем от 23.06.08.
Ответната страна „П. (България)”ЕАД оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен, и е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърлянето му. Посочил е, че между страните е възникнало валидно наемно правоотношение, което е било прекратено едностранно от наемателя-ответник по делото на 21.03.12г. – поради което и за последващия тази дата период не се дължи наемна цена. Мотивирал се е с това, че самото прекратяването е извършено на основание т.5.1.3 от договора-с отправяне на тримесечно предизвестие, получено надлежно от законния представител на ищцовото дружество на 21.12.11г. Горният факт е приет за установен, тъй като в отговора на исковата молба ответникът ясно и недвусмислено е казал, че е отправил предизвестие за прекратяване на договора, което е получено на 21.12.11 от законния представител на дружеството ищец /като е представил и предизвестието/; ищецът е можел да оспори това твърдение и да отрече приписваното му авторство на подписа под текста „получих на 21.12.11” в писмото от същата дата – най-късно с подаването на допълнителната искова молба; това той не е направил. При тези данни въззивният съд е формирал извод, че правилно първоинстанцинонният съд е приел, че предизвестието за прекратяване на договора в хипотеза на чл.5.1.3. е стигнало до своя адресат и с изтичане на тримесечния срок действието на договора е било прекратено. Отразил е, че наемодателят сам се е съгласил да предостави на наемателя възможност да прекрати едностранно договора без да посочва причини; тази възможност не е била ограничена от никакви условия, нито е била поставена в зависимост от състоянието на имота към деня на изтичане на тримесечното предизвестие. Неизпълнението на задължението на наемателя да върне имота в състоянието, в което го е получил, е основание за предявяване на иск по чл.233 ал.1 пр.2 ЗЗД – за обезщетяване на вредите, причинени през време на ползване на имота. Нито в закона, нито в договора, обаче, е предвидено, че то е основание за дължимост на наемна цена, и тълкуване на разпоредбата на чл.4.1.8 /предвиждаща задължение за предаване на наетия обект в състояние не по-лошо от това, в което наемателят го е приел, като се отчете обикновеното овехтяване/ в този смисъл не може да бъде споделено и е в противоречие със закона /contra legem/. Доколкото към деня на изтичане на срока управителят на ищцовото дружество е бил поканен да се срещне с представител на ответното дружество в имота за оглед и предаване, отзовал се е на поканата, но е отказал да приеме имота и да подпише приемо-предавателен протокол, е прието, че наемателят е изпълнил задължението си да върне вещта, но до реалното й предаване не се е стигнало поради неоказано съдействие от наемодателя. Ищецът е имал право да избере дали да иска от наемателя да отстрани повредите и възстанови липсващите вещи или да извърши съответите действия сам за негова сметка. И в двата случая, обаче, за периода от време, който е бил необходим за привеждане на имота в съответствие с изискванията на наемодателя, и в който той е бил лишен от възможност да го ползва, отговорността на наемателя може да бъде ангажирана за заплащане на обезщетение, не и за плащане на наемна цена.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Извежда следните въпроси: 1. „Кому принадлежи тежестта на доказване, нейното разпределение между страните в процеса и преценката за наличието на пълно и несъмнено доказване по смисъла на чл.154 ал.1 ГПК с оглед твърденията /доводи и възражения/ от ищеца и от ответника?” /реш.№.467/7.07.101 по г.д.№.231/09, ІV ГО на ВКС/; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да отговори на всички заявени в жалбата оплаквания?” /т.19 ТР 1/4.01.01., ОСГК на ВКС/; 3.”Длъжен ли е решаващият съд да изложи мотиви във връзка с приложението на разпоредбата на чл.20 ЗЗД?” /реш.№.211/26.11.13 по т.д.№.1082/12, ІІ ТО на ВКС/; „Длъжен ли е решаващият съд да тълкува тези уговорки от договора, които макар и ясни от външна страна, са предмет на спор между страните? /реш.№.482/ 30.05.12 по г.д.№.1421/10, І ГО на ВКС/.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Първият поставен въпрос не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Съгласно цитираната такава всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения, респективно да докаже по несъмнен начин, с всички допустими доказателствени средства, твърденията и възраженията си. В. съд не е отрекъл горната практика, нито е процедирал в отклонение от нея. Доказателственият извод относно получаването на предизвестието е направен в съответствие със същата и като се отчита процесуалното поведение на касатора, респективно правилата за доказателствената сила на документите и оспорването им /чл.178-чл.194 ГПК/. Възражение за прекратяване на договора с 3-месечно предизвестие е направено от ответника с отговора на исковата молба. С него е представено и самото предизвестие-писмо изх.№.240/21.12.11, адресирано до представляващия [фирма] В. М. К. – под текста на което адресатът е отбелязъл ръкописния текст „Получих на 21.12.11г.”. Ищецът не е оспорил документа и факта на получаването му с допълнителната искова молба – когато най-късно е можел да го направи /чл.193 ГПК/. Напротив, в нея изрично е посочил, че с това писмо „ответникът е отправил единствено предизвестие за едностранно прекратяване на наемното правоотношение след изтичане на 3 месеца от датата на получаване на настоящото предизвестие” – но нито с него, нито с друг документ го е канил да се яви на 21.03.12 за предаване на държането на имота – както и че самото прекратяване не би могло да настъпи автоматично с изтичане на срока на предизвестието. При това положение, с оглед липсата на своевременно оспорване и правилата за същото и за разпределеие на доказателствената тежест, за ответника не е възниквало задължение да ангажира доказателства за установяване автентичността и верността на представения от него неоспорен и подписан частен свидетелстващ документ /какъвто съставлява признанието за получаването на предизвестието/ – за да може да се ползва от него. Такова задължение би възникнало единствено при надлежно оспорване /в който случай страната би следвало да организира защитата си чрез ангажиране на съответни доказателства за установяване истинността и верността на документа, респективно да понесе съответните неблагоприятни последици от неангажирането им/, респективно при липса на оспорване не е налице твърдяното неправилно разпределение на доказателствената тежест и неправилно прилагане на последиците от правилата за разпределението й.
Във връзка с втория въпрос основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК отново не е налице. Съгласно цитираната практика при въззивното производство съдът при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, достига до свое собствено решение, като трябва да изготви свои собствени мотиви; той не може да потвърди направо фактическите и правни констатации на първата инстанция, като запише в мотивите си, че са правилни и законосъобразни. В. съд не е процедирал в отклонение от горната практика – изложил е свои собствени мотиви относно фактите, които намира за правно релевантни, в това число кои факти и защо приема за установени, респективно какви правни изводи прави в тази връзка и защо намира заявените в жалбата оплаквания за неоснователни.
Третият и четвъртият въпрос са свързани с приложението на чл.20 ЗЗД. Съгласно цитираната практика в тълкувателната й част, тълкуването на договорите е необходимо, когато те като цяло или дадена клауза са неясни и трябва да се разкрие действителната воля на страните; на тълкуване подлежат и тези уговорки, които, макар и ясни от външна страна, са предмет на спор между страните; съгласно чл.20 ЗЗД при тълкуването трябва да се търси действителната обща воля на страните, а отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка една с друга и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, като се държи сметка за целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Съдът е изложил изрични мотиви във връзка с твърденията, на които ищеца основава претенцията си в исковата молба – че за предявения период се дължи наем, защото поради неизпълнение на договорното задължение на наемателя да предаде наетия имот в състояние не по-лошо от състоянието, в което го е приел, договорът не е прекратен и наемателят не е освободен от задължението да плаща наемна цена – и с релевантните за тези твърдения уговорки. Именно във връзка с така заявените обстоятелства в исковата молба е и обсъдил доводите на страните и уговорките, които е намерил за относими – в това число е тълкувал и разпоредбата на чл.4.1.8. Несъгласието на касатора с даденото от съда тълкуване /че неизпълнението на горното задължение не обуславя непрекратяване на действието на договора при надлежно отправено и получено тримесечно предизвестие съобразно предвиденото в чл.5.1.3, съответно дължимост на наемна цена, и че последиците от това неизпълнение са други/ и преценката му за релевантните обстоятелства и уговорки, както и с извода му, че е налице забава на кредитора да приеме държането на имота, респективно изпълнение на задължението за връщането му, и че при повреди и липси наемодателят разполага с други възможности – а не дължи наемна цена, не обуславят основателност на оплакванията за процедиране в отклонение от сочената практика и наличие на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
С оглед изхода на спора на ответната страна се дължат направените разноски за отговора на касационната жалба в размер на 4829,86лв. за адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1762/5.08.15 по г.д.№.4846/14 на Софийски апелативен съд, ТО.
ОСЪЖДА [фирма] да плати на „П. (България)”ЕАД 4829,86лв./четири хиляди осемстотин двадесет и девет лева и осемдесети шест стотинки/ на основание чл.78 ал.2 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: