ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 646
София, 31.05.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладвано от съдия Б.Стоилова гр. дело № 933 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.Н. като процесуален представител на М. Х. Б. в качеството му на [фирма] [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /П./ от 09.ІІ.2011г. по гр.д. № 728/2010г. и по касационната жалба на адв.М. като процесуален представител на М. Г. Б. от [населено място] срещу решението на П. от 22.ІІІ.2011г. по гр.д. № 728/2010г.
Ответницата по касационната жалба на М.Б. М. Гр.Б. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заела становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение поради липса на предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки. В отговора е заявена и претенция за разноски.
Ответникът по касационната жалба на М. Гр.Б. М. Хр.Б. не е дал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК. Б. е заявил претенция за разноски в касационната си жалба.
К. жалбиа са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационно обжалване на въззивните решения ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение от 09.ІІ.2011г. П. след връщането на делото от ВКС за ново разглеждане е оставил в сила решението на П..ОС от 20.VІІІ.2007г. по гр.д. № 124/2006г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Хр.Б. срещу Г. Щ. Б. /заместен след смъртта му от законния му наследник М. Б./ частичен насрещен иск за присъждане в тежест на последния като съсобственик на 1/6 ид.част от съсобствената им двуетажна масивна сграда, построена в южната част на ПИ № *** в [населено място], включен в УПИ *-комплексно жилищно застрояване, на 59 683лв. от общо дължима 108 905лв., представляващи обезщетение за извършените от Б. подобрения в сградата през периода 2001 – 2002г., включващо стойността на материали, средства и труд, подробно изброени в 169 пункта, като целият размер на иска съставлява 1/6 ид.част от сбора на сумите за извършените подобрения в размер на 653 432лв.
За да постанови решението, въззивният съд въз основа на писмени доказателства и свидетелски показания е приел, че ищецът Б. е извършил подобренията през периода 1998-1999г., т.е. преди началото на 2000г., когато е станал съсобственик на подобрения имот. При извършване на подобренията той не е имал качеството на владелец на имота – бил е наемател само на празно дворно място и не е имал намерение за своене на сградата, поради което не разполага с правата на владелец по чл.72 и чл.74 от ЗС. Той не е имал и качеството на държател на сградата, тъй като тя не му е била отдадена под наем, както и качеството на съсобственик, което е придобил през 2000г., след като вече е бил осъществил ремонта. С оглед на това правоотношенията между страните не може да се уредят като между съсобственици – юридическият факт на строителството в случая се е осъществил преди ищецът да стане съсобственик. Приложима в случая е разпоредбата на чл.59 от ЗЗД. Неоснователното разместване на блага е възникнало още при извършване на строителството през периода 1998-1999г., когато е настъпила и изискуемостта на претендираното вземане, при което към датата на предявяването на насрещния иск – 19.VІ.2006г. – 5 годишния давностен срок е бил изтекъл и вземането е погасено по давност. Вземането не е станало изискуемо от връчването на съсобствениците на 13.ІХ.2001г. на нотариална покана, която има значение само за поставяне на длъжниците в забава, тъй като задължението е без срок, но не е свързана с изискуемостта съгласно чл.69 ал.1 от ЗЗД.
С решението на П. от 22.ІІІ.2011г. е отхвърлена молбата на М. Гр.Б. за поправка на ЯФГ в решението на същия съд /първото въззивно решение/ № 150/14.VІІ.2008г. по гр.д. № 1099/2007г.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че молбата за поправка на ЯФГ, изразяваща се в това, че в диспозитива на решението съдът не се произнесъл по увеличението на иска за обезщетение за ползване на сградата до размера на 30504лв., е неоснователна. Подадената жалба от страната /ищеца Гр.Б./ няма за предмет първоинстанционното решение в частта по уважения иск за ползването на сградата от ответната страна, поради което в тази част решението е влязло в сила, апелативният съд не е сезиран с този спор и той не може да бъде предмет на това производство, недопустимо е допуснато увеличение на иска и е следвало производството в тази част да бъде прекратено. Освен това от мотивите на решението е видно приетото от съда, че увеличението се отнася до обжалваната част на решението /относно обезщетението за ползване на дворното място/, което е в противоречие на четеното определение. Тази грешка обаче е могла да бъде поправена по пътя на обжалването, а не по пътя на отстраняване на ЯФГ, тъй като решението в частта за обезщетение за ползване на дворното място също е влязло в сила.
В изложението на М. Хр.Б. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Съдът основал изводите си относно давностния срок на мотиви, противоречащи на практиката на ВКС; неправилно определил периода 1998-1999г. като начален момент на изискуемостта; в решението на ВКС от 01.VІІ.2010г. е прието, че началният момент е от поканата, връчена на съсобствениците на 13.ІХ.2001г. От друга страна, давностният срок за подобренията все още не бил започнал да тече по отношение на ответника – наследник на Б., защото той никога след извършването им не е ползвал имота и подобренията, не било прекъсвано владението на касатора върху тях, нито е изявявал претенции за предаване на владението и ползването им /сочи се решение на състав на ВКС/. Решението на П. и отменителното на ВКС били противоречиви по отношение началния момент на настъпилата изискуемост на вземането за подобрения. В практиката по различен начин се разрешавал въпросът когато съсобственик извърши подобрения в съсобствен имот, който сам той ползва и продължи да ползва, като останалите съсобственици не нарушават владението му, нито претендират да ползват съсобствения имот, кой е момента, в който вземането за подобрения е станало изискуемо – дали това е моментът на извършването на подобренията или моментът на получаването на поканата за плащането им, или моментът, в който съсобствениците прекъснат владението на подобрения имот и започнат да владеят тези подобрения. Този въпрос бил от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото с оглед противоречивото му разрешаване. Сочат се едно решение на ВКС от 2002г. и ТР на ОСГК на ВС № 88/26.VІ.1964г. по гр.д. № 66/1964г.
В изложението на М. Б. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпроса „недопустимо било допуснато увеличение на иска за обезщетение за ползване на сградата и е следвало производството в тази част да бъде прекратено, тъй като жалбата на ищеца няма за предмет първоинстанционното решение в частта относно този уважен иск, и в тази част решението е влязло в сила, АС не е бил сезиран с този спор и той не може да бъде предмет на въззивното производство” в противоречие с т.9 от ТР № 1/04.І.2001г. на ОСГК на ВКС, а по въпроса „грешката е могла да бъде поправена по пътя на обжалването” произнасянето е в противоречие с практика, обективирана в решения и определения на състави на ВКС. Изложени са съображения за последователност на съдебната практика, че при очевидно противоречие между мотиви и диспозитив начинът на отстраняването му не е по реда на инстанционния контрол на решението, а чрез произнасяне по чл.192 ал.2 от ГПК /отм./. В случая в мотивите си въззивният съд бил направил извод, че „първоинстанционния съд правилно приел, че се дължи обезщетение в размер 30500лв., но е присъдил сума, по-малка, тъй като тя е заявена с иска”, т.е. за основателност на претенцията до този размер, но като не е отразил в диспозитива тази воля по направеното пред него увеличение е допуснал явна фактическа грешка.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваните въззивни решения.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по поставения от касатора Б. въпрос за момента, от който започва да тече давностния срок за вземане за извършени от съсобственик подобрения в съсобствен имот, въззивният съд не се е произнесъл. Решаващият извод в тази насока в атакуваното решение е, че тъй като фактът на подобренията се е осъществил преди Б. да стане съсобственик на подобрения имот, правоотношенията му с ответника не може да се уредят като между съсобственици. Въпрос по този извод обаче касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване, а той, както вече бе посочено, не може да бъде взет предвид служебно от касационния съд. Останалите твърдения в изложението представляват оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, но те се подлагат на касационна проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането. За пълнота следва да се отбележи още, че дадените от ВКС в отменителното му решение и от П. в атакуваното решение разрешения на въпроса за началния момент на изискуемост на вземането не представляват противоречива практика по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, каквато е тази в поне две влезли в сила решения.
Изложените съображения налагат извод за липса в случая на основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка, поради което касационно обжалване на решението на П. от 09.ІІ.2011г. не следва да бъде допускано.
Не следва да бъде допускано касационно обжалване и на решението на П. от 22.ІІІ.2011г. по касационната жалба на М. Б..
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи въпросът дали грешката на въззивния съд е могла да бъде поправена по пътя на обжалването, а не по реда за поправка на ОФГ, при правилно формирана воля в мотивите, и е представена практика, според която очевидна фактическа грешка, отстранима по реда на чл.192 ал.2 от ГПК /отм./, е налице, когато съдът в мотивите си е направил изводи във връзка със спора между страните, но е пропуснал да ги отрази или погрешно ги е отразил в диспозитива на решението, и не представлява очевидна фактическа грешка и не може да бъде поправено решение по реда на чл.192 ал.2 от ГПК /отм./ допусната грешка от съда при формиране на волята му. Решаващият извод на въззивния съд в атакуваното решение е, че всъщност не е налице противоречие между формираната воля в мотивите на първия въззивен съд и в диспозитива, а че има неправилно формирана воля, тъй като е прието, че увеличението се отнася до „обжалваната част на първоинстанционното решение”, т.е. до иска за обезщетение за ползване на дворното място, а не както е поискано /с молба на стр.36/ и допуснато с протоколно определение в с.з. на 07.ІІІ.2008г. – увеличение на претенцията за обезщетение за ползване на сградата /стр.39 от преписката по гр.д. № 1099/2007г. За пълнота тук следва да се отбележи липсата на противоречие в мотивите на решението от 14.VІІ.2008г. между така приетото и извода, че правилно е присъдено обезщетение в заявения с иска размер, а не в установения със заключение на вещо лице дължим такъв в размер на 30500лв./. По този решаващ извод, обаче, не е поставен правен въпрос и той не е релевиран като основание за допускане на касационно обжалване, а и в касационната жалба на Б. липсват оплаквания в тази насока, при което допускането на касационно обжалване би било безпредметно. С оглед този извод безпредметно е разрешаването и на първия поставен от касаторката въпрос допустимо ли е било увеличението на иска пред въззивния съд за обезщетение за ползване на сградата при положение, че жалбата на ищеца няма за предмет първоинстанционното решение в частта относно този уважен иск – този въпрос не е обусловил изхода на спора по твърдението за наличие на очевидна фактическа грешка.
С оглед този извод и на основание чл.78 ал.1 и ал.3 от ГПК на М. Хр.Б. не се следват разноски за настоящата инстанция, а на ответницата по касационната жалба на Б. следва да бъдат присъдени 1100лв. разноски.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решенията на Пловдивския апелативен съд, първи и трети граждански състав, № 54 от 09.ІІ.2011г. и № 457 от 22.ІІІ.2011г., постановени по гр.д. № 728/2010г.
ОСЪЖДА М. Х. Б., действащ като [фирма] [населено място], да заплати на М. Г. Б. от [населено място] 1100лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: