О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 646
София, 27.11.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 25 ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 4838 /2014 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Щ. Г. И. и М. Х. И. против решение № 298/20.05.2014г. по гр.д.№ 30/2014г. на Апелативен съд-П., с което е потвърдено решение 451/19.11.2013 г., постановено по гр.д. № 7/ 2013 г. по описа на Смолянския окръжен съд. С последното е отхвърлен иска, предявен от наследодателя на жалбоподателките Х. Н. И., починал в хода на производството на 05.11.2013г. да се признае за установено по отношение на държавата, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, че наследници на И. Д. Б., починал 11.03.1930г. са собственици към момента на предявяване на иска /27.06.2011г./ на ливада и нива с обща площ от 5 044 кв.м., които участват в имот пл. № 918, кв. 81 по плана на [населено място], утвърден със заповед №1862 от 26.03.1933 г., понастоящем представляващ част, разположена в северозападна посока, от поземлен имот с идентификатор 67653.926.389 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № 300-5-66/11.10.2004 г. на изпълнителния директор на АГКК, целият с площ от 25 211 кв.м., при описани граници, който имот представлява 5044/25211 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 67653.926.389 по кадастралната карта на [населено място].
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – Закон за отчуждаване на недвижимите имущества за държавна и обществена полза /ЗОНИДОП /ДВ бр. 18/23.02.1985г., отм. ДВ бр. 300/22.12.1948г. и за необоснованост на извода, че е налице фактическо отчуждаване и наследодателят на първоначалния ищец е изгубил правото на собственост. Основният довод е, че няма акт за отчуждаване, че не е провъзгласена спешност по реда на чл. 54 от ЗОНИДОН поради което е неприложима тезата в теорията и съдебната практика за т.н. „фактическо отчуждаване.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 от ГПК е формулиран въпроса: приложим ли е способът за така нареченото „Фактическо отчуждаване след предварително завземане” от държавата когато не е провъзгласена спешност на отчуждаването. По този въпрос се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК поради противоречие с Р № 181/14.09.2011г. по гр.д.№ 261/2010г. на ВКС І гр.о. и Р № 601/29.09.2010г. по гр.д.№ 504/20009г. І гр.о., постановени по чл. 2890 ГПК. Противоречието произлиза от това, че при казусите, разгледани в тези решения е била провъзгласена спешност по реда, предвиден в чл. 54 от ЗОНИДОН /отм/, каквато в настоящия случай няма, а въпреки това възивната инстанция е приложила тези решения и е възприела основния извод в тях.
Ответникът по касация – Държавата чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството оспорва касационната жалба и допускането до касация, като основния довод за това, е, че ако казусите по двете решения са различни от настоящия, то няма основание за допускане до касация на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Развити са съображения и за приложимост на тезата за „фактическо отчуждаване” независимо дали има постановена спешност.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
След уточнение на иска, включително и пред въззивната инстанция е предявен установителен иск за собственост от Х. Н. И., починал в хода на производството на 05.11.2013г., заместен от касаторките Щ. Г. И. и М. Х. И. да се признае за установено по отношение на държавата, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, че наследници на И. Д. Б., починал 11.03.1930г. са собственици към настоящия момент на ливада и нива с обща площ от 5 044 кв.м., които участват в имот пл. № 918, кв. 81 по плана на [населено място], утвърден със заповед № 1862/26.03.1933 г., понастоящем попадащ в северозападната част от поземлен имот с идентификатор 67653.926.389 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № 300-5-66/11.10.2004 г., целият с площ от 25 211 кв.м., при описани граници, който имот представлява 5044/25211 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 67653.926.389 по действащата кадастрална карта на [населено място].
Първоначалният ищец Х. Н. И. е един от наследниците на И. Д. Б., починал на 11.03.1930 г., На името на наследодателя са записани в емлячния регистър на [населено място], С. област към 1935 г. стр. 190, парт. № 176 ливада от 1,5 дка и нива от 2,5 дка. В разписната книга към плана от 1933г. на името на наследодателя е записан имот 918 от кв. 81. С протокол № 1/24.01.1936 г. на У.. селски общински съвет е отстъпено на Министерството на войната безвъзмездно за казармен район в землището на [населено място] правото на собственост на около 200 – 300 дка земя с описани в протокола граници, като Устовската селска община се е задължила да закупи всички частни места, включващи се в казармения район, и до 31.03.1937 г. да снабди Министерството на войната с нотариален акт за целия казармен район. Видно от писмо изх. № 4161/30.12.1936 г., министърът на войната е одобрил избраното място в [населено място] за район на новата казарма, която ще започне да се строи в началото на строителен сезон – 1.04.1937 г. У. общинско управление е взело с протокол № 9/25.05.1937 г. решение да се отчуждят за обществена полза – постройка на казарма и казармен район, имоти на жители на същото село, между които и имотът на Н. И. Б. с площ от 5 044 кв.м., при описани граници, оценено по 6 лв. за кв. м. Заинтересуваните лица са уведомени за започналото отчуждително производство и за възможността им да подадат устни или писмени възражения в него / обява № 2493/31.05.1937 г. и опис към нея – л. 18 – л. 24 от гр.д. № 889/ 2011 г. на РС/. Със заявление от 03.06.1937 г. Н. Б.. е уведомил кмета на същото село, че не е съгласен с размера на определената оценка на имота му, като е поискал тя да бъде завишена /л. 104 от посоченото дело/. С Указ № 92/22.10.1937 г. на Ц. Б. III, обнародван в ДВ бр. 241/30.10.1937 г., на основание чл. 2, т. І и чл. 3, ал. ІІ от Закона за отчуждаване на недвижими имоти за държавна и обществена полза са прогласени за отчуждими за обществена полза съгласно решението на Устовски. селски общински съвет от 25.05.1937 г., взето с протокол № 9, частните недвижими имоти, показани в приложения опис, нужни за двор и постройка на казармено помещение в [населено място]. Видно от протокол от 09.04.1938 г., комисия, назначена със заповед № 83/15.02.1938 г. на П. областен директор, е извършила оценка на имотите на частните лица, отчуждени за обществена нужда, на база местните пазарни цени и след оглед на място, като нивата на Н. И. Б. с площ от 5 044 кв.м. е оценена по 6 лв. за кв.м., или общо за 30 264 лв. С писмо изх. № 121/06.01.1939 г. кметът е уведомил домакина на 21-ви пехотен С. полк, че все още не могат да снабдят Министерството на войната с нотариален акт за казармения район, защото самите собственици нямат нотариални актове и защото те са завели дело против Общината, като делото е в движение. Не са открити доказателства за изплащане на обезщетение на наследодателя на ищеца. От приетото заключение на съдебно-документална експертиза се установява, че освен приетите по делото писмени доказателства, в Държавен архив – С. се съхранява и протокол от 22.12.1938 г. от извънредна сесия на Селски общински съвет – У., с който е взето решение собствениците на отчуждените имоти за казармен район да не плащат поземлен данък и пъдарщина през 1939 г., тъй като същите не са им изплатени и не ги ползват. Тази експертиза е установила от цитираните от вещото лице документи, че е имало две отчуждителни производства за уреждане на казармения район в гр.с. в периода 1936 г. – 1939 г. и през 1954 г., последната свързана с промяна на плана на града от 1933 г. и отреждане на терен за нуждите на МНО, но в архивите в С. и в П. не са открити данни за приключила процедура по повод оспорване от страна на някои от собствениците им на тяхното отчуждаване през първия посочен период и данни за обезщетяване на собствениците на отчуждените имоти по някоя от двете преписки. От заключението на вещото лице М. и обясненията му в съдебно заседание на 17.04.2012 г./ и от АДС № 0995/08.01.2007 г., записванията в който са на база счетоводни форми, водени в МО, е видно, че през 1938 г. в имота с настоящ идентификатор 67653.926.389 са били построени две сгради – битов корпус на три етажа със застроена площ от 1 396,39 кв.м. /понастоящем записан като сграда № 9/ и столова на един етаж с площ от 37,32 кв.м. /сграда № 10/, а през 1948 г. са построени още две сгради – бано-перален комбинат на един етаж с площ от 116,89 кв.м. /сграда № 4/ и пристройка към него на един етаж с площ от 26,77 кв.м. /сграда № 5/.
Въззивната инстанция е приела, че с Указа на цар Б. ІІІ от 1937г. е обявена обществената полза като основание за отчуждаването на имотите по смисъла на чл. 2, т. 1 от ЗОНИДОП, но тъй като в него не е посочена необходимост от спешност при завладяване на земите по смисъла на чл. 54 от същия закон и защото няма данни отчуждаването да е свързано с военни работи или изграждане на военни укрепления /чл. 61 – чл. 63 от ЗОНИДОП/, отчуждаването е трябвало да бъде извършено по общия ред, т.е. по глава І и глава ІІ от ЗОНИДОП. Те предвиждат две възможности за протичане на производството по отчуждаване на недвижимите имоти – по съдебен ред /чл. 17 във вр. с чл. 16 от закона/ или с т.нар. „полюбовно съгласие”, при което собственикът няма възражение срещу отчуждаването и процедурата приключва с административен акт /чл. 16 и чл. 47 от закона/, а с издаването на акта собствеността преминава върху държавата още преди да е изплатено обезщетението за имота, като изплащането му не е условие за настъпване на отчуждителен ефект. Тъй като по делото не са събрани доказателства за наличие нито на съдебно решение за отчуждаване на имота за обществена полза по чл. 17 от ЗОНИДОП, нито на административен акт за полюбовно съгласие по чл. 47 от ЗОНИДОП, изразяващо се в подписване от собственика на протокол за оценка на имота, съдът е приел, че няма изричен акт за отчуждаване. Прието е, че от писмо изх. № 121/06.01.1939 г. не може да се направи извод дали някой от наследниците на И. Б. е обжалвал единствено оценката на имота или самото отчуждаване и как е завършило това производство, а не може да се направи и извод, че всички собственици са обжалвали отчуждаването или определените оценки. Тъй като е установено, че имотите са завзети към 1938 г., когато е изградена и сграда в процесния имот, съдът е приел, че имотите са фактически отчуждени, макар да не са спазени всички изисквания на закона. Правото на собственост е придобито от държавата, а впоследствие това фактическо положение е закрепено в изменение на дворищно-регулационния план на [населено място], кв.У. от 1954 г., при което процесния имот попада в очертанията на новообразувания имот за нуждите на МНО, поради което собственикът, респ. неговите наследници, не може да иска възстановяване на собствеността, а имат право единствено на обезщетение. При формиране на този извод съдът се е позовал на съдебната практика, формирана от решения по чл. 290 ГПК: решение № 117/14.07.2011 г. по гр.д. № 847/2010 г. на ВКС – ІІ г.о., решение № 181/14.09.2011 г. по гр.д. № 261/2010 г. на ВКС – І г.о. и решение № 601/29.09.2010 г. по гр.д. № 504/2009 г. на ВКС – І г.о. с последното от които е направен и подробен анализ на съдебната практика на стария ВКС в периода 1929 г. – 1938 г. по приложение на този закон, както и за възприетата в правната доктрина и съдебната практика възможност за фактическо отчуждаване на имотите след предварителното им завземане.
Поставеният правен въпрос „приложим ли е способът за така нареченото „Фактическо отчуждаване след предварително завземане” от държавата когато не е провъзгласена спешност на отчуждаването” е свързан с предмета на спора, но не определя крайния извод по него, а обжалваното решение не противоречи на съдебната практика.
Процесният имот е попаднал в терен, отреден след изменението през 1954г. на плана от 1933г. за нуждите на МНО. Това е обществено мероприятие и съгласно чл. 39, ал.1 от ЗПИНМ в първоначалната редакция на текста, действала до 06.07.1956г. отреждането на имот за обществено мероприятие има непосредствено отчуждително действие. Текста е изменен през 1956г., но новата уредба действа само за имотите, които са отредени за обществено мероприятие и не са завзети – чл. 74а ЗПИНМ. Към 1956г. процесния имот вече е завзет и върху него е реализирано общественото мероприятие. Така дори да се приеме, че до 1954г. не е бил издаден нарочен акт за отчуждаване на имота по чл. 16 или по чл. 17 от ЗОНИДОП, то имота на наследодателя на ищеца се счита отчужден на основание чл. 39, ал.1 ЗПИНМ в първоначалната му редакция. Правото да получи обезщетение за имота си е само облигационно.
Действително казусите, разгледани в решение № 181/14.09.2011 г. по гр.д. № 261/2010 г. на ВКС – І г.о. и решение № 601/29.09.2010 г. по гр.д. № 504/2009 г. на ВКС – І г.о. са касаели укази на царя, в които е провъзгласена спешност. В решение № 117/14.07.2011 г. по гр.д. № 847/2010 г. на ВКС – ІІ г.о, цитирано от възивния съд обаче не е провъзгласена спешност, но е прието, че когато е „издаден АДС, в който за придобивно основания е посочено отчуждаване по ЗОНИДОП/ отм./, то презумптивната доказателствена сила на акта за държавна собственост по принцип следва да бъде зачетена доколкото е налице закон или княжески указ, с който се прогласява обществената полза, издаден акт на окръжния управител за определяне на обема необходим терен / земя , издава се административен акт или съдебно решение, или са налице категорични данни за фактическо завземане на отчуждените имоти”. Това решение, приложено от въззивния съд е приложимо и към настоящия казус.
За пълнота съдът посочва, че възивното решение е съобразено освен с цитираната съдебна практика по чл. 290 ГПК и със съдебната практика на ВКС от периода непосредствено преди постановяване на царския указ. Възражението, или обжалването само на оценката се приравнява на липса на възражение за отчуждаването и се приравнява на акт по чл. 16 от ЗОНИДОН. Р № 79/1931г. І гр.о., Р № 293/1931г. ІV гр.о. ВКС, Р № 462/31г. І гр.о., Р № 1020/31,ІV г. на ВКС, Р № 505/ІІІ г.о. по гр.д.№ 314/1936г. на ВКС/. По настоящото дело е представено заявление от Н. И. срещу определената оценка на имота, който се отчуждава, което според цитираната практика следва да се приравни на съгласие с отчуждаването и на акт по чл. 16 от ЗОНИДОП. /От списъка на лицата, от които са отчуждени имоти няма друг с такива имена, поради което следва да се приеме, че това е наследодателя на ищеца/. От цитираната в решение № 601/29.09.2010 г. по гр.д. № 504/2009 г. на ВКС – І г.о. стара съдебна практика от 1935-1937г. първото решение № 325/ІІІ г.о. по гр.д.№ 233/1935г на ВКС. не е била провъзгласена спешност, но въпреки това е прието, че отчуждаването на недвижими имоти за обществена полза може да бъде осъществено по силата на каквито и да са административни действия, или чрез просто фактическо присъединяване без намесата на съдебните власти и без предварително обезщетяване. Отчуждените по този начин за обществено ползване недвижими имоти преминават в обществена собственост на държавата, а увредения собственик може да търси вреди и загуби на общо основание. Това е възприето и в цитираното по-горе решение № 117/14.07.2011 г. по гр.д. № 847/2010 г. на ВКС – ІІ г.о., на което се е позовал въззивния съд. Съдебната практика е приемала, че провъзгласяването на спешност със закон, или указ на царя не променя процедурата, а само формалностите по оценяването /Р № 562/1930г. І т. ВКС/. Затова формулираният въпрос не е от значение за изхода от спора, а даденото разрешение на основния въпрос по делото – отчужден ли е имота за обществена полза по ЗОНИДОП при липса на изричен административен акт по чл. 16, или по чл. 17 от този закон и при липса на данни за обезщетяване, ако е установено, че имота е завзет и обществената полза е реализирана, е разрешен в съответствие с практиката на ВКС към момента на действие на този закон и към настоящия закон, поради което няма основание за допускане до касация на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.
Ответникът по касация претендира разноски за настоящото производство – юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал.8 ГПК. Предвид резултата от обжалването и с оглед цената на иска, на основание чл. 78, ал.8 ГПК, на ответника – държавата чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството следва да се присъди юрисконстско възнаграждение в размер на 1614 лв.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 298/20.05.2014г. по гр.д.№ 30/2014г. на Апелативен съд-П. по касационна жалба, подадена от Щ. Г. И. и М. Х. И..
Осъжда Щ. Г. И. и М. Х. И. да платят на държавата чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството деловодни разноски за настоящото производство в размер на 1614 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: