3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 646
С. 28.06. 2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. В. гр. дело № 909/ 2010 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 7 от 3.01.2005 г. по гр.д.№ 78/ 99 г. на Благоевградски районен съд, оставено в силя с решение № 602 от 22.01.2010 г. по гр.д.№ 1272/ 2008 г. на Благоевградски окръжен съд, в производство по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е признато за установено по отношение на ответниците М. Г., Ванина М., М. М., Р. Р., С. Р., Л. Р. и Н. Р., че към момента на образуване на ТКЗС собственик на земеделски имот- лозе от 1,7 дка в землището на [населено място], м.”Б.” е бил наследодателят на ищците Коте А. Л., б.ж.на същия град, починал през 1968 г.
За да постанови този резултат въззивният съд се е позовал на представените писмени доказателства, установяващи, че наследодателят на ищците е бил оземлен по Закона за трудовите земеделски стопанства и въведен във владение на имота през 1937 г., както и че декларирал като собствен същия имот през 1948 г., а също и на гласни доказателства- показанията на св.Х.. По повод липсата на данни за изплащане на дължимите вноски съдът се е позовал на т.2 от ТР № 2/ 96 г. на ОСГК на ВКС и на нормата на чл.10, ал.11 ЗСПЗЗ, според които собствеността се възстановява и когато не са изплатени всички вноски от оземлените лица. Прието е, че това разрешение следва да намери приложение и за лицата, оземлени по Закона за трудовите земеделски стопанства.
Ответниците са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като развиват доводи че е недопустимо, а по същество и неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост досежно изводите за идентичност на имота с този, който е възстановен на ответниците, както и относно извода, че праводателят на ищците е станал собственик чрез оземляване.
Относно допустимостта на обжалването касаторите се позовават на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдение че по въпроса за правния режим на оземляването по Закона за трудовата поземлена собственост и придобиването на собствеността върху предоставените имоти няма съдебна практика и това налага произнасянето от страна на Върховния касационен съд. По другите материално правни въпроси- дали внасянето на земите в ТКЗС е правопораждащ за възстановяването им факт и към кой момент следва да се установи идентичност на имотите при спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ се поддържа противоречие с практиката на ВКС, изразена в ТР № 1/ 97 г. и ТР № 2/96 г. на ОСГК на ВКС. Поставя се и процесуалноправен въпрос за допустимостта на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ в случай, че производството пред поземлената комисия е приключило с отказ за възстановяване на имота, като се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на ТР № 1/ 97 г. на ВКС и т.4 от ТР № 1/ 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и съставлява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ищците не вземат становище по жалбата.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
По поставения процесуалноправен въпрос относно допустимостта на производството по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ няма основание за допускане на касационно обжалване. Не е налице противоречие с приетото в ТР № 1/ 97 г., тъй като на практика по настоящото дело няма същински отказ за възстановяване на имота по заявлението на ищците, а видно от представеното уведомление до Й. М.- заявител по преписката за земите на Коте А. Л., е налице една незавършена процедура, тъй като е прието, че имотът не може да се възстанови поради липсата на удостоверение по чл.13, ал.4 ППЗСПЗЗ, като е посочено, че комисията ще се произнесе отново след провеждане на процедура за попълване на имота в плана.
Настоящият състав намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване и по поставените материалноправни въпроси.
Въпросът за статута на имотите, придобити чрез оземляване по Закона за трудовите земеделски стопанства и комасация- Д.в. бр.97/24 г. от гледна точка на момента на придобиване на собствеността върху тези имоти, действително е определящ за изхода на делото, тъй като това е придобивното основание, на което се позовават ищците. Съществуващата непълнота в законодателната уредба, която е дадена в чл.10, ал.11 ЗСПЗЗ и там се визират конкретно оземлените по ЗТПС, поражда необходимост от тълкуване на закона с цел точното му прилагане и избягване създаването на противоречива съдебна практика. С решение № 909 от 24.01.2011 г. по гр.д.№ 1288/ 2009г. на ВКС, І г.о. е прието, че по въпроса за собствеността на подобни имоти режимът на оземляването по Закона за трудовата поземлена собственост от 1946 г., е аналогичен с този по Закона за трудовите земеделски стопанства, поради което следва да намери приложение и разрешението, дадено в ТР № 2/ 96 г. на ОСГК на ВКС, според което правото на собственост може да се възстанови и ако оземлените лица не са изплатили нито една от дължимите вноски. В същия смисъл е и р.№ 58 от 22.02.2010 г. по гр.д.№ 272/ 2009 г. на І г.о. на ВКС, в което е прието, че фактът на плащане на земята, предмет на оземляване, е ирелевантен за реституцията, като единственото изискване е лицата да не са били отземлени. Решенията са постановени по реда на чл.290 ГПК и съгласно ТР № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС формират задължителната съдебна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Настоящото решение на въззивния съд е съобразено с тази практика, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване.
Останалите два материалноправни въпроса също не обосновават допустимост на обжалването. По тях има утвърдена съдебна практика, която е в смисъл, че спорът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е спор за материално право към минал момент с оглед установяване принадлежността на правото на собственост към момента на обобществяване на земята, като разрешаването на този спор е от значение за възстановяване на земята по реда на ЗСПЗЗ. Спорът се съсредоточава върху имота, който е съществувал към изследвания период от време, поради което и индивидуализацията му следва да е направена към същия момент. Ако имотът се възстановява в стари реални граници обаче за индивидуализацията и неговата идентичност може да се съди и по решението на поземлената комисия, тъй като се касае за един и същ имот, с известно местонахождение и граници. Изложените в същия смисъл съображения от въззивния съд са в унисон с тази практика и затова не е налице основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Що се отнася до въпроса дали внасянето на имота в ТКЗС е факт, пораждащ правото за възстановяване, той не е определящ за настоящото дело, а освен това отговорът се съдържа в текста на закона- чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ, където е посочено, че се възстановяват земите, които са били притежавани преди образуване на ТКЗС и независимо от това дали са били включени в тях. Внасянето на земята в ТКЗС не прави само по себе си вносителят собственик, а се преценява във връзка с останалите доказателства по делото, като се съобразява и нормата на чл.8 от ПУ на ТКЗС, според която членовете на кооперативното стопанство внасят както своята земя, така и земята на членовете на техните домакинства, земята, която стопанисват с други сънаследници и съсобственици, а също и земята, придобита впоследствие от тях и членовете на домакинствата им, както и общоизвестния факт, че в ТКЗС са включвани и земи на лица, които не са член кооператори. По отношение на този въпрос също е налице утвърдена и последователна съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд и затова и по него не се допуска касационно обжалване.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и затова и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 602 от 22.01.2010 г. по гр.д.№ 1272/ 2008 г. на Благоевградски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: