О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 649
София, 09.10.2012 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 237 по описа за 2012 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Р. Г. Г. и Д. С. Д., двамата чрез адвокат Н. Н., срещу решение № 1957/19.12.2011 г. /погрешно посочено в касационната жалба от 19.02.2011 г./ на Софийски апелативен съд /САС/ по гр.д. № 2723/2011 г.
В касационната жалба касаторите поддържат оплаквания за неправилност, а като основания за допускане на касационно обжалване визират всички основания по чл.280 ал.1 т. 1 – 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – З. [фирма] оспорва допускането на касационната жалба и същата по същество по съображения в писмен отговор.
Третото лице помагач на страната на З. [фирма] – Г. И. З. не взима становище по касационната жалба
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред Софийски градски съд /СГС/ са предявени обективно и субективно съединени искове по чл.226 ал.1 КЗ и чл.86 ЗЗД от Р. Г. Г. и Д. С. Д. срещу З. [фирма]. Ищците претендират обезщетение за имуществени вреди с лихва за забава, настъпили при ПТП, виновно причинено от водач на МПС, застрахован при ответника по риска „Гражданска отговорност”. Ответникът е предявил обратен иск по чл.274 ал.1 т.1 КЗ срещу привлеченото от него трето лице помагач, който иск не е предмет на касационната жалба. Първоначалният иск е за сумата 25314 лв. и е уважен частично от СГС – за 17652 лв. с лихви и разноски, платими по равно на двамата ищци, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер. Решението на СГС в отхвърлителната му част е обжалвано от ищците и е потвърдено в същата част от САС. САС е приел, че двамата ищци са съсобственици на недвижим имот в [населено място] войвода, [община] с построената в него сграда. Г. И. З. при управление на товарен автомобил в нарушение на чл.5 ал.1 и чл.20 ал.1 от ЗДвП е причинил значителни имуществени вреди на имота, за което е признат за виновен по НОХД № 422/2007 г. от Районен съд Нова Загора. Сградата в имота на ищците е била увредена, според изслушаното заключение на СТЕ тя не може да изпълнява предназначението си, негодна е и е опасна за обитаване. Стойността на сградата към момента на настъпване на ПТП-то, според това заключение, е 17652 лв. САС е приел, че с оглед наличието на влязла в сила присъда на наказателен съд срещу застрахования водач на МПС са налице основания за ангажиране отговорността на застрахователя /чл.300 ГПК/. Наказателната присъда е задължителна за граждански съд, включително относно размера на вредата, която е елемент от състава на извършеното престъпление и в случая този размер е 8812.35 лв., но въпросът не е обсъждан от САС, тъй като би довел до нарушаване на правата на жалбоподателите-въззивници /сега касатори/ по чл.271 ал.1 изр.2-ро ГПК при липса на въззивна жалба от другата страна и влязла в сила част от уважително решение на СГС за сумата 17652 лв. имуществено обезщетение. Според САС и съгласно чл.203 ал.1 КЗ при обезщетение на имуществени вреди, застрахователната сума не може да надвишава действителната или възстановителната стойност на имуществото, които понятия са определени в чл.203 ал.2 КЗ и чл.203 ал.3 КЗ. Кой от двата способа – по чл.203 ал.2 или ал.3 КЗ ще се възприеме е въпрос, който се определя от сключения застрахователен договор. В случая в този договор не е посочено кой от двата способа ще определи застрахователната сума при причинени имуществени вреди, поради което, според САС, намира приложение разпоредбата на чл.203 ал.4 изр.1-во КЗ. По силата на тази разпоредба, когато не е уговорено друго, застрахователната сума се определя съгласно действителната стойност на имуществото, а тя в случая е 17652 лв. по заключението на СТЕ.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Въпросът по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
В настоящия случай в касационната жалба касаторите не формулират въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, а излагат общи доводи за неправилност на въззивното решение във връзка с определения критерий за присъждане на обезщетението. Касаторите считат, че им се дължи пълно обезщетение, което би било налице с присъждането на суми, необходими за възстановителните работи по привеждане на увредения им имот в състоянието, в което е бил непосредствено преди произшествието. Доводите касаят неправилност по смисъла на чл.281 ГПК, но и не са обусловили изхода на спора при установената и приета от САС фактическа обстановка. Както се посочи по-горе, с оглед сключената застрахователна полица при непосочен способ за определяне на обезщетението за имуществени вреди – по действителна или възстановима стойност, приложимо е правилото на чл.203 ал.4 КЗ за действителната стойност, което е и сторено в случая. Щом събраните по делото доказателства са такива, няма основание за правен извод, относим към непредставени по делото доказателства. Въззивното решение не е в противоречие със сочената задължителна практика – ППВС № 4/1968 г. относно общите принципи при обезщетенията за неимуществени и имуществени вреди от непозволено увреждане, а съответства с конкретно събраните доказателства във връзка с конкретно сключения застрахователен договор. Останалата съдебна практика – решения на тричленни състави на ВС и ВКС са по обективно неидентични казуси с настоящия и не обуславят наличие на хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 или т.2 ГПК. Касаторите не излагат съображения за наличие на някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС/, а само позоваването на съдържанието й не обуславя нейното приложение.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС.
На основание чл.78 ал.8 ГПК вр. чл.7 ал.2 т.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касаторите следва да заплатят на ответника по жалбата сумата от 556.48 лв. – адвокатско възнаграждение, тъй като застрахователното дружество е защитавано от юрисконсулт.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1957/19.12.2011 г. /погрешно посочено в касационната жалба от 19.02.2011 г./ на Софийски апелативен съд по гр.д. № 2723/2011 г.
ОСЪЖДА Р. Г. Г. и Д. С. Д./, двамата от [населено място], [улица] вх. ”А” да заплатят на основание чл.78 ал.8 ГПК на З. [фирма], с адрес на управление [населено място], [улица] сумата от 556.48 лв. /петстотин петдесет и шест лв. и 48 ст./лв. – разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.