15
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 647
гр. София, 15.11.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 263 по описа за 2019г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Дянко П. Ц. срещу решение от 27.06.2018г. по гр. дело № 954/2018г. на Окръжен съд Пловдив, ГО, IX състав в частта, с която е потвърдено решение № 4099 от 23.11.2017г. по гр. дело № 10034/2016г. на Районен съд Пловдив, в частта, с която по предявен иск от Г. А. Г. против „УниКредтит Булбанк“ АД е обявена за нищожна като неравноправна клаузата на чл. 11.1.3 от договор за ипотечен кредит ТР71409422/28.03.2008г., сключен между „Уникредит Булбанк“ АД като кредитор и Г. А. Г. като кредитополучател, на основание чл. 143 във връзка с чл. 146 ЗЗП, както и в частта, с която „Уникредит Булбанк“ АД е осъдено да заплати на Г. А. Г. сумата 9 958,60 евро, представляваща недължимо платена лихва по договор за ипотечен кредит ТР71409422/28.03.2008г., платена на основание нищожна клауза на чл.11.1.3 от Договора за периода 15.07.2011г. – 15.07.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.07.2016г. до окончателното й заплащане, както и сумата от 2 413,81 лв. – разноски за първоинстанционното производство. С въззивното решение „УниКредтит Булбанк“ АД е осъдено да заплати на Г. А. Г. сумата 3 800 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС:
1. Налице ли е индивидуално договаряне на всички клаузи в двустранен договор за банков кредит, когато същият е сключен по искане на кредитополучателя след проведени реални предварителни преговори с него, след запознаване на кредитополучателя с неговото съдържание, както и при липса на искане от негова страна за промяна на която и да било от клаузите на договора при неговото подписване? – противоречие с решение № 56 от 19.05.2015г. по т. д. № 3487/2014г. на ВКС, ТК, I т. о.
2. Съобразно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд длъжен ли е да разгледа всички доводи на страните, като отговори защо приема, респективно защо не приема конкретни защитни доводи? – противоречие с решение № 120 от 04.04.2013г. по гр. д. № 964/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 127 от 29.01.2013г. по гр. д. № 964/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 87 от 02.07.2013г. по гр. д. № 829/2012г. на ВКС, ГК, I г. о., определение № 30 от 17.01.2013г. по гр. д. № 829/2012г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 68 от 24.04.2013г. по т. д. № 78/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 951 от 28.12.2012г. по т. д. № 78/2012г. на ВКС, ТК, II т. о.
3. За да е неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, същата следва ли да не попада в изключенията на чл. 144 ЗЗП? – противоречие с решение № 77 от 22.04.2015г. по гр. д. № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о.
Ответникът Г. А. Г. /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. Н. Г. Т. оспорва касационната жалба и поддържа становище за нейната недопустимост поради необжалваемост на въззивното решение, тъй като същото е постановено по осъдителен иск с цена под 20 000 лв., т. е. под предвидения в чл. 280, ал. 2 ГПК /сега чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ минимален праг за достъп до касационно обжалване. Излага доводи за липса на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения: не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано; първият въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайноустановената съдебна практика, обективирана в решение № 6 от 17.07.2018г. по т. д. № 2111/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 103 от 26.05.2017г. по т. д. № 2009/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 303 от 10.05.2017г. по т. д. № 2517/2016г. на ВКС, ТК, II т. о.; вторият правен въпрос не обуславя приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото липсват доводи за правното му значение за настоящото дело и в изложението не е посочено с какво сочените възражения биха променили изводите на съда, както и поради това, че необсъждането на посочените доводи не е пряко свързано с крайния извод на съда за основателността на предявения иск; посоченият в т. 1.3 от изложението правен въпрос също не е обуславящ за делото, защото съдът ясно е посочил в мотивите, че оспорената клауза не е била предмет на индивидуално договаряне, същата е изготвена предварително от банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й при сключване на договора за банков кредит – следователно не е налице изключението по ЗЗП и в този смисъл ищецът може да се ползва от защитата на потребителя, предвидена в ЗЗП; въззивното решение е изцяло в унисон с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 6 от 17.07.2018г. по т. д. № 2111/2016г. на ВКС, ТК, II т. о. Ответникът моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, евентуално същото да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените от страните доводи относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. Доводът на ответника за недопустимост на касационната жалба поради необжалваемост на въззивното решение, тъй като същото е постановено по осъдителен иск с цена под 20 000 лв., т. е. под предвидения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване, е неоснователен. Предявеният осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е обусловен от изхода на установителния иск за нищожност на определена клауза от договора за кредит. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 76/15.07.2016г. по т. д. № 888/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 72/02.08.2016г. по т. д. № 686/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. установителният иск за обявяване на нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит като неравноправни, в които е установено право на банката едностранно да променя договорната лихва по кредита, е неоценяем. Следователно по правилото на чл. 280, ал. 2 ГПК /ДВ, бр. 50/2015г./, сега чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК въззивното решение по него подлежи на касационно обжалване. Поради това, че установителният и осъдителният иск са предявени в условията на кумулативност и произнасянето по установителния иск има преюдициално значение за произнасянето по осъдителния иск, се налага извод, че касационната жалба срещу въззивното решение е допустима и в частта по обусловения осъдителен иск независимо от неговата цена. В този смисъл е и определение № 230/17.05.2018г. по ч. т. дело № 563/2018г. на ВКС, ТК, I т. о.
Въззивният съд е констатирал наличието на правоотношение между ищеца Г. А. Г. и ответника „УниКредит Булбанк“ АД /настоящ касатор/, възникнало по Договор за банков кредит № TR 71409422, сключен на 28.03.2008г., по силата на който касаторът „УниКредит Булбанк“ АД е предоставил на ищеца Г. А. Г. като кредитополучател кредит в размер 53 000 евро за текущи нужди, обезпечен с договорна ипотека върху недвижим имот, със срок за издължаване до 01.04.2033г. и договорено погасяване чрез изплащане на анюитетни погасителни вноски. Неразделна част от договора за кредит са Условия по кредити на физически лица – ипотечни кредити, които кредитополучателят е приел с подписването на договора.
Съдебният състав е анализирал спорните клаузи от цитирания договор /т. 4/ и от Условията по кредити на физически лица /т. 10.3 и 10.4, т. 11.1.1, т. 11.1.2 и т. 11.1.3/. Съгласно т. 11.1.3 от Условията по кредити на физически лица – неразделна част от процесния договор за банков кредит, „при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски /еднакви всеки месец, включващи главница и лихви към падежа на задължението за плащане на съответната анюитетна вноска/, годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т. 4.1а. и не се променя освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с един пункт. Кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен процент за дадения лихвен период по лихвения план по т.4.1а. съгласно предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен процент с повече от един пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключване на настоящия договор или от размера му, формиран след промяна по реда на настоящата точка“.
Въззивният съд е установил, че с протоколи № 38/14.10.2008г., № 9/26.02.2009г. и № 14/01.04.2009г. на проведени заседания УС на ответната банка е взел съответни решения за промяна на БЛП по кредити в чуждестранна валута, който БЛП да се формира като сбор от съответния пазарен лихвен индекс, определен в зависимост от валутата на кредита и периода на олихвяване, и премия. С решение на УС на банката, обективирано в протокол № 38/14.10.2008г., е прието, че цената на всеки банков кредит се определя като сбор от променлив БЛП, формиран от приложимия към периода на олихвяването договорен лихвен индекс /SOFIBOR, EURIBOR, LIBOR/ или друг договорен лихвен индекс и премия, към който БЛП се прибавя фиксирана договорена надбавка.
Въз основа на основното и допълнителното заключения на първоначалната и допълнителната съдебно-счетоводна експертиза съдебният състав е приел, че за процесния период 15.07.2011г.-15.07.2016г. размерът на начислената от банката и изплатена от ищеца лихва е 18 875.79 евро; ГЛП, прилаган ежемесечно от страна на банката, е формиран от сбора на БЛП на банката и фиксирана надбавка 3,50 %; за процесния период БЛП е сбор от едномесечен Euribor %, приложен от банката, и „Премия“ в размер на 4%. Възнаградителната лихва за процесния период 15.07.2011г.-15.07.2016г., изчислена при ГЛП, формиран като сбор от БЛП, определен съобразно едномесечния Euribor % и фиксирана надбавка от 3.50 %, възлиза на 8 917.18 евро, при което за процесния период разликата между платените лихви и изчислените такива при ГЛП, образуван като сбор от едномесечен Euribor и надбавка от 3.50 %, е в размер на 9 958.60 евро. Съгласно допълнителното заключение, прието в съдебно заседание на 15.06.2017г., и устните разяснения, дадени в съдебно заседание на 22.05.2017г., в лихвения процент е включен допълнителен компонент „премия“, който компонент е извън Euribor и договорената надбавка в договора, т. е. при формирането на ГЛП е включен компонент „премия“, който за исковия период е в размер на 4%. Установено е, че понятието „премия“ е залегнало в информационната система на ответната банка, в документ „Лихвен лист за кредити разширен“ и същото е употребено като една от референтните стойности за ревизия на действащия БЛП по кредита, а другата референтна стойност е „пазарен лихвен индекс“ – в случая едномесечния Euribor. Съдебният състав е приел за безспорно, че плащането от ищеца на ответника на процесната сума е във връзка със сключения между тях договор за банков кредит и представлява лихва за редовна главница за периода 15.07.2011г.-15.07.2016г.
За да направи извод за основателност на предявения от Г. А. Г. иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, въззивната инстанция е изложила следните съображения:
1/ Договорът за банков кредит като вид търговска сделка за предоставяне на финансова услуга попада в приложното поле на ЗЗП, вкл. нормите на чл. 143 – чл. 146 ЗЗП, а ищецът Г. А. Г. като кредитополучател има качеството на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Обстоятелството, че оспорената клауза на т. 11.1.3 е част от индивидуалния договор, сключен между страните, а не част от общите условия на банката за представяне на кредити, не обосновава извод, че конкретната клауза е индивидуално договорена по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, предвид разпоредбата на чл. 146, aл. 2 ЗЗП, както и с оглед факта, че въпросната клауза е част от предварително изготвени стандарти и типови условия, при които ответната банка сключва договорите за ипотечни кредити с физически лица без разлика в индивидуалното договаряне. Съобразявайки доказателствената тежест на банката за установяване на индивидуалното договаряне на клаузите с потребителя по чл. 146, ал. 4 ЗЗП, въззивната инстанция е обсъдила представените доказателства, вкл. показанията на свидетелката А. И. – служител в ответната банка, и е приела за недоказана тезата на ответната банка, че между страните са проведени реални предварителни преговори, като всяка една от клаузите, вкл. и оспорената т. 11.1.3. е била индивидуално договорена. Запознаването на ищеца със съдържанието и клаузите на договора преди да го подпише не означава и не е равнозначно на това, че клаузата на т. 11.1.3 е била предмет на индивидуално договаряне и че ищецът е могъл да повлияе на съдържанието й. Не се установява, че клаузите на раздел „Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит № 71409422/28.03.2008г.“ не са типови, предварително изготвени от банката и приложими към други аналогични договори за предоставяне на ипотечен кредит на физически лица, които не са обект на индивидуално договаряне с кредитополучателя. За конкретния случай не се установява тези клаузи, вкл. оспорената т. 11.1.3, да са били индивидуално договорени с кредитополучателя. Въз основа на изложените съображения въззивният съд е приел, че оспорената клауза не е била предмет на индивидуално договаряне, същата е изготвена предварително от банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й при сключване на договора за банков кредит. Изключението на чл. 146, ал. 2 ЗЗП не е налице, поради което ищецът Г. може да се ползва от защитата на потребителя, предвидена в ЗЗП.
2/ Оспорената клауза на т. 11.1.3 от договора е неравноправна, тъй като с нея се предвижда възможност за банката да изменя едностранно размера на дължимата годишна лихва. Независимо, че увеличението на лихвения процент е обвързано с лихвения индекс, който сам по себе си е обективен фактор, то е предвидена възможност само за повишаване на лихвата, но не и реципрочна възможност за намаляване на БЛП и оттам на ГЛП при промяна на EURIBOR. По този начин потребителят е поставен в неравностойно положение, като са нарушени изискванията за добросъвестност при сключването на договорите, предвид разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, съгласно която не отговаря на изискването за добросъвестност клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая неравноправността на клаузата произтича от липсата на реципрочност за намаляване на цената на услугата.
Възраженията на банката, че с оспорените клаузи се въвежда правилото за фиксиране на възнаградителната лихва към датата на договора и се допуска изключение за нейното увеличение при определени условия и разпределен риск, са приети за неоснователни по аргумент, че договорената фиксираност на лихвата в оспорените клаузи е във връзка с възприетия подход от страна на банката за едностранно изменение на лихвения процент в посока увеличение, без да се предоставя каквато и да е възможност на потребителя на услугата и при каквито и да е условия, при съответна промяна на пазарните условия в посока снижаване стойността на лихвения индекс EURIBOR, за реципрочно намаляване на ГЛП. Така се нарушават изискванията за добросъвестност при сключването на договорите и се създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и то във вреда на потребителя, който е икономически по-слабата страна по договора.
Поради неравноправност на оспорената клауза съдебният състав е направил извод за основателност на предявения иск за прогласяване на нейната нищожност.
За да направи извод за основателност на осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, въззивният съд е изложил следните съображения: Банката е променила механизма на определяне на ГЛП, като е прибавила нов допълнителен компонент „премия“. Новият механизъм на определяне на БЛП не може да обвърже страните, тъй като банката едностранно е изменила начина на определяне на базовия лихвен процент, като освен обявения при сключването на договора EURIBOR е добавила и още един компонент – премия, какъвто не е бил договарян и по отношение на който страните не са постигнали съгласие. Променен е самият ред и начин за изчисляване на БЛП едностранно от банката, без проведено договаряне и постигнато насрещното съгласие за самата формула за изчисляване на БЛП, която промяна противоречи на добрите нрави, тъй като нарушава принципа на равнопоставеност на страните, както и общия принцип на договорното начало. Добавянето на допълнителен компонент „премия“ при изчисляване стойността на ГЛП, приложим за съответния период на олихвяване, е в нарушение на предвидения в договора начин за определяне на БЛП, поради което начислената и заплатена за процесния период възнаградителна лихва в резултат на едностранно приетия от банката нов механизъм за изчисляване на ГЛП, се явява заплатена без основание поради неправомерно увеличаване на дължимата възнаградителна лихва, която следва да се начисли при договорения съгласно т. 4.1а механизъм.
Възражението на ответната банка /настоящ касатор/, че между страните е договорен фиксиран размер на ГЛП от 7.7 %, е прието за неоснователно, тъй като такава договорка не е изрично постигната между страните, а клаузата на т.11.1.3 от договора е приета за неравноправна, поради което същата не намира приложение в отношенията между страните.
За процесния период 15.07.2011г.-15.07.2016г. ищецът е заплатил сумата 9 958,60 евро, представляваща разлика между начислената от банката и изплатена от ищеца възнаградителна лихва /с включен допълнителен компонент „премия“ при формиране на ГЛП/ и дължимата възнаградителна лихва, изчислена при ГЛП, формиран като сбор от БЛП и фиксирана надбавка от 3,50 % по т. 4.1а от договора. Тази сума се явява недължимо получена от ответника, поради които подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Възражението за изтекла погасителна давност е прието за неоснователно по аргумент за приложимост на общата петгодишна давност съгласно чл. 110 ЗЗД и предвид обстоятелството, че към датата на депозиране на исковата молба – 15.07.2016г. петгодишният давностен срок за връщане на платените вноски за периода 15.07.2011г. – 15.07.2016г. не е изтекъл.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият материалноправен въпрос не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1, тъй като е решен в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в решение № 98/25.07.2017г. по т. д. № 535/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. д. № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 77/22.04.2015г. по гр. д. № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 231/02.03.2018г. по т. д. № 875/2017г. на ВКС, ТК, І т. о. В първото решение е даден следния отговор на релевантния правен въпрос: „Индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. Индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Клаузите по чл. 145, ал. 2 ЗЗП, които не са индивидуално уговорени, подлежат за преценка от гледна точка на неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо. Изискването на ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Не са индивидуално уговорени клаузите по чл. 146, ал. 2 ЗЗП, особено общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им характер по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а включените в индивидуалните договори клаузи по § 12а от ДР на ЗЗП по принцип не се изследват за евентуално неравноправен характер. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него.“ Съгласно останалите три решения доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи от доставчика на услугата, в случая ответната банка – настоящ касатор. В четвъртото решение съдебният състав на ВКС е приел, че само обстоятелството, че договорът е подписан, е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство – подписване на договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при всички потребителски договори. Въпрос на фактическа преценка е дали от представените доказателства се установява индивидуално сключване на съответната договорна клауза. В настоящия случай изводът на ВКС, че клаузите на т. 11.1.1, т. 11.1.2 и т. 11.1.3 от договора за кредит не е индивидуално уговорена, е изграден въз основа на конкретните доказателства по делото, обсъдени в тяхната съвкупност и обусловеност.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в т. 2 от изложението процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Този въпрос не е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай съдебният състав в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдил представените по делото относими и допустими доказателства в тяхната взаимна връзка, въведените в срока за отговор на исковата молба и поддържани във въззивната инстанция възражения и релевирани от страните правни доводи.
По формулирания от касатора в т. 3 от изложението материалноправен въпрос е налице константна съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 77/22.04.2015г. по гр. дело № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр. дело № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. дело № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 201/02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, съгласно която предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са следните: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/ доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля.
За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най–уместния начин. По смисъла на посочените съдебни актове уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че когато не е указано нито в договора, нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл. 144, ал. 2 ЗЗП не може да бъде приложена. В решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. е направен извод, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо.
Съгласно постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 231/02.03.2018г. по т. д. № 875/2017г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 15/18.04.2018г. по т. д. № 2439/2016г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 189/18.01.2019г. по т. д. № 1607/2017г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 299/15.02.2019г. по т. д. № 2023/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 294/27.03.2019г. по т. д. № 1599/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 378/28.03.2019г. по т. д. № 2775/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 384/29.03.2019г. по т. д. № 2520/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 314/29.07.2019г. по т. д. № 1766/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 92/09.09.2019г. по т. д. № 2481/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 67/12.09.2019г. по т. д. № 1392/2018г. на ВКС, ТК, І т. о., по отношение на забраните за търговеца да променя едностранно условията в договора на непредвидено в него основание /чл. 143, т. 10 ЗЗП/, да определя цената на услугата при предоставянето й или да я увеличава без потребителят да има право да се откаже от договора /чл. 143, т. 12 ЗЗП/ се прилагат изключенията по чл. 144, ал. 2, т. 1, чл. 144, ал. 3, т. 1 и чл. 144, ал. 4 ЗЗП, но при определени предпоставки. Прилагайки тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори /решение от 14.03.2013г. по дело № С-415/11, Mohamed Aziz срещу Caixa d?Estalvis de Catalunya, Tarragona i Manresa /Catalunyacaixa/, решение от 16.01.2014г. по дело C-226/12, Constructora Principado SA срещу Jos? Ignacio Men?ndez ?lvarez, решение от 26.04.2012г. по дело С-472/10, Nemzeti Fogyaszt?v?delmi Hat?s?g срещу Invitel T?vk?zl?si Zrt. и други/, съставите на ВКС са разяснили, че промяната на цената следва да се налага от обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които да са подробно