О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 648
София, 20.11.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на единадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 254/2015 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. К. К. от [населено място] против решение № 371 от 23.09.2014 г. по в. гр. д. № 443/2014 г. на Врачански окръжен съд, с което е потвърдено постановеното от Врачански районен съд решение № 218 от 24.03.2014г. по гр. д. № 1593/2013 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу В. К. К. иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че в качеството й на авалист същата дължи на ищцовото дружество сумата 11 737.51 евро по запис на заповед от 10.10.2009 г., издаден от [фирма], [населено място], за която сума са издадени заповед за незабавно изпълнение № 3511 от 16.11.2012 г. и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 4857/2012 г. на Врачански районен съд.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и евентуално неправилно поради нарушениe на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Оплакването за недопустимост е аргументирано с твърдението, че: поетото от касаторката менителнично поръчителство е недействително предвид липсата на изрично отбелязване в процесния запис на заповед на датата на поемане на поръчителството, както и дали то е за цялата или за част от сумата по ценната книга; в исковата молба не са изложени никакви факти и обстоятелства относно произхода на спорното вземане; поетото поръчителство всъщност не е менителнично поръчителство, а е поръчителство за дълг на издателя на записа на заповед към ищеца по настоящото дело по сключения между тях договор за лизинг. Неправилността на обжалвания акт е обоснована с отказа на съда да допусне по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК поисканите от страната доказателства – назначаване на нова експертиза за изясняване размера на погасеното вземане по записа на заповед и изслушване на управителя на ищцовото дружество за установяване на връзката между менителничния ефект и каузалното правоотношение, породено от договора за лизинг между ищеца и издателя на ефекта. Несъгласие е изразено и с извода на въззивния съд, че погасяването на сумата по записа на заповед е факт, който е ирелевантен за отговорността на поръчителя по него.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че обжалваното решение противоречи на приетото по т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото въззивният съд не е съобразил възражението на ответницата по иска за връзка между записа на заповед и договора за лизинг между неговия издател и ищеца по настоящото дело, както и погасяването на задължението по него, като е приел, че поначало авалистът не може да противопоставя на приносителя относителните възражения на хонората по каузалното правоотношение.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу В. К. К. от [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за сумата 11 737.51 евро по запис на заповед от 10.10.2009 г., издаден от [фирма], [населено място], въззивният съд е приел, че исковата сума е дължима от ответницата в качеството й на авалист по процесния запис на заповед, доколкото същият е редовен от външна страна и е надлежно предявен чрез изпратената до ответницата нотариална покана, връчена на 03.06.2001 г. Като неоснователни съдът е преценил двете основни възражения срещу предявения иск – за недействителност на менителничното поръчителство поради непосочване датата на поемането му и поради липсата на уточнение за каква част от сумата по записа на заповед е поето, както и за погасяване на задължението по каузалното правоотношение между издателя на записа на заповед и ищеца. Неоснователността на първото възражение е аргументирана с липсата на изрично изискване в закона за датиране на авала и за посочване на сумата, за която същият се поема. В тази връзка е прието, че съгласно нормата на чл. 483 ТЗ, плащането на менителничния ефект може да бъде обезпечено отчасти, но когато такова отбелязване върху ефекта липсва, следва да се счете, че поръчителството се простира върху цялата сума. По отношение на второто възражение въззивният съд е споделил становището на първата инстанция, че по правило авалистите не могат да противопоставят на приносителя на ценната книга относителните възражения на хонората по каузалното правоотношение. Независимо от това, обаче, е изложил съображения и за недоказаност на твърденията на ответницата, че задълженията по лизинговия договор, който е обезпечен с процесния запис на заповед, са погасени. Този извод е направен на база заключението на допуснатата в първоинстанционното производство експертиза, в което е установено, че лизингополучателят е останал задължен със сума, която надхвърля по размер исковата претенция.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, следва да се отбележи, че в представеното с касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изобщо липсва посочен въпрос – материалноправен и/или процесуално правен, по отношение на който да бъде извършена преценка за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същото съдържа единствено несъгласие с правния извод на въззивния съд, че поначало авалистът не може да противопоставя на приносителя на меничелничния ефект относителните възражения на хонората по каузалното правоотношение. Следователно, в случая се касае за оплакване за неправилност на обжалвания акт, което е относимо към основанията за касация и не подлежи на обсъждане във фазата по допускането й. Липсата на конкретно поставен въпрос и недопустимостта касационният съд служебно да извежда и формулира такъв, съобразно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно основание за недопускане на касационния контрол, без да е необходимо да се преценява наличието на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
От друга страна, дори и да се счете, че в случая е поставен въпросът за допустимостта авалистът да прави възражения, основани на каузалното правоотношение, касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не е налице твърдяното от касаторката противоречие със задължителната съдебна практика. В тази връзка следва да се отбележи, че цитираното от нея тълкувателно решение (Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 17) е неотносимо към посочения въпрос, доколкото в него е даден отговор не на него, а на въпроса за предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед. Релевантна към въпроса за това, дали авалистът може да прави относителни възражения срещу приносителя на записа на заповед, е друга задължителна съдебна практика, а именно – постановените по реда на чл. 290 ГПК (служебно известни на състава) решение № 17 от 21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 40 от 05.06.2012 г. по т. д. № 148/2011 г. на І т. о., в които е прието, че абстрактният и неакцесорен характер на отговорността на авалиста изключва правото му да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения за несъществуване на вземането, произтичащи от каузалното правоотношение между него и издателя на записа на заповед, доколкото авалистът не е страна по това правоотношение, освен ако не е доказал, че приносителят е бил недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. Поради обстоятелството, че обжалваното въззивно решение е изцяло в съответствие с посочената практика, липсва основание за допускането му до касационен контрол.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато и поради вероятна недопустимост на въззивния акт. Заявените в касационната жалба доводи за недействителност на менителничното поръчителство поради недатирането му и поради непосочване на сумата, за която се поема, както и доводите за непосочване в исковата молба на фактите и обстоятелствата, от които произтича вземането и за погасяване на същото поради плащането му, са относими към основателността, а не към допустимостта на предявения иск и съответно към допустимостта на постановеното по него решение.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 371 от 23.09.2014 г. по в. гр. д. № 443/2014 г. на Врачански окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: