О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 648
София, 07.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 4102 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на К. С. К. от [населено място], чрез процесуалните си представители адв. И. Б. и адв. Я. С., против въззивното определение № 957 от 8 април 2015 г., постановено по ч. гр.д. № 1218/2015 г. на апелативния съд в гр. София, с което е потвърдено определение № 4172 от 13 февруари 2015 г., постановено по гр.д. № 8190/2014 г. по описа на Софийския градски съд, с което е отменено предходно определение на същия съд за освобождаване на К. в качеството му на ищец от внасяне на държавна такса, и същият е задължен да внесе в двуседмичен срок от съобщението държавна такса по предявените от него искове в размер на 4960,07 лв.
В жалбата се поддържат доводи за недопустимост на потвърдения първоинстанционен акт и за неправилност на въззивното определение, като постановено в противоречие с процесуалния закон. Излагат се съображения, че Софийски градски съд не е бил сезиран с искане за преразглеждане на постановеното от него определение, с което е освободил ищеца – сега жалбоподател, от внасянето на държавна такса по подадената от него искова молба. Твърди се, че не е налице хипотезата на чл. 253 ГПК, и се навеждат оплаквания за основаване преценката на въззивния съд за имотното състояние на ищеца на предположения, след като изводите са основани само на справка от Имотния регистър, от която ставало ясно, че ищецът е придобил идеални части от недвижим имот от публична продан, но не и какъв точно е размерът на тези идеални части. Жалбоподателят намира, че липсата на данни относно тези обстоятелства води до необоснованост на преценката на въззивния съд за това дали последният може да се издържа от това имущество, и респективно да заплати дължимата по делото държавна такса. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане за допускането му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Г. Д. И., в отговор на частната жалба изтъква доводи за нейната неоснователност и сочи, че според справка от Търговски регистър ищецът упражнява търговска дейност, сключил е договор за възлагане на управление и получава възнаграждение по него, както и че според справка от Имотния регистър ищецът разполага и с други имоти, освен декларираните.
Въззивният съд в обжалваното определение приема, че към момента на отправяне на искането за освобождаване от държавна такса и представянето на декларацията по чл. 83, ал. 2 ГПК не са били налице предпоставките за освобождаване. Този извод съдът е изградил въз основа на издадена от Агенция по вписванията справка, от която е видно, че на 20 ноември 2008 г. е вписано придобиване от страна на частния жалбоподател чрез публичен търг на идеални части от урегулиран поземлен имот и магазин, намиращи се на [улица], [населено място], които впоследствие са прехвърлени с договор за замяна срещу гараж (в замяната е участвал и друг приобретател на част от имота). Предвид обстоятелството, че ищецът не е посочил тези данни при деклариране на недвижимото си имущество, като е отразил единствено собствеността си върху един апартамент, съдът е заключил, че искането за освобождаване на ищеца от заплащането на държавна такса е неоснователно, доколкото установените факти относно имущественото му състояние са относими към момента на подаване на декларацията.
За да обоснове достъп до касационно обжалване, частният касатор поставя въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, но нито един от тях не води до допускането на касационното обжалване.
На първо място се поставя въпросът допустимо ли е без да е бил сезиран с искане съдът да пререшава един разрешен от него процесуален въпрос, по който вече се е произнесъл и е решил с влязъл в сила съдебен акт. Въпросът не държи сметка за направеното от ответника [фирма] искане с приложени документи (л. 37-51 от първоинстанционното дело) съдът да преразгледа разпореждането си за освобождаване на ищеца от задължението да внесе държавна такса по делото в хипотезата на чл. 253 ГПК, поради което не е обуславящ за изхода на спора. Освен това следва да се имат предвид разясненията в ТР № 6/2012 г., ОСГТК, според които при отговор на въпроса кой е компетентен да се произнесе по искането за освобождаване от държавна такса, е отбелязано, че когато молбата по 83, ал. 2 ГПК е уважена, „страната се явява освободена от плащане на такси и разноски по делото, включително и за обжалването, доколкото няма промяна в обстоятелствата“. Следователно, когато се установят различни от декларираните обстоятелства от страната, на която съдът е признал, че няма достатъчно средства да заплати такси и разноски по делата, може да се направи повторна преценка за това дали следва да бъде освободена от внасянето им, без значение от стадия, в който се развива делото. Предвид това тълкуване, по поставения първи въпрос касационно обжалване не следва да бъде допуснато, и се отговаря и на твърдението на частния жалбоподател за недопустимост на определението.
Вторият въпрос, конкретизиран от настоящия съдебен състав, се отнася до това длъжен ли е съдът преди постановяване на определението си по искането за освобождаване от държавни такси да извърши задълбочена преценка какво е имущественото състояние на молителя, да прецени възможностите на молителя да реализира доходи от тях и да съпостави размера на дължимата държавна такса с имущественото му състояние. Въпросът се поставя в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като решен в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателят се позовава на определение № 612 по ч.т.д. № 564/2010 г., II т.о. и определение № 40 по ч.гр.д. № 22/2012 г., II г.о. В цитираните определения състави на ВКС приемат, че след изясняване на всички относими по смисъла на чл. 83, ал. 2 ГПК обстоятелства, съдът е длъжен да съпостави материалното положение на молителя с размера на държавната такса при извършване на преценка за освобождаването му от нейното заплащане. От мотивите на обжалваното определение обаче не следва извод, че въззивният съд се е въздържал от съпоставка на имущественото състояние на молителя с размера на дължимата държавна такса. Макар да липсва изрично съждение относно паричната оценка на имуществото, съпоставена с размера на държавната такса, изводът на въззивният съд, че притежаваните процесни „магазин и поземлен имот” са достатъчни, за да обосноват неоснователност на искането за освобождаване от внасянето на държавна такса, не противоречи на дадените от ВКС разрешения.
По третия въпрос: допустимо ли е в случай, че по делото не се съдържат категорични данни какво имущество притежава молителят, съдът по предположение да приеме, че той реализира доходи от него и има финансовата възможност да заплати дължимата държавна такса, касационно обжалване също не следва да се допусне. Въззивният съд в мотивите си не е изходил от предположението, че ищецът реализира доходи от имуществото си. Макар в разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК да е употребен изразът „достатъчно средства”, този израз не може да се разбира само в тесен смисъл на парични суми. Разпоредбата държи сметка за всеки актив на молителя, доколкото чрез недвижимото имущество могат не само да се реализират доходи, но и да се намалят разходите за живот. В този смисъл цитираното от частния жалбоподател определение № 601 по ч.гр.д. № 562/2010 г., I г.о., не противоречи на възприетото разрешение.
Четвъртият въпрос е длъжен ли е съдът преди постановяване на определение по чл. 83, ал. 2 ГПК да даде указания на страната за изясняване на неяснота относно имущественото състояние на молителя. По този въпрос жалбоподателят счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практика на ВКС, изразена в определение № 607 по ч.гр.д. № 6826/2013 г., I г.о. В соченото определение е прието, че съдът е длъжен при необходимост да даде указания на страната за представянето на доказателства за установяване на твърденията за притежаваното от молителя имущество, в случай, че такива не са налице по делото. Не може да бъде споделено оплакването на частния жалбоподател, че не съществува яснота относно обема на правото му на собственост върху съответния магазин, придобит на публична продан. От справката в Имотния регистър, приложена по делото, е видно, че имотът е придобит в размер на 2/10 ид. ч. от двама приобретатели. Същото е отразено и в постановлението за възлагане на недвижим имот, без да се съдържа допълнителна информация относно идеалните части на всеки от тях. Съгласно чл. 30, ал. 2 ЗС частите на съсобствениците се считат равни до доказване на противното, поради което се налага изводът, че ищецът е разполагал с 1/10 ид. ч. от правото на собственост върху придобития имот. Този извод е подкрепен и от наличните пред въззивната инстанция доказателства.
На пето място се пита допустимо ли е в случай, че по делото има данни, че молителят притежава идеална част от недвижим имот, но не се съдържат данни, твърдения или доказателства, че същият реализира доходи от тях чрез отдаването им под наем или аренда, тези недвижими имоти да се разгледат като възможност молителя да реализира доходи и съответно като възможност същият да заплати дължимата държавна такса. Въпросът е поставен в хипотезата на допълнително основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като се сочи, че е решен в противоречие с определение № 9298 по в.гр.д. № 6164/2013 г. на СГС. Настоящият състав на ВКС намира, че и този правен въпрос не обосновава допускане на касационното обжалване. В посоченото от жалбоподателя определение на въззивен съд, предвид установеното по делото, че страната е в нетрудоспособна възраст и е с единствен източник на доход от пенсия, върху която е наложен запор, е приел, че за страната не е възможно да заплати държавна такса. Посочено е още, че притежаването в съсобственост на ? ид.ч. от къща и 1/16 ид.ч. от друга къща и гори, след като не е декларирано получаването на допълнителни доходи от наем или рента, не налага различен извод. Разглежданият понастоящем случай е различен – не че страната не е декларирала дали получава или не получава доход, а не е декларирала притежаван имот. След като преценяваните хипотези са различни, то не може да се извърши преценка в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответникът [фирма] прави искане за присъждане на направени съдебно-деловодни разноски, но доказателства за такива не се представят (представено е само пълномощно за адв. Л. Г. за представляване на дружеството във връзка с частната жалба).
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 957 от 8 април 2015 г., постановено по ч. гр.д. № 1218/2015 г. на апелативния съд в гр. София.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: