– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 646
гр. София 23.08.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 16.03.216 (шестнадесети март две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 888 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на две касационни жалби подадени срещу решение № 182/11.11.2015 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 407/2015 година като първата е с вх. № 7313/23.11.2015 година и е подадена от П. на Р. Б., а втората е с вх. № 8003/17.12.2015 година и е подадена от Р. М. Р..
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд В. след частична отмяна на решение № 192/12.06.2015 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 691/2014 година е осъдил П. на Р. Б. да заплати на Р. М. Р., по предявените от него искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата от 7000.00 лева представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди вследствие на незаконно обвинение в престъпление, за което е била оправдана с влязла в сила но 09.05.2014 година присъда № 7/04.03.2014 година на Окръжен съд Добрич, постановена по в. н. о. х. д. № 421/2013 година, заедно със законната лихва върху нея, считано от 09.05.2014 година до окончателното плащане като за разликата над уважения размер от 7000.00 лева до присъдения от първата инстанция такъв от 15 000.00 лева искът е отхвърлен. Същевременно първоинстанционното решение не е било обжалвано, в частта му, с която предявеният от Р. М. Р. срещу П. на Р. Б. иск е бил отхвърлен за разликата над присъденото от първата инстанция обезщетение от 15 000.00 лева до първия претендиран размер от 150 000.00 лева, поради което е влязло в сила в тази си част.
В касационната жалба на П. на Р. Б. е посочено, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на Р. М. Р. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален като се съобрази с обема на реално претърпените вреди, принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. на Р. Б. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Ответницата по тази касационната жалба Р. М. Р. не е подала отговор на същата и не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
П. на Р. Б. е била уведомена за обжалваното решение на 13.11.2015 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 7313/23.11.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
В касационната жалба на Р. М. Р. са изложени твърдения, че обжалваното решение не съдържа мотиви за част от претендираните неимуществени вреди, които не са взети предвид при определяне размера на обезщетението. Твърди се, че така определеното обезщетение за неимуществени вреди е занижено като е поискано обжалваното решение да бъде отменено в отхвърлителната му част и да се постанови друго, с което искът на жалбоподателя да бъде уважен за сумата от 15 000.00 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. М. Р. е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК
Ответникът по тази касационната жалба П. на Р. Б. не е подал отговор на същата, с който да изрази становище по допустимостта и евентуалната основателност на същата.
Р. М. Р. е била уведомена за обжалваното решение на 18.11.2015 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № вх. № 8003/17.12.2015 година, като е подадена по пощата на 16.12.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да определи размера на дължимото се на Р. М. Р. обезщетение съставът на Апелативен съд В. е приел, че е тя търпяла неимуществени вреди, които са в причинна връзка с повдигнатото и поддържано обвинение, изразяващи се в психически стрес, депресивни състояния, за които е предприела съответното лечение. Тези обстоятелства се подкрепяли както от гласните, така и от писмените доказателства, а също и от приетата по делото съдебномедицинска експертиза, от заключението, на която се установявало, че предписаното лечение е дало добри резултати, като психиката на Р. се е повлияла позитивно до степен на пълно отзвучаване на тревожната симптоматика след благоприятния изход на делото. Във връзка с воденото срещу нея наказателно производство Р. изпитвала силно чувство на срам и неудобство пред колегите си, което я мотивирало да напусне местоработата си в [фирма]. Воденото срещу нея наказателното производство е продължило сравнително дълъг период от време-6 години, като е било три пъти в съдебна фаза и по него са били постановени три осъдителни присъди на първа инстанция. Въззивният съд е приел, че тези обстоятелства са дали отражение върху вида и размера на претърпените неимуществени вреди, като са били подробно обсъдени от първоинстанционния съд. Наред с това обаче съставът на Апелативен съд В. е приел, че няколко от факторите от значение за определяне на размера на обезщетението са останали недооценени и затова трябва да бъдат отчетени, заедно с вече посочените. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения за това, че по отношение на Р. М. Р. е била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка”, което не е ограничило правата й-в частност правото на труд и правото на свободно придвижване. След прекратяване на трудовото си правоотношение с [фирма] тя била постъпила на работа на подобна позиция в [фирма], а по-късно се е била реализирала професионално в чужбина. Депресивното състояние, в което била изпаднала, по повод на воденото срещу нея наказателно производство, било нормална реакция, при такива обстоятелства, но видно от съдебномедицинската експертиза, то вече отзвучавало. Преценявайки всички тези обстоятелства съставът на Апелативен съд В. е достигнал до извода, че в конкретния случай справедливия размер на обезщетението за претърпените от Р. М. Р. е 7000.00 лева.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. на Р. Б. сочи, че съставът на Апелативен съд В. се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, по материално правния въпрос за начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени и имуществени вреди и с критерия за справедливост установен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. В тази връзка се твърди, че обжалваното решение е постановено в несъответствие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година, а също така и с решение №37/11.02.2009 година, постановено по гр. д. № 5367/2007 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 407/26.05.2010 година, постановено по гр. д. № 1273/2009 година и решение № 539/09.08.2010 година, постановено по гр. д. № 170/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., а също така решение № 377/22.06.2010 година, постановено по гр. д. № 1381/2009 година и решение № 356/09.12.2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Посочените съдебни решения не са приложени към изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, но задължителните критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди са установени в ППВС № 4/1968 година. От изложеното по-горе следва, че съставът на Апелативен съд В. се е съобразил с установените в посоченото ППВС критерий като е обсъдил всички значими за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства, като е преценявал и тези посочени в ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС. П. на Р. Б. не сочи, конкретен критерий, от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, който не е бил взет предвид от състава на въззивния съд. Твърдението, че не са били взети предвид обстоятелствата, че предварителното производство е приключило в съкратени срокове и че за трето лице, което е било обвинено, че в съучастие с Р. М. Р. е извършило престъплението, за което е било повдигнато обвинението е налице осъдителна присъда, не са основания за допускане на касационно обжалване. Само по себе си наличието на осъдителна присъда за трето лице, което е обвинено като съучастник не освобождава П. на Р. Б. от задължението и да повдига и поддържа обосновани обвинения. При това в закона липсва задължение, ако наказателното производство се води срещу няколко лица, за извършено в съучастие престъпление, и едно от тях признае вината си да бъде внесен обвинителен акт и срещу останалите, без да се установи дали те са причастни към деянието или не. Общият срок на наказателното производство, включително и този по предварителното такова е бил обсъждан от въззивния съд и е бил взет предвид при определяне на размера на обезщетението. Оплакването за евентуалната неправилна преценка на това обстоятелство е по съществото на спора и не може да бъде разглеждано на настоящия етап от производството. Освен това П. на Р. Б. сочи, че въззивният съд необосновано е приел, че продължителността на съдебната фаза на наказателното производство трябва да се вземе предвид при определяне на размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди, тъй като тя нямала принос за тази продължителност. Този въпрос също не е разрешен от състава на Апелативен съд В. в противоречие с посочената по-горе задължителна съдебна практика, доколкото въззивното решение е съобразено с дадените в ТР № 5/15.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 5/2013 година на ОСГК на ВКС указания.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решение № 182/11.11.2015 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 407/2015 година по подадената срещу него от П. на Р. Б. касационна жалба с вх. № 7313/23.11.2015 година.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. М. Р. твърди, че съставът на Апелативен съд В. се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по материално правния въпрос за приложението на установения в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, като конкретизира и въпросите за това кои са обективните критерии при определяне на обезщетението за неимуществените вреди; кои факти и обстоятелства са значими и кои не при определяне на размера на обезщетението по справедливост; следва ли да се приеме, че мярката за процесуална принуда „подписка”, както и това, че наказателното производство не се е отразило до степен прекратяване на трудовото правоотношение са несъществени обстоятелства, които съдът не следва да цени при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка сочи, че въззивното решение е в противоречие с решение № 69/16.01.2015 година на Районен съд Добрич, постановено по гр. д. № 783/2014 година, което е потвърдено с решение № 119/24.04.2015 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 124/2015 година, което пък с определение № 1122/24.11.2015 година, постановено по гр. д. № 3623/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. не е допуснато до касационно обжалване; с решение от 15.07.2020 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 252/2010 година, което е изменено с решение № 4/06.01.2011 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 565/2010 година, което пък е изменено с решение № 153/10.05.2012 година, постановено по гр. д. № 489/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и с решение № 491/18.01.2013 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 1394/2012 година, което е изменено с решение № 46/06.06.2013 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 102/2013 година. Така формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Р. М. Р. въпроси и обосновката към същите сочат на твърдение за наличието на основание за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд В. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно поради противоречиво разрешаване на въпросите от съдилищата. Следва да се има предвид, че както ППВС № 4/1968 година, така и ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото конкретна фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има едно значение при определяне на размера на обезщетението по първото дело и друго значение по второто дело. Затова въпросът за това какъв размер обезщетение е справедлив за конкретния случай, съпоставен с други такива случаи, не е въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Правилото, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка дали е налице противоречива съдебна практика. Предвид на това Р. М. Р. не е обосновала твърденията си за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд В. на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
С оглед на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решение № 182/11.11.2015 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 407/2015 година по подадената срещу него от Р. М. Р. касационна жалба с вх. № 8003/17.12.2015 година.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 182/11.11.2015 година на Апелативен съд В., постановено по гр. д. № 407/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.