– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 648
гр. София, 01.08.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 20.03.2019 (двадесети март две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 589 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 20 849/26.11.2018 година, подадена от И. М. Д., срещу част от решение № 2386/12.10.2018 година на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 13-ти състав, постановено по т. д. № 1400/2018 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е отменил първоинстанционното решение от 12.01.2018 година на Окръжен съд Монтана, постановено по гр. д. № 64/2017 година в частта му, с която е уважен предявения от И. М. Д. срещу „Стройкерамик” ООД [населено място] иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД за заплащане на сумата от 25 715.00 лева, представляваща част от дължима се по чл. 11.1 от сключения между тях на 02.03.2015 година договор за заем, заедно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на иска 03.05.2017 година до окончателното плащане. Наред с това въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която „Стройкерамик” ООД [населено място] е осъдено да заплати на И. М. Д., на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ял. 1 от ЗЗД, сумата от 13 900.00 лева, представляваща неплатена главница по посочения договор за заем, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 03.05.2015 година до окончателното плащане.
В подадената от И. М. Д. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение в отхвърлителната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу И. М. Д. от „Стройкерамик” ООД [населено място] иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба „Стройкерамик” ООД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 1964/04.02.2019 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 2386/12.10.2018 година на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 13-ти състав, постановено по т. д. № 1400/2018 година в обжалваната му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
И. М. Д. е бил уведомен за обжалваното решение на 26.10.2018 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 20 849/26.11.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решенето си съставът на Софийския апелативен съд е приел, че на 02.10.2015 година И. М. Д. предоставил на „Стройкерамик” ООД [населено място] сумата от 13 900.00 лева на основание сключен между тях договор за паричен заем. Съгласно чл. 2, ал. 2 от този договор заетата сума била предадена от заемодателя на заемателя на 02.10.2015 година в [населено място], което обстоятелство се установявало и от подписаната от Д. разписка от същата дата. Заемателят поемал задължение да върне заетата сума заедно с договореното възнаграждение по чл. 4.1. от договора (8.33 % от заемната сума месечно) след изтичане на 180 дни от деня, следващ деня на предаване на парите (чл.3.1)/. Това не било направено, поради което и предявеният от И. М. Д. срещу „Стройкерамик” ООД [населено място] иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД бил уважен.
Задължението за връщане на заетата сума ставало изискуемо с настъпване на договорения падеж по чл. 3.1., от който момент заемателят бил в забава. Съгласно чл. 11.1. от договора при забава на заемателя за връщане на заема и дължимото възнаграждение, той дължал неустойка в размер на 5 % от дължимата сума за всеки просрочен ден. За валидността на неустоечната клауза съдът следял служебно, но дори да се приемело, че следва в срока за отговор на исковата молба да е направено възражение за нищожност от страна на ответника, в настоящата случай на нередовна искова молба в частта на иска по чл. 92 З от ЗД и отстраняване на нередовността във въззивното производство възражението за нищожност поради накърняване на добрите нрави във въззивната жалба се явявало направено в срок.
Целта на неустойката била да обезпечи изпълнението, като стимулира длъжникът да престира точно и пълно, а при неизпълнение да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, евентуално да санкционира длъжника за виновното му поведение. Преценката дали неустойката противоречи на добрите нрави следвало да бъде направена към момента на сключване на договора, с оглед естеството й на предварително уговорено по размер обезщетение за вредите от неизпълнението на един договор, респективно при съобразяване на присъщите й функции – обезпечителна и обезщетителна, а евентуално и санкционна. Неустойката била нищожна, ако единствената й цел излизала извън присъщите й функции и водела до неоснователно обогатяване на една от страните, като прекомерността, както и договарянето й без краен срок и предел не водели автоматично до извод за нейната недействителност (т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСТК на ВКС). В конкретния случай следвало да се съобразят както естеството на договорните задължения на заемателя, така и евентуалните вреди от неизпълнението на тези задължения, които би претърпял заемодателя. Като вземал предвид, че задължението на заемателя е парично, т. е. презюмираните вреди от забавата за плащане за процесния период се съизмерявали с лихвата по чл. 86 от ЗЗД (1547.53 лева), а договорената мораторна неустойка като обезщетение за забавено изпълнение била в размер 5 % от дължимата сума за всеки просрочен ден, въззивният съд намирал, че неустойката е в изключително завишен размер и противоречи на добрите нрави. Договорената неустойка, чийто размер само за един месец забава е 20 850.00 лева и превишава значително самата главница, а за процесния период от 30.03.2016 година до 03.05.2017 година достигал сумата 276 610.00 лева (размер 20 пъти по-голям от този на главницата), излизала извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и нарушавала принципа на справедливостта. Основен принцип в облигационното право била свободата на договаряне (чл. 9 от ЗЗД), но същото не следвало да е в нарушение на закона и морала, поради което въззивният съд приемал, че договарянето на неустойка в полза на заемодателя в размер, надвишаващ многократно евентуалните му вреди, е в нарушение на добрите нрави и е нищожно.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. М. Д. е поискал допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по следните правни въпроси:
1) До каква степен се разпростира договорната свобода на страните по търговските сделки до определят неустойката по чл. 92 от ЗЗД към момента на сключване на договора?
2) Налице ли е прекомерност на договорената неустойка с оглед договорените срокове за изпълнение, размера на самото задължение и възможността/невъзможността на длъжника да изпълни задължението си по договора в уговорения срок?
3) Налице ли е прекомерност на договорената неустойка към момента на нейното договаряне, в случай че нейния размер е достигнал явно превишаване на задължението по договора в един по-късен момент, вследствие виновното поведение на самия длъжник и при наличието на пълно неизпълнение към момента на предявяване на иска, въпреки че размера на поетото задължение по договора е напълно поносим за длъжника и по никакъв начин не го затруднява да изпълни това задължение?
4) Следва ли въззивната инстанция да оцени всички уговорени условия по договора, към момента на сключването му, преди да приеме определена клауза от него за нищожна?
5) Следва ли въззивната инстанция да обсъжда и да се произнася по възражения въведени за първи път в процеса извън сроковете по чл. 133 и чл. 266 от ГПК?.
Изложени са твърдения, че по всеки един от тези правни въпроси съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл в противоречие с установената съдебна практика, намерила израз в ТР № 1/15.06.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСТК на ВКС, решение № 4/25.02.2009 година, постановено по т. д. № 395/2009 година по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение № 107/25.06.2010 година, постановено по т. д. № 818/2009 година , решение № 211/16.12.2010 година, постановено по т. д. № 244/2009 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 465/26.05.2010 година, постановена по гр. д. № 1165/2009 година, решение № 28/01.07.2011 година, постановено по гр. д. № 243/2010 година и решение № 98/20.05.2013 година, постановено по гр. д. № 520/2012 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Допълнително е направено позоваване и на решение № 226/25.08.2009 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 3-ти състав, постановено по гр. д. № 1996/2008 година.
Отговор на петия от така поставените въпроси е даден в т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСТК на ВКС, където е посочено, че добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Същевременно в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година е посочено, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. От така дадените с двете ТР тълкувания следва, че съдът следи служебно за нищожността на уговорената неустойка на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и може да я обяви за такава дори и този довод да не е наведен от страните, като това може да бъде направено и от втората инстанция, независимо въззивната жалба съдържа оплаквания в тази насока. При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика, поради което и не е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускането на касационно обжалване по този въпрос. Това основание не е налице и по първия от поставените въпроси тъй като по него решението на въззивния съд е съобразено с посоченото в т. 3от ТР № 1/15.06.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСТК на ВКС, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение по аргумент от чл. 288 от ТЗ се отнася както до гражданските, така и за приватизационните договори, а също и за търговските сделки. Доколкото не е обсъждал нищожността на уговорката за неустойка на друго основание, освен нарушаването на добрите нрави, въззивният съд не се е отклонил от така установената практика. Обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване и по четвъртия от посочените по-горе въпроси. Кои са критериите, които следва да бъдат използвани от съда при преценката дали уговорената неустойка накърнява добрите нрави е посочено в т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСТК на ВКС, като това изброяване не е изчерпателно, а могат да използвани и други критерии,като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е съобразил горепосочените указания на ВКС, поради което и решението му не е в противоречие с установената практика. Вторият и третият от така поставените въпроси също не обуславят допускането на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1от ГПК. Така както е формулиран втория въпрос не може да получи отговор, без да бъдат взети предвид, уговорките във всеки конкретен договор и конкретното обстоятелство от значение за изпълнението или неизпълнението му. Поради това въпросът не отговаря на установените в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Това е така и в случай че същият е поставен във връзка с фактическата обстановка в настоящето производство, тъй като тогава ще се отнася до правилността или не на фактическите и правни изводи на съда по съществото на спора, които не могат да бъдат проверявани на този етап от производството. Освен това третият въпрос не би обусловил допускането на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като въззивният съд не е обосновал накърняването на добрите нрави единствено с размера на неустойката, натрупан вследствие на неизпълнението на задължението за връщане на заетата сума от страна на заемателя.
С оглед наличието на установена съдебна практика по поставените от И. М. Д. в изложението му по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК правни въпроси не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като не са изложени конкретни твърдения, от които да бъде направен извод, че посочената практика е неправилна и следва да бъде изоставена или пък че трябва да бъде осъвременена поради промени в законодателството или обществения живот.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2386/12.10.2018 година на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 13-ти състав, постановено по т. д. № 1400/2018 година, по подадената срещу него от И. М. Д., касационна жалба с вх. № 20 849/26.11.2018 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2386/12.10.2018 година на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 13-ти състав, постановено по т. д. № 1400/2018 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.