3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 648
С., 28.06. 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 62/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 245 от 22.10.2010 г. по в. гр. д. № 188/2010 г. Кърджалийският окръжен съд оставил в сила решение № 18 от 29.02.2008 г. по гр. д. № 711/2007 г. на Кърджалийския районен съд, с което е отхвърлен иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на жилищна сграда, построена в дворно място, съставляващо УПИ V-27 от кв. 6 по плана на [населено място].
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от ищците М. А. М. и Н. М. М., които поддържат основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касация М. Х. С. /М. Юсни С./ и Б. С. Ю. /С./ не са подали писмен отговор.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предмет на иска за собственост е жилищна сграда, която ищецът М. М. твърди да е придобил, заедно с мястото, върху което е построена, на основание придобивна давност, изтекла по време на брака му с ищцата Н. М. и удостоверена с н. а. № 37 от 07.02.1997 г.
Ответникът М. С. се легитимира за собственик по давност на урегулирания поземлен имот и построените в него едноетажна масивна жилищна сграда и паянтова стопанска сграда с н. а. № 130 от 02.05.2007 г., издаден по време на брака му с ответницата Б. С..
Въззивният съд приел, че от 1994 г. и понастоящем ответниците са във владение, като са били допуснати в имота от ищците по повод възникнали между страните взаимоотношения във връзка с намерението да бъде извършена покупко-продажба на жилищната сграда. Този извод формирал въз основа на непосредствено възприетите показания на свидетелите Вели, Х. и А. и нотариално заверената декларация с рег. № 9823 от 13.12.1996 г., с която ищецът М. М. – преселил се през 1989 г. със семейството си в Република Турция, упълномощил трето за спора лице да продаде на ответника М. Юсни С. недвижим имот в [населено място], заедно с построената в него жилищна сграда. Налице е и афиширано от ответниците намерение за своене на сградата с начало 01.06.1994 г., когато заявили прикачване към действащата електрическа мрежа с откриване на партида на името на ответника. Това необезпокоявано владение продължило до 16.11.2006 г., когато ищецът М. променил титуляра на партидата на свое име и предприел действия по прекъсване на ел. захранването.
Съдът обсъдили и довода на ищците, че към 1998 г., подавайки данъчна декларация от името на ищеца М., ответникът С. е афиширал, че държи имота не като свой, а за М.. От общия анализ на събраните по делото доказателства заключил, че това е по-скоро изпълнение на едно законово задължение, което не е променило манифестираното към този момент своене на сградата. И впоследствие ответниците продължили да заплащат данъци за имота, а косвено доказателство за своене е и обстоятелството, че нотариалният акт за собственост по давност, с който ищецът М. М. се снабдил през 1997 г., има за предмет само на мястото, но не и на сградата, т. е. той вече не е приемал същата за своя. В този смисъл са и свидетелските показания, които говорят за изостряне на отношенията между страните от около 2005-2006 г.
В обобщение, въз основа на съвкупния анализ на всички събрани по делото доказателства, въззивният съд заключил, че ответниците владеят имота на правно основание – изтекла в тяхна полза 10-годишна придобивна давност, което е констатирано с издадения на името на М. С. нотариален акт от 02.05.2007 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят въпроса за правното значение на данъчната декларация от 1998 г. за притежавани недвижими имоти, подадена от ответника М. С. в качеството му на пълномощник на ищеца М. М. и може ли да се приеме, че ответникът има отношение на собственик към имота, че го владее за себе си, че е отблъснал владението на собствениците му, ако при задължителното деклариране през 1998 г. на всички недвижими имоти от собствениците им и от лицата, които претендират да са техни собственици, ответникът го е декларирал на името на ищците като техен пълномощник и е заплащал данъците за имота също от тяхно име; може ли да се приеме, че пълномощникът действа със съзнанието, че е такъв, и едновременно, че свои декларираният от него като пълномощник на собствениците имот. К. считат, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, тъй като много български граждани се намират трайно извън пределите на страната, декларирали са притежаваните от тях недвижими имоти, дължимите данъци се заплащат от държателите на името на собствениците, и означава ли това, че докато собствениците са зад граница, техните имоти могат да бъдат придобити по давност, след като собственикът не изгубва собствеността поради това, че не ползува имота си, и владението му следва да бъде отблъснато по един несъмнен начин, който да бъде доведен до неговото знание.
К. считат, че от значение за развитието на правото е и въпросът за правното значение на декларирането на притежаваните от гражданите недвижими имоти и заплащането от тяхно име на дължимите данъци и такси.
Предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
С разпоредбата на пар. 2, ал. 1 от ПЗР на Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ, Обн. – ДВ, бр. 117 от 1997 г./ се установи задължение за данъчно задължените лица да подадат декларация по образец за всеки имот до данъчната служба по местонахождението му чрез данъчната служба по местоживеенето си в срок до 31.05.1998 г. Целта на закона е да създаде система за определяне, съобщаване и заплащане на дължимия от данъчните субекти данък върху недвижимите имоти. Съгласно чл. 11 ЗМДТ данъчно задължените лица са собствениците и ползувателите на облагаеми с данък недвижими имоти, съответно концесионерите и лицата, на които е предоставено управлението на имот – държавна или общинска собственост. Законът е установил и кръга на данъчните субекти, които следва да подадат тази декларация – съгласно чл. 3 ЗМДТ това са данъчно задължените лица или техните законни представители.
Така създадената правна уредба на декларирането на недвижимите имоти не разкрива неяснота или непълнота от гледна точка на поставените от касаторите въпроси, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в смисъла, изяснен с т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Въпросът за правното значение на данъчната декларация също не е неясен, така че не се разкрива необходимост да бъде разгледан от касационната инстанция с оглед разрешаването на конкретния правен спор. Декларацията е частен свидетелстващ документ, който няма правопораждащо действие за придобиването на собствеността. С оглед създадената законодателна уредба, тя следва да се подаде от лицата, които вече са придобили съответното право, а не от претендиращите правото, така че ответникът С. не е бил сред кръга на данъчно задължените лица по смисъла на закона.
От друга страна, въпросите, формулирани в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, са свързани с института на придобивната давност, който е приложен от въззивния съд според точния смисъл на закона – чл. 79, ал. 1 ЗС, и съдебната практика. Правопрекратяващото възражение на ответниците за придобиване на спорния имот на основание изтекла в тяхна полза десетгодишна придобивна давност е прието от въззивния съд за основателно след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, без да е придадено решаващо значение на някое от тях, в т. ч. и на декларацията по по чл. 14, чл. 27 и пар. 2, ал. 1 от ПЗР на ЗМДТ. Обжалваното решение съдържа преценка относно наличието на признаците на владението, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, в т. ч. и относно субективния елемент на владението, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 245 от 22.10.2010 г. по в. гр. д. № 188/2010 г. на Кърджалийския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: